Влюбена съм!
В Бризбън.
В калната Бризбънска река, в градския шум, в синьото небе, пешеходните мостове над реката, в космополитния дух и архитектурата асорти, в натоварените магистрали, препълнените паркинги, в дългошиестите и дългоклюни ибиси, тероризиращи посетителите в откритите кафенета, в разноезичната и разнолика тълпа, неистово пищящите цикади, в нелепия изкуствен плаж в центъра на града, в налудничавите скулптури по площадите, в магазините, кафенетата и ресторантите с храна от всяко ъгълче на света, с подлудяващата миризма на прясно положен асфалт и цъфнало франджипани, с исполинските шии на строителните кранове, с абсурдно сините джакаранди (като сините дървета от Марсианските хроники на Рей Бредбъри), с палмите и небостъргачите. И слънцето! С оксиженната светлина. Cякаш някой заварява безспирно в облаците.

Такова е мястото, където живее авторката на този втори (след „На изток - в рая") завладяващ „пътепис".

Раят, който се намира на изток от всичко, беше Нова Зеландия. А на запад от рая се простира Австралия - новото местоживеене на Изабела Шопова.

Пътешественичка, авантюристка и със сигурност писателка, Изабела описва най-голямата държава и най-малкия континент в света с ерудицията на историк, географ, биолог, ботаник, орнитолог, арахнолог, ентомолог и с перото на литератор, на когото всеки изкушен може да завиди. Читателят ще научи всичко, или почти, за Бризбън (не е грешка, така се произнася Бризбейн на австралийски), за посумите (австралийския вариант на опосумите), за Аделаида, Тасмания, Сидни, Мелбърн и Канбера, за крокодилите, тасманийските тигри и вездесъщите мравки и като цяло - за една благословена от хората прекрасна, космополитна и цивилизована страна, за която не ни остава друго, освен да мечтаем. Ще научи също как се готви артишок и що е то куинсландър, а речникът му ще се обогати с някои типични изабелизми (пръкнали се къде от родния ѝ град, къде от личната ѝ глава) като кьофнах се, кусам, далдисвам, слихтене, клечораци, огнили и гиндирлик, както и мръсновеникав, гърбо-мравко-полазващо и косите-изправящо.

Откъс:

Окланд ме изпраща подобаващо с лек дъждец. (Не случайно Нова Зеландия е Страната на дългия бял облак.) Пилотът не е от приказливите, но все пак успява да вметне в краткото си изказване две извинения за хладното време и кратките превалявания, които ни очакват в Голд Кост. За окландския дъжд не споменава нищо. Не разбирам! Всеки път като пристигам в Окланд, вали и никой не счита за необходимо да се извинява. В Австралия явно е различно. Хората се извиняват, ако времето не е слънчево. Хм, започва да ми харесва тази страна още преди да съм пристигнала.
Румен и Бояна нямат търпение да ми покажат всичко. И те ми се извиняват няколко пъти за хладното време. (Изобщо цялата тая работа с времето започва да става крайно подозрителна. Ако бяхме в Окланд, ден като този щеше да минава за прекрасно лято и всичко живо щеше да се е изсипало на плажа, в парка или край барбекютата, да се маже със слънцезащитни кремове и да се налива със студена бира. Озитата са едва ли не в траур, щото било облачно! Разглезени май ми се виждат.)
Програмата за деня включва няколко близки срещи от втори вид (без физически контакт). Представена съм първо на семейство гекони, които живеят у нас. Бояна ме предупреждава, че били много шумни, но моите първи впечатления са симпатични - срамежливи едни такива, бързо се шмугват зад комина на барбекюто.
Докато си припомням как се кара кола с ръчни скорости (как се предполага да обслужвам три педала с два крака, и като са сложили мигачите отляво, как преди завой да сменям скорости и да давам мигач едновременно, аз колко леви ръце имам??!!), се разхождаме из квартала и коала-паркa. Коалите не обичат шума, навалицата и градската суетня, лесно се стресират и поради това живеят далеч от хорските очи - вдън гори евкалиптови, някъде по високите клони на дърветата. За такива като мен, дето са примрели да видят коалка, има две в закрито помещение. Не е разрешено да ги пипаме, даже не е разрешено да говорим - коалите спят и не бива да ги тревожим. Налага се да се представям шепнешком и едностранно - другата страна сънува.
На излизане се запознавам мимоходом и с един от представителите на осмокраката раса. Паяжината е огромна и се вижда ясно на слънчевата светлина, което е донякъде успокояващо - не е много вероятно да връхлетя ненадейно върху нещо такова, без да го забележа. Затова пък стопанинът на паяжината е с размерите на дланта ми, което е ужасяващо, гърбо-мравко-полазващо, косите-изправящо и истерично-пищене-оправдаващо. Единствената причина да не се поддам на паниката е, че наоколо има много хора, вероятно местни. Не искам утре Бояна да иде на училище, да срещне най-сексапилния десетокласник на гимназията и той вместо да я покани на кино, да каже: „Ей, ти не беше ли вчера в коала-парка с онази лудата жена, дето пищеше истерично? Тя роднина ли ти е?". Майчинският ми инстинкт надделява над ужаса и паниката и даже успявам да се престоря, че правя снимка на гнусника и паяжината му.
Денят е дълъг и ми предоставя още една възможност да се срещна с местен жител - нашият съсед. Всичкото ми любопитство и ентусиазъм се изпаряват, като откривам, че е южноафриканец от Окланд, току-що пристигнал, също като мен. Сърпрайз, сърпрайз! Е, друг път ще се запознавам с озита.
Докато стане време за вечеря и мога най-после да си легна, без да скандализирам семейството с твърде ранно оттегляне, по моя биологичен часовник, все още работещ на окландско време, съм била на крака близо 20 часа. Заспивам мигновено и безпаметно.