Известно време разговарях с приятел археолог за нашите твърде различни професии. За изследващия миналото, основно интелектуално умение е екстраполацията, как са живели миналите цивилизации въз основа на най-малките частици доказателства. И обратното, за анализатор на политически рискове основната черта е даването на приоритет, пренасяне през океани от информация и търсенето на това, което всъщност е важно, пише за "КейпЕкс" експертът по глобални политически рискове д-р Джон Хълсман.

Проблемът на съвременния живот не е твърде малкото информация, но твърде многото. Това е капан, докато сме в денонощния цикъл на новини, има неограничен брой истории, от които може да запълним будните часове на деня. Проблемът е, разбира се, че голяма част от това съдържание е крайно тривиално. Още по-лошото е, че дори събитията, които имат някакво значение, затъмняват онези, които ще бъдат основните исторически заглавия на нашата епоха.

В момента Брекзит във Великобритания (и изборите през декември) и Импийчмънта в САЩ попадат в тази "важна, но надценена" категория. В първия случай, по отношение на излизането на Обединеното кралство от ЕС, истинският исторически и политически въпрос възниква след факта; може ли Великобритания бързо (през следващите три до пет години) да сключи сделки за свободна търговия с нарастващата англосфера (САЩ, Индия, Австралия, Нова Зеландия, Канада) или не? И все пак, изобщо няма да разберете, ако четете ежедневната продукция на британските медии, където късогледството на Брекзит надделява.

По същия начин, САЩ са имали и несъмнено ще продължат да имат лоши и дори безмилостни президенти, дълго след Доналд Тръмп. Но е повече от нелепо и късогледо, че разследване за импийчмънт - което по един или друг начин доминира медиите в САЩ от години - е начело през 2020 г., същата година, когато американският избирател може да избере или изхвърли президента от Белия дом.

И в двата случая, макар историите със сигурност да са важни, направо се разлива ненужно много мастило. Защото това не са събитията, които ще бъдат възприети от историците като държащи ключовете за бъдещето.

Чърчил и способността да си поемеш дълбоко дъх

Способността да различаваме, когато в реално време се случват глобални събития, променящи играта, е да виждаме как се движи историята. Това е безценен елемент в овладяването на анализа на политическия риск. За да направи това, анализаторът трябва да възприеме почти олимпийски възглед, виждайки отвъд непосредственото, за да осмисли какво се случва, като го постави в по-широкия гоблен план на световната история.

Забавляващо е да се сравняват несъществуващите способности на днешните западни лидери - толкова далеч зад чертата, когато виждаме възхода на променящата играта Азия и относителния спад на запад, когато навлизаме в нова мултиполярна епоха - с миналите феноменални аналитични способности на истински държавници.

Уинстън Чърчил, въпреки че бе заобиколен от монументални събития (далеч по-големи от някакъв Брекзит или Импйчмънт), все пак успя да раздели важното от стратегически същественото, дори през декември 1941 г., може би най-важният за нас месец на ХХ век, и преломен момент във ВСВ.

През това кратко и знаменито време Русия на Сталин отблъсна нацистката инвазия при портите на Москва, отбелязвайки първият път, когато военната машина на Хитлер срещна истински неуспех. Но въпреки огромното значение на операция "Тайфун", това не промени общия баланс на силите, воюващи във войната, чийто резултат продължи да е на ръба на бръснача.

На другият край на света се случи нещо друго. В 7:48 сутринта на Хаваите, на 7 декември 1941 г., Императорският флот на Японската империя, атакуващ без предупреждение, както в Руско-японската война в началото на същия век, връхлетя американския флот в Тихия океан, акостирал в Пърл Харбър.

Щетите са огромни. Всичките осем американски линейни кораба са поразени и четири от тях потъват. Японците унищожават 188 американски самолета, 2400 души са убити и 1200 ранени. Японските загуби са незначителни. В същото време Хаваите са атакувани, има координирани японски удари по контролираните от САЩ Филипини, Гуам и остров Уейк, както и по британците в Малайзия, Сингапур и Хонконг.

Японската надежда бе, че с горящия американски флот и опустошаването в Пърл Харбър, ще се разруши американския морал и няма да тръгнат срещу Токио. Меко казано, тази стратегическа обосновка и грешка изобщо не показва културно разбиране за Съединените щати. На следващия ден, 8 декември 1941 г., Америка обявява война на Япония.

Японското нападение срещу централната военноморска база на САЩ промени коренно хода на войната, като привлече Америка като решаващата сила, която драстично промени баланса на силите по целия свят. Сталин, притиснат към стената в снеговете на Русия, не разбра незабавно значението на този променящ играта момент, както и Франклин Рузвелт, който сега мрачно наблюдаваше останките на Тихоокеанския флот на Америка и подготвяше американската общественост за глобална война.

Това бяха належащи времена и беше напълно разбираемо защо и Сталин, и Рузвелт имаха други по-непосредствени притеснения, за които да се тревожат през този ранен декември. Но Уинстън Чърчил схвана значението на случилото се току-що.

В своята история за ВСВ Чърчил обяснява ден: "Наситен от емоция и усещане, аз си легнах и заспах съня на спасения и благодарния". Само Америка, с нейните безкрайни ресурси, индустриална мощ, работна сила и икономика, можеше да промени наистина солно неблагоприятния баланс на силите, преобладаващ след загубата на Франция през 1940 г., и само частично се подобри от катастрофалното нашествие на Хитлер в Русия на следващата година.

На 11 декември 1941 г. Хитлер - опрощавайки невероятната грешка на Токио - необяснимо обяви война на Съединените щати, за едва прикритата радост на Чърчил. Хитлер и милитаристите, управляващи Япония, аналитично бяха сгрешили много; Сталин и Рузвелт са заети с важните събития пред портите на Москва и съответно в Тихия океан; само Чърчил видя голямата картина: нападението над Пърл Харбър бе спасило света.

Днешните скрити световни исторически събития

Ключът към постигането на правилен интелектуален избор на играчите е да се зададе един много основен въпрос: променя ли оценяваното събитие, основното глобално уравнение на силите на света? По този стандарт нито обсъжданият до смърт Брекзит, нито импийчмънтът на Тръмп отговарят на условието. По-лошото е, че прекаленото ни занимаване с тези важни, но не жизненоважни събития замъглява виждането как светът се променя пред очите ни.

Подобно на Чърчил трябва да копаем по-дълбоко. Мисля, че може да се направи убедителен аргумент, че в момента има редица сили, променящи играта, които не получават никакво отразяване в медиите, или поне не такова, каквото заслужават.

Първо, ние навлизаме в странен вид мултиполярен свят, където САЩ, както бе вярно и за британския лорд Солсбъри, остават доминираща глобална сила, макар че, (преди всичко Китай, но също така и Индия и други нововъзникващи сили) сравнително настигат Вашингтон, от ниска база, но от година на година.

Второ, на практика това означава, че Китай и Индия продължават да са във възход, Европа е в абсолютен упадък, а Съединените щати някъде между тях, справяйк исе малко по-добре в новата ера по-добре от стария континент, но все още гледа с тревога, когато Китай става равноправен състезател.

Азия безспорно се надига, като носи голяма част от бъдещия политически риск в света, както предлага и голяма част бъдещия икономически възход. Един от начините да разгледаме това е, че в световните исторически заглавия за нашето време може просто да прочете, че след 500 години западното господство над света е към своя край.

Трето, ако това е така, основният въпрос за политическия риск е в остър фокус: могат ли САЩ да се справят с Пекин през следващите десетилетия - или чрез приспособяване или конфронтация - и може ли да привлече на своя страна Индия и други сили от развиващите се пазари, дори като подновява своя съюз с избледняваща, но все още важна Европа?

Това, а не безкрайните глупости за Тръмп и Брекзит, това е, за което трябва да се замислят онези, които проследяват променящите играта сили в света. Подобно на Чърчил, ние трябва да се прехвърлим над шума и дори отвъд важното, за да видим какво наистина има значение.