"Няма да стана художник - казах аз. - Ще стана писател".

Така завършва "Истанбул" на Орхан Памук - книгата на писателя, който умее да рисува с думи.

Едно обяснение в любов към града, наричан "зеницата на света", история в която естествено съжителстват красотата и тъгата, нежността, надеждата и силата на духа, разказ за израстването и преплитането на една изключителна личност с един изключителен град.

Съдбата на Истанбул е моята съдба. Чувствам се свързан с този град, защото той ме направи това, което съм, категоричен е авторът.

Описвам Истанбул, когато описвам себе си, и описвам себе си, когато описвам Истанбул, продължава той.

„В нашата кооперация изгорените и порутени конаци се подминаваха с мълчание, в съзнанието ни те се отъждествяваха със загниването и разпадането на Османската държава и с историите за някой побъркал се накрая принц, за някой пристрастен към опиума царедворец, за някое заключено на тавана дете, за някоя султанска щерка, извършила предателство, за някой пратен на заточение или на смърт паша.

Стигаме до Нишанташъ от 30-те години на двайсети век, до времето, когато конаците, тия умалени копия на двореца, започват да се рушат, занемарени подир чистката сред османските паши, принцове и висши сановници по време на Републиката."