Георги Господинов и Алек Попов в търсене на българския роман пред news.bg

Въпр. - Как се чувствате като "избран" да кажете това е хубав роман, а това не? А и вие сте творец и как ще намерите пресечната точка между субективното и обективното при оценяването на текстовете?

Г. Г. - Аз участвах в предложенията за членове на журито. Това са Ивайло Знеполски, Боян Биолчев, Валери Стефанов, Алек Попов и аз (Георги Господинов - б. ред.). Идеята беше в журито да са хора, които имат име и авторитет и които няма да правят компромис с избора си. Това е много важно за едно жури. Ние с Алек сме представители на хората, които няма да правят компромис, но и сме пишещите и следящите какво се случва в съвременната литература. Риск на всяко жури е това дали ще бъде обективно или субективно. Но всъщност не в това е проблемът. Журито е отвъд обективността и отвъд субективността едновременно. Въпросът е да има добър вкус и да не прави компромиси. Мисля, че всеки един от нас само би се радвал, ако намери добрият роман.

А. П. - Добрият вкус е пряко свързан именно със самия човек, със субективността. Така че тъкмо в това е достойнството на едно жури - че е съставено от субекти. Трябва да се отбележи, че различните индивиди с добър вкус могат да дадат що годе някаква обективна оценка, ако такава въобще може да съществува. Но според мен може да съществува. В крайна сметка парадоксът е, че наред със субективното има и чисто обективни неща, които стават ясни в процеса на преценката на дадени творби и по принцип на нещо, което е обективно в крайна сметка, а то се дьлжи на много индивиди с добър вкус, които създават критерият за нещо обективно.

Въпр. - Участвали сте в много конкурси и сте печелили много конкурси. Това по някакъв начин повлияло ли е на критериите ви за творчество или пък върху самите ви творби?

А. П. - Общо взето конкурсите са полезни неща, защото един автор винаги се нуждае от някаква форма на поощрение. Такива стимули са необходими. При относителната свобода, в която живеем в момента, това може да създаде само допълнителен вътрешен подтик. Една социална аура може би е необходима за хората, които пишат, а и поддържа интереса и въобще механизма в тази насока. Иначе самите награди, както вече стана дума, може да са резултат на субективна оценка, но в крайна сметка конкурсът е нещо полезно.

Г. Г. - Моят "Естествен роман" всъщност беше класиран точно в този конкурс. Знам, че конкурсът е важен за всеки, който пише и е важно също кой го оценява. Знам, че Тончо Жечев е забелязал моя роман, така че авторитетът на журито е важен за един конкурс, доколкото той е част от наградата за спечелилия. Тук се сещам за едно двустишие на Петко Славейков щом става дума за награди:

Няма ли труд поету награда,

чезне мисъл, фантазия отпада.

Тези думи според мен придават значението на конкурса. Особено в България, особено днес, дори не толкова финансовата награда, а самият факт, че някой се интересува от теб, вече е достатъчен стимул. Това вече е мотивация. Живеем с усещането за изгубване на смисъла и всяка такава проява като конкурса е даване на част от мотивацията на пишещия. Дано този конкурс "Развитие" подсети някакви организации ( и държавни) да се включат в подобни инциативи.

Въпр. - В този смисъл да разбирам ли, че конкурсът стимулира творецът?

Г. Г. - Да, стимул е. Идеята идва независимо от конкурса, но конкурсът стимулира да довършиш романа.

А. П.. - Да. Конкурсът дисциплинира твореца.

Въпр. - Очаквате ли да прочетете нещо ново?

Г. Г. - Романът в България е нещо, което се чака от толкова отдавна. Тук има такъв комплекс за големия български роман - кога ще се появи - който е малко смешен комплекс. Образно казано “ние продължаваме да пъшкаме "под игото" на романа". "Под игото" стои там далече като големия български роман и всичко друго се измерва спрямо него. Аз очкавам ръкописи, които да покажат, че и в България може да се пише добър съвременен роман без непременно да се изпада в балканска екзотика, кланета и такива подобни неща.

А. П. - И аз очаквам да прочета текстове, които да са адекватни на времето. Иска ми се да прочета текстове, които мислят прехода, който се извърши през последните 12 години. Според мен това е голямата тема на нашето време и най-предизвикателната, която би интересувала читателите.

Въпр. - В този смисъл не е ли на лице социална криза у нас, която да пробуди потенциала на твореца?

А. П. - Според мен нашето време не е съвсем безплодно. Има неща, които заслужава да бъдат отбелязани, но романът е изкуството на дистанцията и чисто статистически, може би сега е времето да се появяват подобни творби. Минало е доста време и е време промените да бъдат осмислени дълбоко, а не повърхностно.

Въпр. - Страхувате ли се от текстовете, които ще прочетете?

Г. Г. - Първият отговор, който ми хрумва, е, че би трябвало да се страхуваме от авторите. (смее се ). Българският писател е много чувствителен и има защо. Последните 13 години не са били особени ласкави към него и той е натрупал една такава тънка чувствителност. По-предните години пък е бил свикнал на едно внимание, което вече е изгубил. Обяснима е тая чувствителност. И, естествено, всеки писател смята, че е написал хубавото произведение. И това е рискът на журито. Журито поема този риск да обере негативите на хората, които не са спечелили. Наградите са две. Има вариант, ако не се намери добър ръкопис, просто да не се даде награда. В крайна сметка важно е качеството. Всичко друго минава на втора линия. Другото опасение пред всяко жури е броят на ръкописите, които ще дойдат. Ако дойдат малко ръкописи, това не добре за конкурса. Ако дойдат много, се отваря много работа за журито.

А. П. - Основното предизвикателство наистина е да не би да не можем да присъдим първа награда. Това наистина е източник на притеснение. Най-важното е да получим добри неща. А една добра книга няма начин да не бъде забелязана. Тя си личи от сто километра. Особено в този състав на журито. Лошото е, когато нещата са "на ръба". Човек е изкушен да даде голяма награда, което е хубаво, но не и на цената на компромиса. Ще ми се с чиста съвест да кажем: "Това е книгата!"