19 февруари, 2004 година. Преди 131 години на този ден се случи това, което се оказа, че и до ден днешен ще ни обединява и мотивира, ще разрушава различията, ще ни помирява един с друг.

Ако не непрекъснато, то поне на 19 февруари ние обединяваме мислите и емоциите си около едно име, едно дело, едно послание.

По традиция, news.bg на този ден се стреми да избяга от баналността и “словоблудството”. След като вече 131 години най-големите умове и сърца на България са говорили и черпили вдъхновение за творчеството си от делото на Васил Левски, то днес можем само да припомним част от написаното за Апостола, защото е редно да го помним.

Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав....

...От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.

из одата "Левски" на Иван Вазов, "Епопея на забравените"