Излезе новият роман на Йото Пацов “Лъжикерван”, който поставя един от вечните проблеми - за деградацията на личността в дебрите на политиката и за безхаберието на обществото.

Йото Пацов е журналист с над 30–годишен стаж в средствата за масова информация. Пише стихове и проза от детската си възраст. Литературната си дейност схваща като продължение на традициите на Трифон Кунев, Илия Волен, и своя баща Христо Пацов, свързани с общия си произход от село Ъглен, Луковитско. Издал е сборника селски разкази “Петелът кълве звездите” и стихосбирката “Пръчка от леска”. Това е първият му публикуван роман.

Въпр. - Откъде дойде идеята за “Лъжикерван”?

Й.П. - Обичам една мисъл на Пол Валери – Властта губи цялото си очарование, ако с нея не се злоупотребява. Идеята за “Лъжикерван” дойде по най-естествения път, по който може да се роди една литературна идея – от моята практика на журналист в годините преди “избухването” на демокрацията в България.

Положението ми на кореспондент на в. “Работническо дело” в Русе – най-големият по това време вестник в страната, ми даде възможност да наблюдавам властта отвътре. Тези впечатления се трупаха още от времето, когато започнах работа във вестниците “Вечерни новини” и “Народна младеж”, така че непрекъснато ставах свидетел на това, как много от хората, които упражняваха властта в тогавашна България, с издигането си по йерархичната стълбица губеха постепенно онези добродетели и човешки качества, които са абсолютно необходими, за да се гради и поддържа нравствената личност.

Лъжикерван е името на онази звезда, която се появява вместо Керванджийката – Венера, пътеводната звезда за керваните в пустинята, и ги заблуждава. Тръгват керваните в невярна посока и костите им остават да се белеят сред пясъците за вечни времена – защото са тръгнали след Лъжикерван. В случая правя алюзия с онези устремления, подхранвани от идеологически спекулации и безсрамна демагогия, на които ставаме жертва всички ние.

Започнах да пиша по романа през 1986 г., и подтикът беше един конкретен случай с един човек, който стана прототип на бай Тицо Юнашки. По това време имах вече много впечатления – придружавал съм Тодор Живков, Милко Балев, Пенчо Кубадински и други членове на тогавашното политбюро на ЦК на БКП, така че действително успях да видя много неща и много от тях са влезли в романа.

Подчертавам, че това не е репортаж за това време, това е именно роман, тъй като колкото и близко да са образите до реално съществуващи хора, това не са все пак те самите, а сборни, литературни герои. Ако някой пожелае да се идентифицира с някой от моите герои, той просто греши и това го оставям на неговата съвест.

Въпр. - Но “Лъжикерван” отрича социализма?

Й.П. - Въобще не си поставям такава цел, социализмът просто е част от историята на България. Той трябва да бъде разглеждан точно по този начин, като нещо, което ние нито можем да отречем, нито можем да зачеркнем или забравим. Ние прибързахме с това да рушим, водени от омраза и отрицание, и така загубихме онази България, която социализмът построи, вместо да стъпиме на тези основи и да продължим напред. Онези, които смятат, че аз съм отрекъл с този роман социализма, просто грешат, с този роман се стремя да докажа, че човек може да деградира в условията на която и да е власт.

Въпр. - Дали ако млад човек прочете книгата, ще я разбере?

Й.П. - Смятам, че ще я разбере и смятам, че има какво да научи. Превратната представа за нашето близко минало сега е превалираща в обществото ни и особено в съзнанието на младите хора. Ние се отърваваме с термина тоталитаризъм, много често забравяме, че каквито и етикети да слагаме на един или друг период, той също е осъществяван от живи хора с техните любови и омрази, с техните стремежи и надежди, с техните мечти и труд.

Апелирам към това – ние със спокойствието на мъдри хора да се отнасяме към всичко, през което е преминала България, най-малкото за да не се повтаря това, което не искаме да се повтаря.

Смятам, че живеем в едно много жестоко време, което измести ценностната система на българина в една абсолютно долнопробна посока. Не се съмнявам, че това се вписва във всички онези облечени в чуждестранни думички тенденции като глобализацията например, но си мисля, че ние няма какво да правим в Европа и в останалия свят като пълноправни негови членове, ако загубим своята идентичност.

Абсолютно необходимо е да съзнаваме значението на нашата национална култура, в т.ч. на нашата национална литература, и стъпили на тази изключително здрава основа, вече да можем да защитим собственото си достойнство в каквато и да било област.

Но ако образованието, политиката, медиите продължават да обезличават българина, да го лишават от елементарно уважение към неговата собствена история, към него самия като към човешко същество, което се ръководи от нравствени принципи, които са изградени в продължение на хилядолетия с цената много кръв, много жертви, много унижения и много болка, то тогава ние сме загубени. Затова мисля, че не демографски са опасностите, които грозят България, те са нравствени.

Здравословна позиция за българина днес е национализмът, но за съжаление нашето общество няма достатъчно воля да наложи санкции и да се отърси от онези, които продължават да паразитират върху снагата на народа ни.