В паметта на мнозина той ще остане преди всичко като авторът на най-човечната творба, посветена на Великата отечествена война - „А зори здесь тихие" (А утрините тук са тихи). На 11 март 2013 от този свят на 88 години си отиде забележителният руски прозаик Борис Лвович Василиев.

Самият той бе преживял онази война, цялата болка и ужас, от която след това максимално ярко споделяше със своите читатели. Неслучайно книгите му попадаха в раздела на т.нар. лейтенантска проза - разказваха окопната истина, далечна от показния героизъм, парадността и фанфарите на официалната идеологическа пропаганда. На първо място в тях бе човекът - със своите делнични, негероични преживявания или своя ежедневен незабележим героизъм.

Василиев бе от поколението на 1923-1924 (дало на руската и световната класика имена като Васил Биков, Юрий Бондарев, Григорий Бакланов, Константин Воробьов, Виктор Астафиев). Едва три процента от връстниците му ще имат щастливата съдба да доживеят до 1945. А на него ще се падне уникалният шанс да разкаже на останалите за своето поколение и онези, които останаха завинаги на деветнайсет.

Борис Василиев е роден на 21 май 1924 в Смоленск. Баща му е кадрови офицер от царската, а по-късно в Червената армия, успял да избегне репресиите, засегнали през 30-те години „бившите". Майка му - потомка на старинен дворянски род, свързан с фамилиите на Пушкин и Толстой. При тази биография в онези времена е чудно как Василиев успява да стане офицер, а след това и известен съветски писател.

По-късно самият прозаик ще сподели, че е възпитан в традициите на провинциалната руска интелигенция и заради уважението си към историята и любовта към литературата, и заради абсолютното неумение да лъже може да причисли себе си към хората на 19. век. Именно любовта към историята и литературата предопределя целия му жизнен път.

Василиев завършва 9. клас, когато избухва войната. В първите дни заминава като доброволец в редовете на отделен комсомолски изтребителен батальон. По време на сраженията в района на Смоленск през юли попада в обкръжение, от което ще успее да се измъкне едва през октомври 1941. Озовава се във филтрационен лагер, след това в кавалерийска, а по-късно в картечна полкова школа, която и завършва. Службата му продължава в 8. гвардейски въздушнодесантен полк на 3. гвардейска дивизия.

През 1943 при скок с парашут попада на мина и получава тежка контузия. По-късно си спомня, че късметът никога не го е изоставял: през 1934 се спасява от смъртоносен тиф, през 1941 оцелява в обкръжение край Смоленск, през 1943 премеждието му с мината - въпреки контузията - се разминава без нито една драскотина.

Есента на същата година Василиев постъпва във Военната академия на бронетанковите и механизирани войски „Й. В. Сталин" (кръстена впоследствие на името на маршал Малиновский), където среща бъдещата си съпруга Зоря Албертовна Поляк. Завършва инженерния факултет и няколко години работи като изпитател на верижни и колесни бойни машини на Урал. През 1952 става член на партията, следващата година напуска армията със звание „инженер-капитан". В рапорта си посочва, че иска да се посвети на литературна работа.

Началото обаче не вдъхва оптимизъм. Първата му пиеса „Танкисти" (1954) - за трудния процес на смяна на поколенията в следвоенните въоръжени сили, не минава през иглените уши на цензурата и е забранена от Главното политическо управление на армията. Василиев не се отчайва и втората пиеса „Почукайте и ще ви се отвори" е поставена - в Черноморския флот и в групата съветски войски в Германия.

В същото време получава покана за работа в сценарната студия към „Главкино" - през 60-те по негови сценарии са филмите „Пореден рейс" и „Дълъг ден", взема участие в написването на сценария на култовия съветски филм „Офицери".

Щатът обаче не прави живота на писателя безгрижен и Василиев изкарва допълнително с работа по сценариите на прохождащото тогава популярно тв шоу КВН („Клуб веселых и находчивых" - което е на екран и до днес), съчинява текстове за кинохроники.

Първата прозаична творба на Василиев също има нелека съдба - повестта „Ивановият катер" (1967) е приета от Твардовски за публикация в списание „Новый мир", но след смъртта му почти три години остава забравена, до 1970. Но година по-рано в брой 8 на списание „Юность" вече е излязла повестта „А зори здесь тихие", която незабавно носи на автора всесъюзна популярност.

Историята за смъртта на петте момичета и опростеният, локален характер на описаните в повестта събития активират сензорите на читателя към вътрешните преживявания на героите. Личността отново излиза на преден план, някои дори определят произведението като сантиментална военна проза. Противовес на „сантименталността" дава реализмът на описанието, онази правдивост, която отличава хората, които сами са минали през ада на войната.

Повестта и заснетият по-късно от Станислав Ростоцки едноименен филм получават всеобщо признание и любов на публиката. Филмът е отличен с държавна премия, през 1973 в СССР той е гледан от 66 милиона зрители, предната година е предложен за наградата „Оскар". „А зори здесь тихие" се оказва един от най-любимите съветски филм в Китай, харесван лично от Дън Сяопин.

Василиев никога не жали читателите: финалът на неговите книги като правило е трагичен, той смята, че изкуството не бива да играе роля на утешител, главната му функция е да разкрива пред хората житейските опасности във всичките им форми, да пробужда у човека съвестта, да го учи на доброта и съчувствие. Много от неговите герои са жертви на колосално насилие, с което често пъти нямат сили да се борят и да се противопоставят, но не искат и не могат да загубят битката. Сравняват прозата му с тази на Ерих Мария Ремарк и признават, че тя е жалон в руската литература на 20. век.

Василиев оставя след себе си повече от 50 произведения, по които са заснети 15 филма. Отличен с редица ордени, медали, призове. „Щастлив е онзи писател, който има макар и една книга, прочетена от негов съотечественик - ще каже прозаикът Сергей Есин. - Борис Василиев е писател с щастлива съдба. Повестите му са влезли в съзнанието на народа."