В сборника от разкази „Великият копнеж по рая" Сам Шепард черпи от същия извор, който го превръща в един от най-атрактивните американски драматурзи.

Истории за секс и разкаяние, копнеж по ръба на битието, комичната пропаст в неразбирането между мъжете и жените и още по-дълбоката бездна, която дели хората от собствената им същност.

 Едно момче гледа със запленени очи неумолимото съперничество между "укротителя", мъж, който вкарва непокорни коне в пътя - съперничество, което отразява борбата със собствения му баща.

Женен мъж от предградията отива следобед на пазар, за да купи босилек за предстоящото празненство у дома, но в крайна сметка насочва пистолет към една от гостенките в мазето.

Двама старци сговорчиво живеят заедно, след като съпругите им са починали или са ги напуснали, а децата им са се пръснали из "силиконовия компютърен ад", но безметежното им съществуване е съсипано от една мила сервитьорка в местно заведение за бързо хранене.

Изпълнен с абсурд, печал и суров хумор, "Великият копнеж по рая" е израз на дарбата на Шепард да изгражда персонажи с несравнима проникновеност и да води диалога с лекота. 

„Гласът му стигна до мен в онзи миг на просветление, в който човек осъзнава, че нищо на света не може да му помогне, нищо не може да го спаси, че е в капан.

Лицето на баща ми побеля като платно, но и до ден днешен не зная дали се беше изплашил заради мен или просто заради сюблимността на момента. Скопецът изпръхтя и зари копито в прахта. Претегляше еластичността на гумата.

Можех да се закълна, че от него се изтръгна гърлен стон като от приклещен в ъгъла бик с кипнала кръв. После буквално видях как в ума му назрява решение.

Прониза го самоубийствена мисъл, която плъзна по гръбнака му, когато се изпъна и противопостави шестотин килограма мускулна сила на искрящото бяло въже.

С едно разточително, бавно, разтеглено във времето движение той изопна гумата като локум и тя от черна стана сиво-синя.

От прекомерното разпъване от нея с пукане започнаха да излитат малки късчета, а аз седях и ги наблюдавах да се разлитат в омарата на деня, сякаш бях вън от всяка опасност, все едно гледах комарчета да бръмчат ниско над водата от брега на реката.

Под мен клонът започна да се огъва и пука и за една дълга секунда целият свят се изкриви. Бавно, едва-едва. Сърцето ми сякаш завалсува, когато клонът се издигна в дълга дъга и аз видях и четирите крака на скопеца да се откъсват от земята и неприкритата паника в очите му, щом осъзна, че лети.

Плоската му муцуна се заби в клона на гранитния чинар и издаде звук сякаш някой изтърва халба бира върху студени павета.

Известно време клонът продължи да вибрира, доколкото тежестта на тялото ми му позволяваше, а аз не откъсвах поглед от пихтиестата грамада, на която сега бе заприличал конят, проснат безжизнен под мен с шуртяща от двете ноздри кръв.

Тлъст и розов, езикът му висеше като мъртва пъстърва, а паникьосаният глас на баща ми сякаш идваше от друга планета..."