„Сам съм на тъмно и мислено въртя света в главата си, докато се боря с поредния пристъп на безсъние, с поредната бяла нощ в голямата американска пустиня."

Така започва предпоследният роман на големия американски писател Пол Остър, познат у нас с „Нюйоркска трилогия", „Музика на случайността", „Лунен дворец", „Бруклински безумства", „Книга на илюзиите" и „Нощта на оракула".

Седемдесет и две годишният Огъст Брил се възстановява след автомобилна катастрофа в къщата на дъщеря си във Върмонт.

Нощем, когато не може да заспи, лежи и си разказва истории, за да отпъди мислите си за неща, които предпочита да забрави - неотдавнашната смърт на жена си и ужасното убийство на Тайтъс, приятеля на неговата внучка.

Така Брил заживява в един паралелен свят, в който Америка не воюва с Ирак, а със себе си. В тази друга Америка кулите близнаци си стоят непокътнати, но президентските избори през 2000 г. са довели до разделението на страната, Щатите започват да се откъсват от Съюза един по един и, естествено, избухва кървава гражданска война. С напредването на нощта историите на Брил стават все по-напрегнати и в крайна сметка онова, от което така отчаяно се мъчи да се освободи, още по-силно напира в него и иска да бъде разказано.

Страстно написан и шокиращ, „Човек на тъмно" е роман за нашето време - книга, която ни кара да се изправим пред мрака на нощта в един свят, способен на най-чудовищно насилие.

Откъс:

Сам съм на тъмно и мислено въртя света в главата си, докато се боря с поредния пристъп на безсъние, с по­редната бяла нощ в голямата американска пустиня. На гор­ния етаж дъщеря ми и внучката ми спят в отделни стаи, и двете са сами – четирийсет и седем годишната ми дъщеря Мириам, моето единствено дете, която спи самичка вече пет години, и двайсет и три годишната Катя, единственото дете на Мириам, която доскоро спеше с млад мъж на име Тайтъс Смол, но Тайтъс е мъртъв и сега Катя спи сама заедно с раз­битото си сърце.
Ярка светлина, после мрак. Слънцето струи от всички краища на небето, после идва черното на нощта, безмълв­ните звезди, вятърът, който прошумолява в клоните. Това е рутинното ни всекидневие. Живея в тази къща вече повече от година, откакто излязох от болницата. Мириам настояваше да дойда тук; отначало бяхме само ние двамата и сестрата, която се грижеше за мен, докато Мириам е на работа през деня. Но три месеца по-късно животът на Катя рухна, тя на­пусна колежа за филмово изкуство в Ню Йорк и пристигна да живее с майка си във Върмòнт.
Родителите му го кръстили на името на сина на Рембранд, онова малко момче от картините на художника, дете със златиста коса и червена шапка, ученикът, размечтал се над уроците, малкото момче, станало млад мъж, който, поразен от болест, умира едва навършил двайсет години, точно как­то стана и с Тайтъс на Катя. Името е урочасано, име, което трябва да бъде забранено и завинаги извадено от употреба. Често си мисля за смъртта на Тайтъс, за ужасната история на неговата смърт, за образите на тази смърт, за унищожител­ните последици от тази смърт, за скърбящата ми внучка, но сега не искам да продължавам по-нататък, не съм в състоя­ние да го направя, трябва да ги отблъсна колкото е възможно по-далеч от мен. Нощта още не е напреднала и докато лежа тук в леглото, загледан в тъмнината, тъмнина така черна, че таванът не се вижда, започвам да си припомням историята, която започнах снощи. Правя го, когато сънят отказва да ме навести. Лежа в постелята и си разказвам истории. Не че от тях ми олеква, но докато съм вътре в тях, помагат ми да не мисля за нещата, които на драго сърце бих забравил. Поняко­га обаче съсредоточаването ми е проблем и умът ми накрая се откъсва от историята, която се опитвам да си разкажа, и се връща към нещата, за които не искам да мисля. Нищо не може да се направи. Търпя провал след провал, всъщност по-често се провалям, отколкото обратното, но това не значи, че не продължавам да полагам усилия.
Сложих го в една дупка. Стори ми се, че това е добро на­чало, обещаващ старт, който да даде тласък на историята. Постави заспал човек в дупка, после стой и гледай какво ще се случи, когато се събуди и реши да изпълзи оттам. Говоря за много дълбока дупка в земята, около три метра, издълбана по такъв начин, че образува идеален кръг, с гладки вътрешни стени от плътна, здраво отъпкана пръст, толкова твърда, че повърхността й изглежда като печена глина, дори може би като стъкло. С други думи, като отвори очи, мъжът в дуп­ката едва ли ще може да се измъкне оттам. Освен ако няма на разположение екипировка за алпинизъм – чук и метални шипове например, или пък въже, което да метне като ласо на съседното дърво. Но въпросният човек не разполага с такива приспособления и щом дойде на себе си, много скоро ще раз­бере в какво затруднение е изпаднал.