На 17 юни артисти на свободна практика протестираха пред сградата на Министерството на културата. Символиката на протеста "Да изпием една студена вода" се дължи на гръмко обявените програми и милиони левове за подпомагане на културата и нейните дейци, но оставили значителна част от артистите сами в кризата.

Със създателите на "Жар театър" Елена Пап и Пламен Радев разговаря Весела Веселинова.

Как се отрази тримесечната изолация на българския театър и по-специално на актьорите в открити пространства?

Пламен Радев: Кризата удари всички сектори. Конкретно за нашия сектор (изкуство на открито) нещата бяха доста тежки, излязоха от всякакви времеви рамки. Много колеги останаха без финансиране, особено тези, които не са на щат. Държавата гарантира заплащане на щатните, но останалите се оказаха без приходи. От там тръгнаха тези опити да се предложат на Министерството на културата и на Столична община програми, с които биха помогнали да се справят.

Елена Пап: От гледна точка на изпълнителските изкуства ни е необходима живата комуникация на голям брой хора - и за репетиции, и за самото изиграване на представленията. Похвално е желанието да се дигитализират нещата и театърът да може да търси вариант за дигитално разпространение, но това вече не е същото изкуство.

Аз смятам, че когато не може нещата да се случват на живо, е време за дигитализация на записи, анализи, създаване на архиви, предварителни проучвания, създаване на контакти - много друг тип работа, която не е само създаване на продукт. Ако има създаване на дигитален театър, той измества самото изкуство. Това е моят артистичен поглед.

Пламен Радев: Записите на представления биха дали известна представа за конкретното случване в конкретния ден, но това вече не е театъра. Тази енергия, която е живото случване между актьори и публика няма как да се предаде по този начин. Има нещо много важно - за да бъде въздействащо едно театрално представление онлайн, то трябва да бъде снимано като филм (с няколко камери, отделни микрофони, съобразено осветление, монтаж - б.р.). Иначе то остава един архивен документален запис, който дава известна представа какво е било.

Може ли да приемем, че театралното изкуство е в нов етап, ако зрителите са преобладаващо в дигиталната среда? Какви са Вашите прогнози? Как виждате бъдещето на своето изкуство?

Е.П. Много силно се надявам, че няма да заменим живото общуване и живото изкуство с дигитално изцяло в живота си - няма как да стане това. Имаше опити за изолирани аквариуми с артисти. Така както човек има нужда от природата, така има нужда от живото общуване. Ако искаме да останем хора, трябва да се съхраним като индивиди с живата връзка между хората. Това е не само в театъра, това е в образованието - няма как дигиталното образование да замести живото общуване между учител и ученици, между самите съученици. Цифровото и дигитално общуване носи други изменения, то трансформира цялата информация и знание, което се прехвърля. Така, както един човек не може да живее и да е здрав, ако се отдели от природата, ако не стъпва на земята, която изтегля, примерно, електромагнитни и всякакви енергии, които съществуват в човека. Ние имаме нужда от природата, от живото общуване с нея. Имаме нужда от живо общуване с хората. Трябва да се търсят начини да се запази живото, истинското общуване.

П.Р. Не случайно в самия пик на коронавируса, в Италия, страната, която беше силно засегната, стана много популярно пеенето от балконите. Това беше един пърформанс, живо общуване. Дигиталните технологии предлагат един модел, много е вероятно на базата на този опит да се зароди нов тип актьорско изкуство - вече има онлайн сериали. Както навремето се появи формата телевизионен театър, който не беше театър в неговия автентичен вид, а беше телевизионна адаптация. Няма как без живо общуване да бъде същото изкуство. Мисля, че нещата ще вървят в двете посоки - има усилен период към дигитализиране, много е модерно и носи пари, голяма аудитория, може би театърът ще остане бутиково изкуство - не знам. Смятам, че винаги ще останат актьори-театрали, които търсят живото общуване и намират начин то да се осъществи.

По време на ограниченията имахме възможност да гледаме безплатно много постановки - оперни, театрални, но какво получиха самите изпълнители? Имаше ли грижа от страна на държавата за хората в сферата на културата и изкуството, които предоставиха труда си безплатно?

П.Р. Процесът тръгна почти веднага - предложения към държавата какво може да направи тя. Да, такива мерки се обявиха, започна да се работи по тях.

Какви бяха мерките за вас?

П.Р. Неудовлетворително е, че се обявяват мерки, а вече трети месец колеги от т.нар. независим сектор - фрийлансъри на свободна практика не са получили парите. Те кандидатстваха по програмите за независими артисти, които трябваше да поемат този удар. Много се говори (за мерките), но парите не са получени от Министерство на културата, за разлика от Столична община, където веднага се обявиха и излязоха проекти. Плюсът от безплатните онлайн постановки беше да се запази публиката. Малко се говори, но при подобен отлив от няколко месеца публиката губи навика да ходи на театър. Това са навици, които веднъж изградени, трябва да се поддържат. Мисля, че това беше голямата цел на онлайн постановките.

Е.П. Столична община пусна сесии и програма за артистите и за организациите. Министерство на културата организира срещи от края на март, които продължават. Пуснаха се (програми) от Национален фонд "Култура", стипендиите за независими, самоосигуряващи се артисти. Имаше някаква помощ за свободните артисти, имаше и голям хаос. Отвориха се няколко програми за създаване на представления.

П.Р. Отвориха се и се очакват резултатите за трите направления на изпълнителските изкуства - театър, музика и танц. Говори се за отваряне на нови програми за цирково изкуство...

Е.П. Надяваме се и за улично изкуство да се отвори програма. Очаква се да се открие нова програма на Министерство на културата, която да подкрепя изкуството в публично пространство, както вече в европейските държави имат опит в тази насока. Ако тази програма бъде обявена като съвременен цирк и театър на открито и гранични форми на открито, това ще даде възможност на целия сектор да се развива. Това би създало среда, в която равнопоставено могат да работят всички артисти и организации. Има предоставен списък на Министерство на културата заедно с предложение и информация как е в други страни - бяха цитирани Франция и Белгия. Групите, които работят театър на открито са повече от тези, които работят съвременен цирк. Бихме искали целият сектор да се развива, има потенциал и актьори, които работят от години. Да се мисли в перспектива за целия сектор.

П.Р. Разговорът е отворен. Има желание да подкрепят изкуството на открито - и цирковото изкуство, и театъра.

Е.П. Активен е разговорът за сесия за финансиране на съвременен цирк и изпълнителски изкуства на открито. Не говорим за театрално представление, което да бъде изиграно навън, а за спецификата "театър на открито" и тези трансгранични и междужанрови форми, пърформанси, които се случват на открито. Дебатът е дали тази програма да финансира единствено съвременен цирк или да е по-широко, за да се развиват в България равностойно всички тези форми, които в Европа се обединяват в една обща.

Споменахме за програми и фондове на Министерство на културата, но какво могат да очакват свободните актьори, които нямат осигуровки?

Е.П. През април се говореше какъв да е фондът за подкрепа на индивидуалните артисти. Съвсем директно беше отказано да бъдат подкрепени тези, които не се осигуряват. Има логика - те трябва да бъдат коректни към държавата, за да очакват подпомагане. Има и друга гледна точка - тези неща се изграждат постепенно и би трябвало да се създадат условия за съществуване и творчество, за да могат тези артисти да излязат на светло, спокойно да извършват своята дейност и да се самоосигуряват. Спецификата на този вид изкуство особено в България е, че тези артисти живеят в пълна несигурност - този месец би могъл да има някакви приходи, следващият - не. Доходът е много несигурен и много малък. Тези артисти работят това от любов към изкуството и желание да бъдат полезни със своето изкуство. Смятам, че има нужда и от малко грижа за тях, за да може да им се създадат условия, а не директно да се тръгне от административната формулировка.

Данъчната, осигурителната, социалната система на страната готова ли е за по-гъвкава форма, насочена към свободните артисти?

П.Р. Има много неща за доизработване в независимия сектор, той тепърва се консолидира, тепърва се осъзнава като сектор. Много колеги - всеки е работил сам за себе си. Не може да се говори за социална политика в т.нар. независим сектор, каквато има, например, в Англия - там са години напред. Има и неразбиране какво да бъде, то е не само на ниво министерство, но и вътре в сектора.

Е.П. Трябва да тръгнем първо от културната политика и после да стигнем до социалната. Едва сега от министерството на културата признават тези артисти и се прави регистър на т.нар. независими артисти и групи. Ако се създадат програми, които да подкрепят този тип изкуство - дали ще са индивидуални артисти или организации - те са взаимосвързани. Когато на държавно ниво от Министерство на културата се признае, че има такова изкуство в България, че то е важно и необходимо, може да заговорим и за социалната страна. Сега се водят разговори с новата програма и нещата опират до това кое ще бъде признато и кое - не, дали ще бъде само съвременен цирк. Не знам дали да бъде само една организация, която работи основно съвременен цирк, защото това е специфична форма, или да се признаят и другите форми - театъра на открито, мимове, музиканти, особено когато са свързани с пърформанси. Става въпрос да бъде признато, че има това изкуство и тези артисти са важни.

От кого зависи това признаване?

П.Р. Това признаване е на различни нива. Публиката ни признава и подкрепя с аплодисментите. На ниво публика то отдавна е признато. На ниво фестивали - от десетина години също има признание. Софийският панаир на куклите е фестивал на кукления театър и на театъра на открито. Старозагорският фестивал Международен куклено-театрален фестивал за възрастни "Пиеро" има и театър на открито, не само куклен. В Пловдив от много години е известен Международният куклено-театрален фестивал "Двама са малко, трима са много", има обособена секция за театър на открито от 7-8 г., фестивалът "Варненско лято" има специално отношение към този тип театър, играли сме три пъти на тази сцена, фестивалът "Вълшебната завеса" в Търговище. Тези форми, макар и различни от конвенционалния театър са значими и заслужават да бъдат показвани.

Е.П. Те имат своя специфична функция и отварят вратите за публика, която не би отишла на театър. От друга страна показват театрални форми, които в театралния салон не биха могли да бъдат видени.

П.Р. Появиха се и млади фестивали - Международният фестивал за улични изкуства 6Fest Габрово, който сега е в Пловдив. Фестивали има. Моята докторантура е "Театър на открито, съвременни тенденции", която представя този сектор на академично ниво. В света в последните 20 г. се говори сериозно за този сектор, включително на академично ниво. Досега в България това беше една непризната област на академично ниво. Признание има, очаква се подкрепа.

Каква може да бъде подкрепата?

Е.П. Видяхме, че има изкуство в открити пространства, то съществува. Голяма част от артистите са избрали да работят по този начин заради независимостта. Има различни тенденции и начини на мислене какво да се направи за сектора и какво не. Най-доброто е да се даде повече видимост на този сектор, той да присъства в регистрите, в програмите за финансиране наравно с другите форми на изкуство, като се запази независимостта. За тези, които работят на свободна практика, да се създадат условия, за да продължава да се развива това изкуство. Има тенденция да се осигурява структурна подкрепа - за организации, които работят в независимия сектор. Най-ценното нещо на независимото изкуство е неговото многообразие и богатство. Трябва да се търси равнопоставеност на различните форми - съвременни, междужанрови, съвременен цирк, театър на открито и куклен театър - да имат равнопоставени възможности и да се види израстването на артисти и организации и да се оцени професионализмът им.

Лесно достъпна ли е информацията за финансиране, програми, обучения?

П.Р. Има официални твърдения на администрацията, които се разминават с реалното положение. От една страна, се обявява гръмко, че се отпускат средства, от друга страна, колегите непрекъснато обсъждат, че има затруднение с документацията, как по неясни причини са приети или неприети техните кандидатури и как трети месец дори одобрените за помощ колеги не са получили парите. Информацията някъде се разминава. Не е ясно тези европейски пари, които се отпускат, по какъв начин стигат до България. Колегите са наясно как да търсят информация, въпросът е до колко обявените програми сработват.

Е.П. Да обърнем внимание как се създават тези програми и как се разпределят тези средства. Бих препоръчала в разработката на съответните програми като разпределяне на бюджети и определяне на дейности, да се чуват повече гласовете на реалните професионалисти, които работят. Решенията сега се взимат на административно ниво, включително представителите на бранша са в основната си част администратори, повечето реално не са творци, а са мениджъри. Мениджмънтът е много необходим, но в работните групи трябва да участват и професионалисти, да се чуват повече различни гласове. Така решенията ще бъдат по-демократични и по-качествени.

П.Р. Това е независим сектор - една богата и динамична среда, с различни течения, хора, които разбират изкуството по различен начин и това е нормално да бъде така, за това е нужен диалог. Иначе цял сектор се представя от няколко солиста, вместо да има многообразието на целия сектор.

Е.П. Самата политика е по-скоро свързана с отделни солисти, а не на цялостното многообразие.

Като отчетем тенденцията за дигитализацията и в изкуството, как виждате отражението на технологиите в тази сфера?

Е.П. Развитието на света е в ръцете и на самите хора. По-скоро дигитализацията и технологиите биха могли да бъдат използвани в такива моменти според качествата на технологията, а не да се опитваме да заменим живото случване с дигитално. Когато прехвърляме живото изкуство в дигитална среда, ускоряваме замяната на натуралното общуване с технологично. За мен естественото, личното общуване е важно. Създавайки изцяло дигитално изкуство, ние сякаш вдигаме ръце и казваме: "Заменяме". Технологиите може да са полезни, още през март имаше няколко конференции, в които хора на изкуството обменяха опит. Тогава се свързаха много хора от различни краища на света и започнаха да си помагат, това беше много силен общностен процес на артисти и мениджъри, включително и на представители на администрацията. Без технологиите нямаше да имаме този глобален, общностен диалог, който обхваща различията. Много силна част на технологиите е документирането на процесите. Огромна част от артистичните организации имат много архиви, които могат да обработят. Нека през зимата да не се опитваме да орем и да искаме да расте житото, нека използваме силните страни на всеки момент. Така ще сме по-готови, надскочили себе си и ще сме на ново изграждащо стъпало.

П.Р. Има различни хора, някои живо се интересуват от дигитално изкуство и от симбиозата на технологиите. Да не става така - хайде сега всички ще правим дигитално изкуство. Всяка книга - колкото и да е дълга, колкото и да е тежка, тя е временна. Тя ни учи на нещо. Живото изкуство не може да бъде заменено, то има право на своето съществуване. Особено изкуството на открито не може да бъде заменено. Усилията трябва да бъдат насочени то да оцелее, да мине тази "ледникова епоха" - с обучение, развиване.

Е.П. Карантината беше прекрасно време за обучение, за развиване на качества. Да се търси силата на съответното време.