Тричленен военномедицински екип замина с 35-ия контингент на Въоръжените сили за участие в мисията на НАТО "Решителна подкрепа" в Афганистан.

Дългът и мисионерската тръпка изпращат там - на хиляди километри от дома и семейството, старши сержант Яна Иванова - медицинска сестра - борден. Пред News.bg тя разказа за адреналина от работата под ракетен обстрел, облечена в бронежилетка и с каска на главата.

Крехката на външен вид, но корава по дух медицинска сестра заминава не за първи път на "бойното поле". "Мисионерската" й визитка започва да се пише през 2007 г., когато е едва 25-годишна. Това е 4-тото й пътуване до Афганистан. За разлика от сегашната мисия, която включва грижа за здравето на българския контингент, в предните си мисии Яна е била част от хирургичен екип в испанската полева болница в град Херат.

Как обаче се решава да сложи пагона?

Да си част от Българската армия е призвание, предизвикателство и не на последно място тръпка, споделя Яна и допълва, че нито за миг не е съжалявала за избора си. Въпреки че й се е случвало да плаче по време на мисия. Плаче не от страх от талибаните, а за детето си.

Това не е само мъжка професия. Работата в армията ми дава сигурност, увереност, тя ме научи да бъда адаптивна, отговорна и дисциплинирана. Винаги намирам баланс и хармония между работата и семейството. Но е трудно, когато заминавам, защото оставям сърцето си тук, признава Яна и се разплаква... защото я чакат 6 месеца далеч от 5-годишния й син Димитър. И въпреки сълзите, стяга куфарите за Афганистан - за да оправдае гласуваното й доверие и да изпълни поставените й задачи.

Защо Афганистан, а не Мали, където също има български военномедицински екип?

Само, който е ходил на мисия в Афганистан, може да ме разбере. То не може да се обясни, трябва да се изживее, категорична е медсестрата. Признава и че опитът и уменията, които придобиваш там по отношение най-вече на взривната травма, няма къде другаде да научиш. И се връща към най-фрапиращия си случай, който завинаги ще остане в съзнанието й - малко дете, на около 4 годинки, на което се наложило да ампутират и двата крака, вследствие на гръмнала мина. И до ден-днешен тя си спомня дълбоките му, стъклени, зелено-сиви очи...

Освен със страданието, мисиите на Яна са белязани и от множество весели моменти. Вече има записани коледни и новогодишни мисии в Афганистан... Сега предстои великденската, за която тръгва подготвена. Сред близките си хора и колегите във ВМА Яна е известен корифей в кухнята и често ги изненадва с вкусни изкушения. Такива очаква и българският контингент в Афганистан.
Ще имаме боядисани яйца, ще имаме питки и козунаци, разбира се, усмихва се медсестрата.

За 1 март всички ще бъдат окичени с мартеници, а за националния празник на България - 3-ти март - с трикольорни лентички. Изненади ще има по случай 6-ти май, когато отбелязваме Деня на храбростта и празник на Българската армия. А измежду всички тези празници, в края на април, Яна ще отпразнува и своя рожден ден.

Няма да съм с моите близки, но пък ще съм с верни приятели, отдадени на професията - професия, която се работи със сърце и чрез която често сътворяваме чудеса. Никога не съм се отказвала и никога не съм си търсила извинения - именно в това се крие успехът, изтъква още тя.

А преди да отлети за пореден път си пожелава обичайното: Колкото излитания, толкова и кацания.