Линда Ауанис, председател на Съвета на жените бежанки в България, в интервю за Десислава Антова, news.bg

Г-жо Ауанис, защо решихте да изпратите това писмо за опасностите, пред които са изправени децата бежанци до всички институции и вярвате ли, че това защитено пространство за тях е възможно?
Ако има добра воля от всички, които имат отношение към децата – да. Можем да стигнем до много неща, ако има добра воля от всички нас, не само от една институция или един участник. Написахме писмото, защото това е проблем от години насам. Направени бяха много срещи, семинари и конференции, но за съжаление всички знаят проблема, но я няма волята да започнат от някъде наистина да помагат. През 2014 г. имаше защитено пространство в центъра в „Овча купел”, но заради голямата бройка преминаващи бежанци, там всичко се разруши. Вече няма защитено място за непълнолетни и малолетни лица. Затова като неправителствена организация ние апелираме към отговорност от всеки гражданин, когато виждат деца в риск да съобщят за тях. Аз също мисля, че ако хората са информирани за този риск, нямаше да има сега деца, за които не знаем изобщо къде са. Писмото е проява на отговорност не само към нашата организация, ние сме длъжни да информираме институциите за децата в риск. Не бива да мълчим.

Огромен брой деца преминават през България?
Тези, които са идвали само при нас за помощи от началото на годината до 30-ти юни са 98 деца. Голяма част от тях са от Афганистан, по-малко от Пакистан. Само едно или две от децата са от Ирак и Сирия и те са с някакъв роднина. Повечето от децата, идващи от Пакистан и Афганистан са без придружител. Имаше дете на 8-годишна възраст, друго на 12. Така са ги възпитали - като разговарям с тях и като им кажа ти си дете, кой се грижи за теб, то се ядосва като му кажа дете. Казва „аз съм възрастен, когато бях в Афганистан работех и помагах на семейството си“.

Много от децата са изпратени от семействата си, защото родителите им се страхуват, че ако останат ще бъдат вербувани от радикални бойци?
В тези страни подобно на еничарите взимат малките деца, докато са още на 8 – 10 години и ги обучават. Родителите им не искат децата им да станат терористи, затова ги пращат. Питах образовани афганистанци, защото ми направи впечатление големият брой афганистански деца. Отговорът им бе, че там талибаните са много и отвличат малките момчета, за да ги обучават за насилие. Родителите предпочитат децата им да умират по пътищата, но да не станат убийци. Това е информацията, която получихме от разговорите със семейства, с хора.

Как разговаряте с тези деца?
Имаме социални медиатори, това са хора от нашата организация, които говорят на почти всички езици – фарси, арабски, английски. Повечето от пакистанците говорят дебре английски език. В центъра за настаняване „Военна рампа” също имаме социални медиатори, които говорят на арабски и фарси.

Колко време остават тези деца у нас и защо не искат да останат?
Децата не избират. Каналджията, който ги наблюдава и има посредници сред тях, където са настанени, те ги водят. Подготви се днес, тръгваме – то тръгва. Заплашват ги, ако не тръгват, защото при преминаването на всяка страна, трябва да получават пари от семействата на децата.

Тоест плаща се на части?
Някои на части, някои на куп. Когато стигнат определена страна, се обаждат на родителите и казват – вече стигнахме в България, трябва да платиш другата сума, за да минем следващата страна. Голяма мафия са трафикантите и затова се притесняваме. Когато влизат, ние ги виждаме, но след една седмица тези деца ги няма. Идват други и не знаем какво става с тях. За всички тези хора, които са тръгнали няма информация къде са.

Един такъв регистър на децата, които са без придружител, би ли решил проблема?
Този регистър би помогнал, ако бъде действащ във всички европейски страни. Защото ние ще знаем, че се регистрират за България, но когато тези деца излизат извън страната, ние пак няма да знаем къде са, какво става с тях. Докато са тук – добре, ще се грижим за тях, но при нелегално излизане от страната не знаем какво се е случило с него, дали е убито, изнасилено. При нелегалното преминаване на границата – те чакат в гори, в страшни места.

Кое ви трогна най-силно при разговорите с тези деца?
Когато искат да се свържат с майките си. Детето не знае телефона на майка си и когато плачат искат връзка с майката (разплаква се, б.а.). Затова е много тежко. Аз съм майка и въпреки че знам къде е синът ми, ако той не може да се свърже с мен, това е равнозначно на смърт. Когато живее с по-възрастни хора, детето става като слуга за тях - то да чисти, да готви, да им пере дрехите, да им пазарува. Няма детство. Трябва да се грижим добре, да ги възпитаваме тези деца, защото те нямат родители да ги възпитават, да ги учим на добрина и образование, да са далеч от трафикантите, далеч от тази общност. Да пазим техните традиции, но трафикантите не трябва да имат достъп до тях. Те са дошли тук, бягайки от лошо, а ние ги оставяме в още по-лоши ситуации. Ние ги убиваме.

Споменахте, че трафикантите им дават наркотици, за да издържат преминаването на границата?
Ние не знаем какво точно им дават да пушат, но им дават наркотик, за да издържат, защото ходят часове наред пеша.

Какво е посланието ви към родителите?
Да се грижат за децата си и никога да не ги пускат където и да било сами. Винаги трябва да са с тях. Дори да не са бежанци – понякога изпращаме децата си в чужбина, там те винаги казват на възрастните, че са добре, но само те знаят как живеят.