„Това, което Алфред Хичкок правеше в киното, Харлан Коубън го прави сега в романите си."
сп. „Форбс"

Новата книга на Харлан Коубън "Изгубена завинаги" е вече на книжния пазара у нас от изд. „Колибри".

Майрън Болитар не е виждал, нито чувал бившата си приятелка Териса вече седем години, затова е силно изненадан, когато тя му се обажда рано една сутрин от Париж.

Бившият й съпруг я помолил да се срещнат там, но ето че е изчезнал и тя моли Майрън за помощ. Ала преди още да започнат да го издирват, и двамата са арестувани от френската полиция.

Мъжът на Териса се оказва убит, а тя е главният заподозрян. Има и още едно неочаквано усложнение: ДНК, открито на местопрестъплението, е от дъщерята на злополучната двойка, само че момичето е мъртво вече от доста години.

Bече сте се качили на влакчето на ужасите, контролирано изцяло от перото на Коубън, и няма да има спирка до последната изпълнена с напрежение страница.

За Харлан Коубън Дан Браун казва, че те подмамва от първата страница, за да те шокира при прочита на последната.

Ето и откъс от „Изгубена завинаги":

- Не знаеш тайната й - заяви Уин.
- А трябва ли?
Уин сви рамене.
- Нещо лошо ли е? - попитах аз.
- Много - отвърна Уин.
- В такъв случай не бих искал да я знам.

Два дни преди да узная тайната, която тя бе кътала години наред - на пръв поглед нещо съвършено лично, но което не само щеше да опустоши нас двамата, а щеше завинаги да промени света, - Териса Колинс ми позвъни по телефона в пет сутринта и ме накара да прескоча от един квазиеротичен сън в друг. Каза само:
- Ела в Париж.
Не бях я чувал от седем години, по трасето имаше смущения, а тя не си направи труда да ми каже здравей, нито изрече нещо вместо увод. Потръпнах и попитах:
- Териса? Къде си?
- В уютен хотел на левия бряг. Ще ти хареса. Довечера в седем има полет на Еър Франс.
Седнах в леглото. Териса Колинс. В главата ми нахлуха спомени - греховно оскъдните й бикини, онзи частен остров, слънцето, обливащо пясъка на плажа, погледът й, който можеше да събуди и мъртвец, греховно оскъдните й бикини.
Струва си да ги спомена два пъти.
- Не мога - казах аз.
- Париж - каза тя.
- Знам.
Преди десетина години двамата избягахме на този остров - две изгубени души. Мислех, че никога повече няма да се срещнем, ала не стана така. Няколко години по-късно тя спаси живота на сина ми. А после изчезна безследно. Досега.
- Помисли си - продължи. - Градът, в който светлините никога не угасват. Бихме могли да се любим цяла нощ.
Преглътнах.
- Да, разбира се, но какво ще правим през деня?
- Ако си спомням добре, вероятно пак ще искаш да си почиваш.
- И да пия витамин „Е" - неволно се усмихнах аз. - Не мога, Териса. Поел съм ангажимент.
- Към жената, чийто мъж загина на 11 септември ли?
- Да - отвърнах аз, като се питах откъде ли го е узнала.
- Това няма общо с нея.
- Извини ме, но мисля, че грешиш.
- Влюбен ли си? - попита тя.
- Нима отговорът ми би бил от значение за теб?
- Всъщност не.
Преместих слушалката на другото си ухо.
- Какво се е случило, Териса?
- Нищо. Просто искам да прекарам един романтичен, чувствен и изпълнен с фантазии уикенд в Париж с теб.
Пак преглътнах.
- Нямах вест от теб вече колко? Седем години ли станаха?
- Почти осем.
- Звънях ти - казах аз. - При това многократно.
- Знам.
- Оставях ти съобщения. Пишех ти писма. Търсех те.
- Знам - повтори тя.
После настъпи мълчание. Не обичам мълчанието.