През една зимна сутрин Делфин дьо Виган намира майка си мъртва в дома ѝ. След ступора, след мъката, след отказа да повярва в неотвратимото, тя взема трудно решение - да проучи и опише живота на майка си, да разбере кое я е накарало да направи такъв радикален избор. Заемайки се с тази задача, писателката разказва обикновената и необикновена история на своя род - без излишна сантименталност, без самосъжаление. Без да укорява и без да идеализира. Постепенно пред читателя се очертава силният и очарователен образ на една изстрадала, но и пълна с живот жена.

Семейството ми въплъщава най-шумната, най-зрелищната радост и заедно с това в него отеква неуморимото ехо на мъртвите и отзвукът на многобройни катастрофи. Днес знам също, че то онагледява, като много други семейства, унищожителната сила на словото - и на мълчанието. Люсил почина на шейсет и една години, преди да се превърне във възрастна дама. Люсил умря както желаеше - жива. Днес вече съм в състояние да се възхитя на смелостта ѝ.
Делфин дьо Виган

Откъс...

Когато я открих в дома й през онази януарска сутрин, майка ми беше синя - бледосиньо, смесено с пепеляво, ръцете неизвестно защо по-тъмни от лицето. И сякаш изцапани с мастило в сгъвките на пръстите.
Майка ми беше мъртва от няколко дни.
Не знам колко време, колко секунди или дори минути ми трябваха, за да разбера какво е станало въпреки ясната ситуация - майка ми лежеше на леглото си и не отговаряше, когато я виках. Много дълго време, несръчно и трескаво време изтече до вика, който се изтръгна от дробовете ми сякаш след минути на апнея. И до днес, две години по-късно, не мога да разгадая мистерията - чрез какъв механизъм мозъкът ми успяваше да не възприема вида на тялото на майка ми и особено миризмата му, как така му трябваше толкова време, за да обработи информацията, която лежеше пред него? Това не е единственият въпрос, останал ми от тази смърт.
Четири или пет седмици по-късно бях в състояние на необичаен по силата си ступор, когато получих Наградата на книжарите за роман, чиято героиня бе една затворена и оттеглила се от всичко майка, преоткрила употребата на думите след години мълчание. Бях дала книгата на майка ми още преди излизането й, несъмнено горда, че съм завършила нов роман, и все пак съзнаваща, че дори чрез измисленото посипвам сол в раната.
Нямам никакъв спомен за мястото, където ми връчиха наградата, нито за самата церемония. Мисля, че ужасът още не ме бе напуснал. Но се усмихвах. Няколко години по-рано на бащата на децата ми, който ме упрекваше, че все гледам да правя добро впечатление (имаше предвид отчайващата ми способност да се държа приветливо при всички обстоятелства), бях отговорила самоуверено, че не гледам да правя, а правя добро впечатление.