Простите числа се делят само на себе си и на единица. Някои от тях обаче имат „близнаци" - число, от което ги дели само едно число. Например 3 и 5, 17 и 19.

Аличе и Матия са такива близнаци - винаги близки и винаги разделени.
„Самотата на простите числа" е красивата история на тяхната самота.

Паоло Джордано майсторски изследва чувствата на две крехки и отчаяни души, които не губят надежда, че ще намерят мястото си в света.

Роден през 1982 г., физик, работи над докторат по физика на елементарните частици. „Самотата на простите числа" е забележителен и забелязан дебют на Паоло Джордано.

Романът незабавно му донася огромна популярност в Италия - един милион продадени екземпляра и наградата „Стрега" за 2008 г., и по света - закупени права в над 20 страни.

Докато кара ски в планината, малката Аличе пада лошо и окуцява. Матия оставя сестричката си близначка сама в парка, откъдето тя завинаги изчезва. Инцидентите се отразяват драматично на психиката и на двамата.

Неспособна да стане част от една действителност, която я отхвърля, Аличе се приютява в анорексията си и зад фотоапарата си, а Матия се отвръща от хората и посвещава светлия си ум на математиката.

Двамата се запознават в училище и през целия си живот остават по своему свързани и по своему самотни. Като простите числа.

Из „Самотата на простите числа":

Аличе Дела Рока мразеше ски училището. Мразеше, дори по време на коледната ваканция, да се събужда в седем и половина сутринта, мразеше и баща си, който я гледаше втренчено и клатеше нервно крака си под маса¬та, сякаш за да й каже да закусва по-бързо. Мразеше въл¬нения чорапогащник, който й боцкаше на бедрата, спе¬циалните ръкавици, които не позволяваха на пръстите й да се движат, каската, която й премазваше бузите и при¬тискаше с металната си закопчалка челюстта й. Мразеше и тези грамадни обувки за ски, винаги прекалено тесни, с които приличаше на горила, когато вървеше.
- Ще го пиеш ли това мляко или не? - отново попита баща й.
Аличе изгълта три пръста горещо мляко, което първо й опари езика, после гърлото и накрая стомаха.
- Добре. Днес трябва да покажеш коя си! - каза баща й и я изтика навън.
„И коя съм?", помисли си тя. Приличаше на мумия в зелената грейка, разкрасена с фосфоресциращи реклам¬ни надписи. В този час на деня беше минус десет граду¬са. Мъглата обгръщаше всичко наоколо и на нейния фон слънцето представляваше само един малко по-сив диск. Аличе усещаше млякото да бълбука в стомаха й, докато потъваше в снега със ските на рамо. Тях всеки трябва да си ги носи сам, поне докато не стане толкова добър, че това да го прави друг вместо него.
- По-внимателно със ските, че ще убиеш някого! - каза баща й.
В края на сезона ски клубът подаряваше на курсистите значка със звезди. Всяка година по една нова звезда - от четиригодишна възраст, от момента, в който си доста¬тъчно висок, за да седнеш на лифта, докато навършиш девет и можеш спокойно да се качиш на него и без чужда помощ. Три сребърни и три златни звезди. Всяка година нова значка, която ти показва, че си вече малко по-добър и малко по-близо до състезанията, които ужасяваха Али¬че. Мислеше за тях още когато имаше само три звезди.
Срещата беше пред лифта точно в осем и половина, когато започват да работят съоръженията. Децата от кур¬са на Аличе бяха вече там, застанали в кръг, всички ед¬накви като войничета, увити в униформите си и вдърве¬ни от студа и от недоспиването. Забиваха щеките в снега и се облягаха на тях, като ги опираха под мишниците си. С висящите си отстрани ръце приличаха на събрани на едно място плашила. Никой нямаше желание да говори, най-малко Аличе. Баща й я потупа силно два пъти по кас¬ката, сякаш за да я забие в снега, и каза:
- Надмини ги всички и не забравяй - тежестта напред, ясно ли е? Те-жест-та на-пред!
„Тежестта напред", като ехо прокънтяха думите в гла¬вата на Аличе.
След това, като сгряваше с дъх шепите си, той си тръгна. Скоро щеше да се прибере вкъщи на топло да си чете вестника. След не повече от две крачки мъглата го погълна.