След края на Втората световна война три основни интереса оформят политиката на САЩ в Близкия изток: осигуряване на свободен поток на енергийни ресурси от региона, спомагане за поддържането на израелската сигурност и гарантиране, че никоя държава или група държави не могат да оспорят американската власт по начин, който би изложил на риск другите два интереса.
С други думи, освен стратегическите, исторически, морални и политически причини за "специалните" отношения между САЩ и Израел, петролът е причината САЩ въобще да са в Близкия изток, пише "Форийн полиси".
Ето защо този момент (след атаката срещу най-значимите съоръжения за преработка на суров нефт в Саудитска Арабия), е толкова важен. Как реагира администрацията на Тръмп, ще покаже дали американските елити все още смятат енергийните ресурси за основен национален интерес и дали САЩ наистина са на път изцяло да напуснат Близкия изток, както подозират мнозина в региона.
Когато се случи атаката в събота сутринта и че вероятните виновници са хутите, дебатът между експерти по външната политика бързо стана въпросът за вината на Саудитска Арабия за страданията в Йемен, колко влияние оказва Иран на хутите, и срещу кого всъщност се бият саудитите.
Тези въпроси се засилиха след като американският държавен секретар Майк Помпео обвини Иран за атаките. Спекулациите бяха, че Помпео бе твърде "сладък" наполовина, пряко обвинявайки иранците, въпреки че Техеран вероятно е косвено отговорен. Това не е необосновано, като се има предвид дългата история на Иран да избягва директната конфронтация в полза на снабдяването на прокси сили с пари, технологии и оръжия, за да вършат мръсната работа в региона.
Други се съгласиха с Помпео, че ролята на Иран е ясна, позиция, която стана по-силна с появата на съобщения, че при нападенията са използвани крилати ракети. Беше стабилна, макар и не винаги поучителна дискусия. Това също няма особено значение.
Връщайки се към срещата на президента на САЩ Франклин Д. Рузвелт със саудитския крал Абдулазиз в началото на 1945 г., САЩ провеждат политики, за да гарантират, че износът на нефт от Близкия изток е безпрепятствен. Операция "Пустинна буря" през 1991 г. едновременно не беше "война за нефт", а война, водена за защита на свободния приток на нефт.
Тогавашния американски президент Джордж Х.У. Буш обясни, че има някои принципи, които участват в решението за разполагане на 540 000 американци в Саудитска Арабия и след това да използват сила, за да изтласкат президента на Ирак Садам Хюсеин от Кувейт, и по-специално, грубото нарушение на международните норми на завладяване на една държава от друга.
Прецедентът на Садам бе просто твърде опасен, това бе и подходящо оправдание, но нарушаването на международните норми застраши и основните американски интереси. Ако му се бе разминало, Садам вероятно щеше да заплашва Израел, Саудитска Арабия и други - потенциално прекъсващи доставките на петрол - и в процеса да предизвиква американската хегемония.
Ето защо само три дни след като иракските танкове минаха през Кувейт Сити през лятото на 1990 г., Буш заяви, че тази агресия срещу Кувейт няма да издържи.
Не само в моменти на криза САЩ се стремят да гарантират, че петролната тръба остава отворена. Целият подход към региона, от рутинна работа на дипломацията до високопоставени дела като поддържане на "двойно сдържане" и дори договаряне на Съвместния всеобхватен план за действие (ядрения договор с Иран), е насочен към осигуряване на безопасното преминаване на танкерите през Ормузкия проток.
Политиците във Вашингтон отдавна са задължени да сключват мир в името на стратегическите отношения с генерали, крале и президенти, които злоупотребяват със собствения си народ, подиграват се с ценности, на които американците държат и изискват от САЩ да им осигурява сигурност - всичко това, защото имат петрол.
По време на срещата на Г-7 в Биариц, Франция, през август, президентът на САЩ Доналд Тръмп посочи лидера на Египет Абдел Фатах ал Сиси като свой "любим диктатор". Но личната привързаност на президента - колкото и да е смущаваща, не е каквото движи тази връзка. Египет и Суецкият канал са важни части от регионален ред, ръководен от САЩ, който помага на САЩ да преследва своите собствени интереси, особено свободния поток на енергийни ресурси.