Интервю на Весела Веселинова с режисьора Павел Павлов

В разгара на страстите около терминологията, с която да се опише 5-вековното турско робство в България разговаряме с режисьора Павел Павлов за актьора, пресъздал най-ярко на екрана драмата на поробения българин. Във филма „Козият рог“ актьорът Антон Горчев играе овдовелия съпруг Караиван, чиято жена е починала след жестокото изнасилване и тормоз от турския поробител. Той отглежда сам дъщеря им, възпитава я като момче, за да не стане жертва на турските орди. В ролята на дъщерята е актрисата Катя Паскалева. Филмът „Козият рог“ е първия филм, пробил Желязната завеса. Той е номиниран за Оскар за чуждестранна продукция години преди края на Студената война. От България изпратили технически негодно копие. Остават съмненията дали това е било случайно. Този филм е забранен на фестивала в Кан заради първата гола сцена в българското кино – изнасилването на съпругата на Караиван.

Често актьорите остават в паметта на зрителите с няколко силни роли и останалите им участия сякаш се „губят“. „Да, Мусала е връх, ролята на Караиван (във филма „Козият рог“) е връх, но той има и други роли, а за тях не се говори“, каза режисьорът Павел Павлов. За другите роли и за атмосферата, съпътствала някои от известните ни актьори разговаряме с режисьора Павел Павлов.

 

- Какво Ви липсва от общуването с Антон Горчев, какво осъзнахте за него сега, когато вече го няма?
- Беше чешит. Невероятен дует бяха с Леда Тасева - също страхотен чешит. Двамата умееха да се наддумват, надфантазирват, да доизмислят. Вече не правя филми, но ми липсва неговото актьорско присъствие. Антон беше един от хората в моята „бойна дружина“, това съзвездие от: Апостол Карамитев, Наум Шопов, Николай Бинев, Николай Хайтов, Невена Коканова, Катя Паскалева, Вера Мутафчиева... Обичах да работя с тях, а имаше коментари от разни малодарни: „Той работи само със своите приятели“. Чувах ги често и накрая си измислих една формула: „Те са ми приятели, защото са талантливи, а не са талантливи, защото са ми приятели“.

- Как успяхте да ги съберете заедно? В „Есенно слънце“ виждаме една непозната Аня Пенчева сред атмосферата на забравена България...
- Аня дебютира с този филм. Преди това имаше телевизионен дебют с Вили Цанков, но „Есенно слънце“ бе генералният й дебют – тя, Стефан Данаилов, Борис Луканов, Антон... Антон страшно ми липсва като актьор. Неговият малък син Зефир (вторият му син актрисата Соня Маркова – б.р.) също е сниман в този филм – той е детето, което продава семките в началото на филма. Той не тръгна по пътеката на родителите си. Играеше и преди това, партнираха си с Николай Бинев в „Спасова могила“, станаха големи приятели. Това му беше първият филм, прелестен е.
И Иво (синът на актьора Антон Горчев и театроведа Катя Петкова), и Зафир, и Соня, и най-вече Антон – всички са се снимали при мен. Ивчо се е снимал при мен в една новела на Генчо Стоев – „Господинката“, играе един във войнишка униформа. Соня играе и в „Страстната неделя“ и в други филми.
Извън снимачната площадка Антон заедно с Леда Тасева ни завръщаха смеха. Той страшно обичаше шкембе чорба, а аз я ненавиждах. Той подкукороса Невена (Коканова – б.р.), понеже знаеше, че аз бях попрекалил малко с Бакхусовата кръв в Цариград и след известни неприятни изпълнения вече не искам да видя шкембе. Обаче двамата с Невена непрекъснато ме караха да им правя шкембе чорба. „Браточка, като тебе никой не я прави“. А аз като един наш общ познат артист, руснак викаше: „Пия с отвръщение“. Аз го готвех с отвръщение. Те пристигат, аз едвам не съм повторил римските нрави, сервирам, ама гледам настрани. Чакам си наградата – да кажат добре ли е. По едно време Антон ме заколва с думите: „Браточка, добре е, бе, и с мляко си я направил както трябва, ама много си я премил, бе, то въобще не мирише“. Викам: „Това е последната ви шкембе-чорба, повече ще ходите на шкембеджийница“. Това беше Тони. Искрен шегобиец.
Бяха невероятен тандем с Невена Коканова за филма „Язовецът“, който ми стана визитна картичка, както на Антон са „Козият рог“ и „Иван Кондарев“. В България обичаме да говорим само за върховете, сякаш, преди да се качим на Мусала друго не сме извървели, другото сякаш го няма. Да, Мусала е връх, ролята на Караиван (във филма „Козият рог“) е връх, но той има и други роли, а за тях не се говори. А за да се разкрие образът на един артист, дори неосъществените проекти са част от биографията му.
Антон се нави да играе в една моя авторска пиеса: „Страстната неделя“. Той изигра Велчо Джамджията. Аз си видях моята творба въплатена, оживена от него. Бяхме приятели, но приятелството ни беше подплатено с работа, работа, работа.

- Имахте ли нереализирани проекти?
- Имаме. Във филма „Горски хора“ моето сурово приятелско-режисьорско отмъщение беше, че изрязах целия епизод с негово участие. И там отбор юнаци се снимат – Невена Коканова, Коста Цонев, Иван Иванов. Ванката играе главната роля заедно с Невена. Той е часовникарят на една часовникова кула и героят на Иван Иванов отива при Горчев и му се изповядва. Прекрасен епизод, но го махнах! Отивам аз сутринта в Пещера на ранна ранина, в 7 часа, те двамата с Иван – почерпени. Казвам: „Не ме интересува, ще снимам!“. Снимах, снимах, виждам, че нищо не става. Казвам: „Вижте какво, вие май фъфлите?“. Антон и на това намира какво да каже: „Браточка, тука мо’е да фъфлим, но на нахсинхрона (наслагването на звука и картината), ние ще го направим“. Изрязах целия епизод. Той не се разсърди, беше много добър човек. Мина се време, той пристига и вика: „Браточка, прав беше. Голям резил щеше да бъде“. При цялото ни сърдечно приятелство били сме към работата си жестоки и никога не сме правили компромиси.
Говорят сега, че той обичаше чашката. Тони никога не се напиваше лошо, а ставаше по-добър, по-любвеобилен. За да покаже пристрастието си или обичта си към някого, започваше да прави лицеви опори. Той беше заклет левскар. Веднъж каза: „Браточка, айде да поканим някои футболисти, да направим една „синя вечер“. Направихме. Дойде и наш приятел Атанас Свиленов, Войнов (Войн Войнов Йорданов - офанзивен полузащитник за Левски (София) от пролетта на 1972 до 1981 г.) – вече не помня и кой още дойде. Направих „синя“ вечеря – сини прибори, сини чаши, Антон завежда веселието - въодушевен, ония щастливи, че са попаднали сред артисти. Антон говори (наподобява басовия му глас – б.а.): „Яжте, яжте спокойно, всичко тука е синьо, само месото не е синьо, то е добре сготвено“. Това беше Антон, умееше от всичко да изведе шегата.
Почнах от чешетлъците му, да кажа за майсторлъка му. Един ден вика: „Браточка, няма смисъл да даваш пари да ти правят дюбели, аз ще ти ги направя, завесите ти нема да паднат два века“. Договаряме се, идва в 6 часа, стълбата разкрачена – сръчен беше, идеше му отръки, обичаше да върши работа. Вика: „Браточка, нали знаеш, че майсторът се черпи. Викам: „Тони, моля ти се, ракията изстива, остава само да подправя салатата. Първо дюбелите, да не вземеш да паднеш от стълбата, после какво ще правя? Трябва аз да ти гледам децата“.
Обаче той вика: „Ти се ослушвай за Соня (втората му съпруга), че тя ще дойде“. Той свърши с дюбелите, наляхме си ракийка. Още веднъж казвам – Антон не пиеше, за да се напива, той обичаше тази бакхусова течност, за да купи малко радост от живота, в който живеехме, да бъде ведро, светло. По едно време – звъни се. Отварям на Соня, сещам се, че не прибрах бутилката. Връщам се, ама виждам, че бутилката я няма на масата. Разбрах, че той е в тоалетната. Соня пита с тих глас: „Моят пи ли?“, отговарям: „Не“. Бях приготвил две бутилки – едната на масата, другата – в хладилника. „Виж, тая (бутилка) умира от студ, само чака салатата да подправя. Антон пристига, аз не смея да попитам къде е другата бутилка. Той почна често да ходи до тоалетната, непрекъснато чуваме казанчето. Соня се притесни: „Някъде е простинал, цистит е хванал“. Пита го: „Тони, какво ти е?“. Той: „Абе нищо, бе, малко изглежда съм простинал“. Той ходи често-често до тоалетната, Соня се притеснява. Мина вечерта. На сутринта телефонът звъни: „Браточка, горе в казанчето е бутилката. Хем се изстудява, хем се прочиства, хем никой не може да ми брои чашите“. Сладур! Какво да му кажеш? Това беше едно светло опиянение, не пиянство.

- Като симпозиум – дискусии на вода и вино...
- Нали за това се смеят на траките, гърците казали: „Те не разреждат виното“. Тракийска му работа! Тогава всички пиехме! Животът не беше весел. Нито един от моите приятели не харесваше тоя социализъм. Слава Богу, между нас нямаше доносници, можехме да си псуваме колкото си искаме. Така се спасявахме – държейки се един за друг, който каквото научеше разказваше. И се образовахме, и се просвещавахме, и се подкрепяхме.

- Какви му бяха любимите гозби?
- Съпругата му готвеше много хубаво. Той самият се научи и готвеше добре, умееше. Каквото пипнеше, добре го правеше. Обичаше да предизвиква хората да си отварят душите и умееше да ги предразполага. Сладкодумен беше. Понякога ми се ще да им напиша писмо, ма като не знам адреса на другия край на времето!

- Как научавахте Вашите колеги зад Желязната завеса какво правят?
- Имахме много добри приятели, особено един господин в Университетската библиотека, който изписваше за Библиотеката всичко по-интересно. Знаехме езици, превеждахме – от френски, от италиански. Някакси се информирахме и знаехме, оскъдно, разбира се. Апостол Карамитев знаеше перфектно италиански, той често превеждаше пиеси или някакви статии – така получавахме някаква информация. Леда също знаеше прекрасно италиански. Невена знаеше немски, щото тя по майка е от един страхотен род, по майка е фон Хелденберг – австрийска аристократка. Това е майката на майка й, а бащата на майка й е харамия войвода македонски Манджуков.
Да затворя бакхусианската тема. Един ден викам: „Кажи бе, Тони, разкажи нещо за „Козият рог“. Той ми вика: „Браточка, искаш ли да ти кажа как надхитрих най-умния режисьор, ... преди тебе“, гледаше да не ме обиди. „Каза ми Методи (Андонов – б.р.): „Вечер преди снимки – с мене, Антоне. Каквото аз поръчвам, това поръчваш и ти, каквото аз пия – това пиеш и ти“. „Добре, на Катя не й правиш забележки, само на мен. „Това е положението!“, казал Методи. ( Павлов доближава по тембър гласа на Антон Горчев – б.а). „Седим. Той си поръчва домати натюр, и аз си поръчвам домати натюр. Той си поръчва плоча сирене, и аз си поръчвам плоча сирене. По едно време той (Методи Андонов – б.а.), вика: „Абе, Тони, тебе и от лимонадата те хваща!“. Аз го гледам – чакам развръзката. „Виж, са, браточка, много проста работа. Аз нали играя Караиван, имам брада. За какво ми е бръсначка? Страхотна нова бръсначка имах, хубави кремове. Идва един келнер и му викам: „На ти ножчета, на ти това. С тези ножчета ще режеш доматите така ще ги дълбаеш, че въобще да не се разбира, че са резани... и вътре ще наливаш водка“, казал Тони. „Така хем мезето, хем – питието. И Методи не се ядосва“.

- Как се събрахте този артистичен кръг?
- Господ ни събра. С Катя ме запозна Тони. Аз много късно се запознах с нея. С Антон се запознахме след една моя покана. Бях го забелязал, впечатляваше ме лицето му и тоя глас, на който дължи първото си скъсване във ВИТИЗ, - че не съответствала фигурата на басовия му глас. Мислех, че е някаква драка, побойник, който ще ми мацне юмрук в лицето. А той като ме гледал все с папка под мишница и си викал: „Вътре има роля за мен, защо не ме покани?“. Така и стана – с покана. Вторият ми филм, като заснех „Чичовци“, беше „Нечиста сила“ и аз се обадих у тях, говорех на „Вие“. Беше 1976 година. Казах: „Искам да Ви поканя за една важна роля и след това ще ми дадете Вашата съпруга (втората му съпруга Соня Маркова – б.р.), защото тя ми трябва за една по-малка, но много хубава роля. Отсреща дълга пауза. Питам: „Ало?“, отговаря: „Тука съм, тука съм“. Казах: „Ще чакам отговор от Вас, ще пратя моя асистент да Ви даде сценария, не искам да ми отказвате“. Разбира се, че не ми отказа, прие да играе шопа Стоичко.
Главната роля играеше Елена Райнова, а четирима мъже се въртят около нея – Антон, Илия Караиванов, който играеше монах, Юлий Ангелов и кмета – Васил Михайлов. Какво да ги режисираш? Аз казвам какво искам, те го правят. На Тони след всеки дубъл ми е идеше да му ръкопляскам, той беше като изскокнал от повестта на Елин Пелин.

- Той как се готвеше за ролите си?
- Не знам. Винаги идваше с готов текст, много обичаше да чете. Четеше, имаха страхотна библиотека. На първия снимачен ден, разбира се, не мина без зевзеклък, сме Ани Бакалова, Стоянка Мутафова, Антон Горчев, редактора Атанас Свиленов, оператора и аз. Пристига Бригита, елегантна, обаче ние сме в село Чуйпетлово. Тя умееше да цени можещите хора. Въпросът беше къде да направим интервюто. ... Направихме го над една димяща фъшкия. Той беше чудесно безцеремонен. Колко прекрасен актьор беше всички знаем, но какъв човек беше, - не всички знаят.

- Какъв актьор беше Антон Горчев, помним определени образи?
- Той беше многообразен актьор. Можеше да играе и Ариел, и Калибан. Антон беше актьор без амплоа, можеше да изиграе различни роли. Шопът Стоичко, в телевизионния театър направихме Лукреция Борджия на Виктор Юго с професор Тенев, рубриката „Сцена на вековете“, където му предложих да играе херцога Алфонсо. Невена беше Лукреция Борджия, а Иван Иванов – Дженаро. Събрах три кинозвезди, за да приземим неистово романтичния стил на Юго, съкращавахме някои неща, които в нашата епоха трудно могат да се разберат. След това, когато направих „Есенно слънце“, му предложих да играе Лукан – слугата на чифликчията. Той можеше да се справи с всичко. Когато играеше лош човек, винаги търсеше къде са му добрите страни, за да го потвърди, да стане плътен, жив. Когато играеше добър човек, търсеше му кусурите. Човек никога не е нито само черен, нито само бял.
Те с Катя Паскалева владееха паузата. Знаеха къде да се направи тази пауза, колко да продължи тя. Има артисти, които желаеки да се изявят, могат да направят дълги паузи, от там е тръгнал израза: „Гастролна пауза“. Те владееха мярката. Както казва Балзак, културата е мярката. Те имаха тази вродена култура, Апостол също много говореше за това: „цезурата, малката паузичка“. Някога се е писало в ремарките: „дълга пауза, средна пауза“. Това тяхно умение правеше жива речта им. Говоримата реч е като музиката.

- В неговата филмография има доста „слънчеви“ филми – „Кратко слънце“, чиято премиера беше почти 20 години след като филмът е завършен, „Есенно слънце“...
- Той беше едно слънчево момче. Невена му викаше „Слънчице“. Когато почнахме „Язовеца“, той беше страшно притеснен. Викам: „Какво има? Толкова филми имаш зад гърба си“ – той, „За първи път снимам с Невена Коканова“. След това имаше епизод, в който той помоли тя да го заключи в стаята: „Да не взема да се изкуша, да слезна до барчето, пък е високо, ако скоча, ще си счупя крака и ще проваля снимките. Утре да ме отключиш“. Накрая станаха неразделни приятели.

- Земен човек ли беше?
- Той беше много романтичен, при него привидностите се разминаваха със същностите. Гледаш го такъв един – мъжкар, малко мачо, а той имаше една детска душа, чиста. И един детски наивитет. Не балък, а беше запазил детското в себе си. Това доверие караше и хората да си отварят черупките. Хората един друг се създаваме.

- След години затишие какво стана с българското кино, залезе ли слънцето над него?
- Аз пиша книги, не снимам филми. Трети път ме канят като експерт в сценарната комисия на националния филмов център. Сега най-сетне се появи нещо, на което французите му викат: „Затруднение при избора“. Такива прекрасни сценарии се появиха, че не знаеш кое да предложиш за субсидия. При предишните участвах с омерзение – то са проститутки, плейметки, килъри, наркодилъри, педераси – като че ли това е България. Да, и това е, за съжаление. Но може ли само това да бъде обект на изкуството?
Или самодоволните сегашни разпоредители на националната телевизия да се гордеят с това, че са произвели „Под прикритие“ и го продали в третия свят. Каскадурата не е режисура. Стоян Михайловски бе написал: „От развала към провала“. Секнаха парите или се финансират проекти, които вместо да вдигнат духа на българина, обратното – натикват го в това блато, в тинята. Навремето Йордан Йовков непрекъснато го упреквали: „Такава катастрофа, а той – идилии – Боряни, Албени, Чифлици край границата“. А Йовков, милия, тоя евангелист български, е искал да повдигне духа на българина след страшната покруса от катастрофите и войните, и загубите на български земи, които са късани като живи меса от снагата на България. Сега се заредих с една малка надежда.
В Софииските театри не може да се вредиш от модернисти и авангардисти. Тука всички са авангард... изказвам мое лично мнение, не задължавам никого да го споделя. Тука се прави един театър като „Сфумато“, където колкото по-енигматично, по-далечно от духа, от същността, толкова по-интересно. Има една режисьорка, която окепази много класически творби в желанието си да бъде неотразима...

- Имена?
- Казах си: „Бог ми е дал и думи, ще пиша книги“. Почнаха да ме канят в Добрич. Направих „Чифликът край граница“. Работя с толкова сърцати, всеотдайни колеги. Направих Хайтов, Гогол, Йовков... Все викам: „Да направя една лебедова песен, да кажа „Сбогом“ и на театъра, и на киното“. Телевизията си празнува своите годишнини чрез голямото кино, но своите филми, тя ги крие. Има една Севда Шишманова – Пишман! Колко провали направи тя? Тоя „Кастинг“! И тая пародия, този развъдник за графомани – „Ръкописът“. Един единствен човек там в журито струва – Владо Зарев. Тая Щерева, каква е – плейметка, снимала се в „Плейбой“. Другият – с един роман „18 процента сиво“ – и той дава акъл.

- Ваше мнение.
- Едно от най-важните неща, за мен, е паметта. Когато няма памет, няма да има и народ, и нация, и нищо няма да остане. Мойта баба говореше с пословици и поговорки, знаеше стотици. Както: „За всяка болка си има билка“, баба ми имаше за всяко нещо от живота своя пословица. Тя казваше: „Ум с кола. Памет – с вила“. Още по-хубава една: „Драм (малкото грамче) памет чини кантар сила“. Баба ми много пътуваше – имаше роднини из цяла България, ту при тях, ту на бани ще отиде. Все да не изпусне влака отиваше по един час преди времето. Често казваше: „Бери ум, да не береш душа“. Докато е жив човек трябва да бере ум, за да не бере душата му.

- Къде е българският дух? Май само пословиците ...
- Онази България, която загубихме – 30-те години на миналия век, когато българи и турци са живели фантастично. Не е имало Доганища и Местанища да насъскват едните срещу другите. Това е голямото имане – 30-те години, когато България е в разцвета си.

- Заговорихме за това, което ни липсва от приятелите...
- Моите приятели ме донаучиха на това, което учителите ме учеха. Много съм щастлив с такива приятели.