Столичният стадион „Академик" от доста време не беше посрещал рок събития, но ето, че се оказа подходящо място за фестивала Sofia Rocks 2014, коментира Stand.bg.

Тъй като изпуснахме изпълнението на Osssy, затова започваме с впечатленията си от втората група нататък.

Alcest. Жаркото слънце и голямата сцена не бяха в полза на френската шугейз банда, но въпреки това тя беше приета топло от българската публика. Именно на Alcest се падна честта да стоят най-странно в компанията на всички останали участници на Sofia Rocks 2014, но вече започваме да свикваме с тенденцията почти всяка година да има по една такава група.

Музиката им определено предразполага към по-интимно преживяване в съвсем различна атмосфера, което обаче не попречи на Neige и останалите да се представят на високо ниво.

Skillet. Песните им може и да не са особено разнообразни, но американците компенсираха това с много надъхано изпълнение и пълно раздаване - не случайно вокалистът им излезе със светло синя тениска, а на края на сета им тя изцяло беше променила цвета си на тъмно син.

Освен това се оказа, че имат не малко фенове, които пееха с пълно гърло хитовете им "Not gonna die", "Hero", "Monster" и други.

Mando Diao. Въпреки някои гръмки определения в чуждестранната преса и сравненията с вокалите на Джим Морисън, симпатичната инди рок банда беше може би най-подценената група на целия фестивал.

Шведите обаче показа, че заслужават мястото си непосредствено преди The Offspring. Започнаха с лек латино уклон, но с песни като "Down with the past" "Gloria" и „Dance with somebody" нещата си дойдаха на мястото и Mando Diao увлякоха в танцувалния си рокендрол диско ритъм и хора, които ги чуваха за първи път.

The Offspring. Гостуването на легендарната пънк-рок банда закъсня с 15-ина години, но пък да чуеш целия "Smash" на живо, си е една доста добра компенсация. Декстър и Нудълс може вече да са чичковци, но все още звучат много добре на живо и ако затвориш очи, може да се пренесеш в средата на 90-те.

Да, много хора бяха чакали дълги години, за да изкрещят „I got a bad habit/And it ain't goin' away/Yeah, yeah", да влязат в погото на "Something to believe in" или просто да се размажат на "Self esteem". Стегнато и динамично, без никакви паузи и излишни приказки - двайсетина песни за един час. Пънкарско, симпатично и носталгично.

Thirty Seconds To Mars. Още преди групата да излезе, се получи доста ярко разделение на публиката - екзалтирани момичета отпред и равнодушни зрители зад Fronf of Stage зоната. Появата на Джаред Лето предизвика мощни писъци от невръстните девойки, които бяха окупирали пространството най-отпред. Носителят на „Оскар" като един истински спасител (въпреки че получи и сравнения с Коцето Калки) проповядваше мир и любов.

Въпреки перфектната техническа част на шоуто, сякаш всяка следваща песен все повече ни отдалечаваше от рока, поради което около средата на изпълнението на Thirty Seconds To Mars доста хора вече бяха напуснали стадиона. Феновете на групата обаче сбъднаха своя мечта, макар и по-кратка от очакваното.