"В текст на уважавания български професор и политически коментатор Евгений Дайнов атмосферата по време на избори в страната му е описана като "блато" - метафора за дълбоко вкоренена пасивност, която остава непоклатима въпреки многобройните опити общественото мнение да бъде насочено към по-активно състояние. Това продължава дори на фона на чести, мащабни демонстрации, призоваващи за промяна - най-вече в столицата, - които създадоха впечатлението, че най-после е дошло време нещата да се променят и да се излезе от статуквото, което отдавна определя облика на страната", пише македонският журналист и политически анализатор Любомир Костовски в материал за скопското електронно издание CivilMedia.

В продължение на години изборните резултати неизменно правеха невъзможно съставянето на стабилно парламентарно мнозинство; резултатите се повтаряха, докато поне половината от избирателите просто си оставаха у дома, без дори да обмислят възможността да отидат до урните.

Така се оформи своеобразно "блато" - среда, белязана от пасивност, макар и външно да се определя като демократична и плуралистична.

Но дали наистина е така? И ние си задаваме същия въпрос, наблюдавайки как първоначалният ентусиазъм към гласуването - толкова осезаем след референдума за независимост - постепенно отстъпи място на затихващ интерес към оформянето на реалността чрез възможностите, предлагани от политическите партии. През последните години това се превърна в отличителна черта на една много стабилна част от гражданите - хора, които възприемат неделята просто като време, в което да седнат по чехли пред телевизора, възползвайки се от по-евтината електроенергия, за да свършат някаква домакинска работа.

Ние сме дълбоко заразени от този "български синдром" - макар, разбира се, историческият контекст тук да не може да бъде напълно идентичен!

Дайнов отбелязва, че когато честите, наложени избори не успяват да доведат до стабилно парламентарно мнозинство, българският гражданин - който в продължение на половин век комунизъм е бил принуждаван да гласува под зоркия поглед на режима - започва да възприема демокрацията преди всичко като освобождение именно от това задължение. Можем обаче да добавим, че тази пасивност по отношение на правото на глас произтича и от друго осъзнаване: дълбоко разочарование. Дългогодишната "стабилност в бедността" на страната се е превърнала в "нестабилност в същата тази бедност", след като бивши сътрудници, свързани с ДС, овладяват управлението на столицата. Стига се дотам, че един гражданин може да загуби колата си, докато просто чака на червен светофар; неизвестни бандити измъкваха шофьора от седалката и отпрашваха с това, което често беше най-ценното притежание на човека - преживяване, сполетявало дори някои от нашите сънародници, когато са пътували в тази страна. На практика, от наша гледна точка, фактът остава, че на всеки избор - включително и на този, който се провежда тази неделя, 25 октомври, когато българите ще избират президент и вицепрезидент (като двойка) - фаворитите отново са едни и същи.

Те са, в по-голяма или по-малка степен, представители на старата проруска гвардия - хора, за които ЕС няма реално значение, а служи единствено като източник на безвъзмездни средства. Нека не забравяме, че от присъединяването към Съюза населението на България е намаляло от около 9 милиона до едва 6 милиона; следователно, онези потенциални "проевропейски" избиратели вероятно сега гласуват от страните, в които са емигрирали. Тези, които са останали в България, са хората, които са предпочели стагнацията на статуквото да се запази. Само в тази светлина може да се разбере увлечението по Владимир Путин - нагласа, споделяна от вицепрезидента Йотова (която се кандидатира отново тази неделя), премиера Радев и други.

На пръв поглед изглежда, че съществува известно плуралистично разнообразие - може би дори в излишък. Регистрирани са 27 двойки кандидати за президент и вицепрезидент. Наред с Йотова - подкрепяна от лявата партия "Прогресивна България" - е и бившият служебен министър-председател Андрей Гюров, зад когото стоят партии, определящи се като либерални и проевропейски. Сред останалите кандидати е Костадин Костадинов, лидер на дясната, евроскептична партия "Възраждане". И все пак, това разнообразие от възможности едва ли е впечатляващо, ако голям брой граждани избират да не участват в изборния процес. Вместо това те сякаш избират "партията" на самодоволството и безразличието - пренебрегвайки онази здравословна среда, която би могла да се създаде единствено чрез приток на свежи идеи и действия; а именно те биха могли да придадат на системата поне някакъв смисъл.

В този контекст, казаното важи с пълна сила и за гласуването на местните избори в Бървеница миналата неделя. Анализаторите на тези избори изпитват известни затруднения и буквално се въртят в омагьосан кръг около избирателната активност, която на практика възлиза на едва 46 процента от избирателите в общината! Това е истинският показател за състоянието на нашия използван избирателен потенциал - и, което е най-важно, защо това масово въздържане от гласуване се превръща в наша характерна черта. Ситуацията е много подобна, ако не и идентична, с тази в България - където ниската избирателна активност се наблюдава от много по-дълго време. При нас обаче, тъй като явлението е сравнително "ново", то би трябвало сериозно да ни накара да се замислим.

Според скорошен материал по темата от Емилия Челаковска - която се позовава на анализите на професор Любомир Фръчковски - "свидетели сме на форма на гражданско примирение: управлението е лошо, гражданите знаят, че е лошо, а самото управление знае, че гражданите имат това мнение. В резултат на това властта се чувства спокойна и разчита на пропаганда, която не изисква големи усилия, но е насочена към задълбочаване на тази пасивност (за някои тя произтича от депресия, докато за други е съзнателен избор - една по-малко "самоубийствена" стратегия)". Без да се спира подробно на това, Фръчковски отбелязва, че си имаме работа с "немотивиран индивид, който - както си представя предварително (и същото прилага на практика) - не се ангажира с последствията". С други думи, управлението на практика се избира чрез пасивност.

В този смисъл, изказванията на Мицкоски - онези кратки етюди, представени в неделя вечер след изборите или в понеделник по обяд (в обичайното му време, когато виждаме само неговите отговори, но не и въпросите на журналистите) - издават триумфализъм, който всъщност е само празна обвивка, лишена от каквото и да е реално съдържание.

Всъщност, този анализ подсказва, че той поне не е сигурен какво мисли избирателният корпус (тези 53 процента) за неговите политики, но въпреки това е уверен, че хората няма да окажат никаква активна съпротива срещу управлението. Той дори пренебрегва последиците от тази динамика за втория тур, където липсата на мотивация може да му коства кметския пост. Това е особено значимо предвид публичните заявки на двете основни албански партии, че ще гласуват единно, подкрепени и от трета формация - фракцията на Таравари. Освен това, той не притежава никакъв реален коалиционен потенциал. Остава сам - сега вече дори без победената коалиция ВЛЕН - ако изключим може би незначителната партия "Левица", която служи единствено като пропаганден инструмент (което пролича особено ясно при неуспешния опит за въвеждане на минимална заплата в страната). Защото - чрез подбора си на думи - той на практика изгори всички мостове, водещи към тази цел! Да не говорим за подкрепата, която неговата "агитпроп" машина оказва на въпросната Платформа.

Накратко, както "победителят" Мицкоски, така и пасивните избиратели са обединени единствено от незавидното бъдеще, което очаква страната.