Балканите винаги са били и ще бъдат един привлекателен геополитически, стратегически и икономически полуостров. Каквото и да говорим, винаги ще има какво да се каже или какво забравено да се припомни от дълбоката каца на историческата балканска памет. Турски поток, български поток, гръцки поток, името на Македония, база на НАТО в Албания, подкрепа на Путин в Сърбия, Велика Албания, обединение на Сърбия, вътрешнополитическа липса на консенсус във всяка една балканска страна и разбира се оста ЕС - САЩ - Русия.

Миналата година се навършиха 100 години от края на Първата световна война и 80 години от началото на Втората световна война. Краят на ВСВ доведе до създаването на Организацията на обединените нации, но също така вкара САЩ и СССР в десетилетия студена война. "В края на Първата световна война бе възможно да се мисли как да се върнем към живота и икономиката и към някаква нормалност, но 1945 г. бе различна, толкова различна, че бе определена за "нулева година". Отдавна се справихме с физическите последици от Втората световна война, но тя все още представлява един мощен набор от спомени", пише канадският историк и професор Маргарет Макмилан през 2009 г.

Почти 10 години след тези думи, светът харчи повече и повече за военни разходи, което вече е очевидно и на Балканите. България обновява армията си и купува изтребители, Гърция обновява армията си, Турция обновява армията си, а Сърбия получава изтребители и танкове от Русия. Това няма как да не породи поне известна загриженост от струпването на военни сили в региона. Четвърт век след като страните на Балканите драстично намалиха военните си способности, много от тях започнаха да променят политиката си.

20-ти век е век на големи конфликти в Европа, започва с Балканите и свършва с Балканите, ако може да наречем войната в бивша Югославия "Трета балканска война". И не, не четкаме егото си, просто регионът е твърде близо до големите и важни играчи в световната политика и волю-неволю попада във фокуса на тяхната стратегия.

Националисти и популисти по света лесно превръщат историческата памет в оправдание и самооправдание, а на Балканите всички изпитват особено влечение да превръщат историята в своя съдба, миналото се ползва като обяснение на настоящото, пророчески определило бъдещето. Решаващо за Балканите е не как миналото променя настоящето, а как настоящето използва, често очевадно манипулативно, миналото.

През 1904 г. британският географ Халфорд Макиндер (един от основателите на политическата география като дисциплина) определя Източна Европа като централен регион, от който може да се доминира евразийският регион на земята, а оттам и света. В книгата "Голямата шахматна дъска" американският политолог и съветник по сигурността на президента Джими Картър, Збигнев Бжежински, следва определенията на Макиндер и твърди, че разширяването на НАТО на изток е от съществено значение за американското господство в Евразия.

Но на Балканите днес сякаш всичко е спокойно, България събра във Варна по време на европредседателството си 2018 г. всички местни играчи, снимаха се, усмихваха се, заставаха пред лозунга "Съединението прави силата", декларираха общи цели и интереси, тръгнаха си ... и забравиха. Каквото и да правим на Балканите, наивно е да смятаме, че някога големите играчи ще се откажат от своите интереси - нито Европа, нито САЩ, нито Русия.

И така, Европейският съюз като начало трябва наистина да реши какви са стратегическите му интереси в района. Стратегията за Западните Балкани от февруари 2018 г. се фокусира върху разширяването на ЕС, въпреки това блокът към момента няма ясни рамки за бързо привличане на страните, а гръцката опозиция дори заплаши с вето приемането в ЕС на Северна Македония след одобрението на Преспанското споразумение в гръцкия парламент.

Нужна е и повече яснота относно различията в стратегическите интереси на САЩ и ЕС като се има предвид, че наистина никой не знае какво иска Тръмп в региона. Държавния департамент на САЩ и Пентагона спазват доктрината от Студената война за сдържане на Русия. Очевидно целта е да се разширява НАТО в Югоизточна Европа. Интеграцията на България, Румъния, Албания и Черна гора в Северноатлантическия алианс постига тази цел, Македония е следващата, но остава Сърбия. По време на Студената война Югоизточна Европа е стратегически балансирана: две държави-членки на НАТО (Турция и Гърция), две държави от Варшавския договор (България и Румъния) и две държави извън военен блок (Югославия и Албания). Косово се надява да се присъедини към НАТО, като там се намира военна база на САЩ под командването на КФОР и една от най-големите американски военни бази в Европа.

Мисля че на всички е ясно, че Русия няма просто да седи и да наблюдава. Стратегическата цел на руската политика на Балканите е запазването му в своята сфера на влияние, като включва южнославянското пространство и започва с тактика за комфорт на руските компании и уравновесяване на влиянието на НАТО в региона.

На 17 януари Путин посети Сърбия, обсъдени бяха преговорите между Белград и косовските албанци относно статута на Косово, сътрудничеството в енергийната и ядрена сфера, военно сътрудничество и икономическо сътрудничество. Между другото миналата година след посещението на Ердоган в Сърбия, турският посланик коментира, че Сърбия е врата към ЕС и Русия за турските компании. Всъщност относно Белград и Прищина, Путин обясни, че решението трябва да бъде взето "въз основа на Резолюция 1244 на Съвета за сигурност на ООН", но всички преговори трябва да са само между двете страни.

Мащабът на срещата дава възможност на НАТО да увеличи както натиска върху Белград, така и антируската информационна кампания в региона, естествено има и анти-ЕС и анти-НАТО кампания, но... както казахме, никой няма да се откаже от интересите си.

С приключването на Студената война, Албания остана неутрална, докато стана пълноправен член на НАТО през 2009 г. Скоро там ще се намести и първата въздушна база на НАТО в региона, осигурявайки на алианса важен стратегически обект, само на час полет от Сирия (Русия вече има своята въздушна база и военноморска база в Сирия). За момента не е ясно какво ще се случи с британската база в Кипър след Брекзит, както и с базата на НАТО в Турция предвид отношенията между ЕС, САЩ и Турция и съвсем скорошното стратегическо споразумение Германия - Франция.

Към момента Европейският съюз определя своя интерес на Балканите с думата стабилност и до някъде поне успява да постигне такава визия. Както казахме, през 2018 се проведе среща на балканските лидери във Варна и ЕС се представи с всичките си благородни цели за установяване на демокрация, човешки права и плуралистични общества и борба с реалностите на едни от най-корумпираните и авторитарни елити на региона...

Дебатът за размяна на земя между Сърбия и Косово се появи точно когато Русия и НАТО засилват военните си позиции в региона, а мирът зависи от това как двете етнически групи - албанците и сърбите, разрешават споровете си. Военните и гранични въпроси са свързани с Балканите, а в Западните Балкани "граничните промени и създаването на "големи държави" вероятно няма да бъдат възможни без кървави и разрушителни войни", коментират анализатори в Сърбия, Македония, Албания и Гърция.

След като Косово гласува за своя армия, премиерът на страната Харадинай похвали подписването на споразумение за премахване на границите с Албания и създаване на съвместни гранични пунктове. Премиерът на Албания Еди Рама и Харадинай се съгласиха, че Прищина и Тирана ще формират обща външна политика, която ще помогне за интеграцията на двете страни в ЕС до 2025 г. Всички тези действия се считат от мнозина в региона за реализация на албанската мечта, създаването на "Велика Албания".

Сръбските власти реагираха доста категорично, министърът на отбраната Александър Вулин заяви, че "Велика Албания не може да бъде създадена без война на Балканите и не само със Сърбия". Сръбският премиер Ана Бърнабич обвини албанските власти в Прищина, че "се готвят да подхранват напрежението и да създадат дестабилизация на Балканите".

Македония от своя страна също отваря нови гранични пунктове с Косово, македонският премиер Зоран Заев посети най-младата държава в региона, а през януари 2019 г. бе приет окончателно и Законът за езиците, с който албанският става втори официален език.

"Трябва да приемем, че Велика Албания ще бъде създадена. Това е реалистична геополитическа оценка, която също е в интерес на западните страни. Ясно е, че те не се противопоставят на създаването на Велика Албания. Трябва и да сме наясно със степента, до която Русия има капацитета да се справи с косовския проблем. Нуждаем се от Русия, защото когато Русия застане зад нас, американците знаят, че никакво решение не може да мине без тяхно съгласие", коментира председателят на комитетът по въпросите за Косово и Метохия в сръбския партламент Милован Дрекун.

Балканите са в стратегически фокус и стратегията за сигурност на САЩ. На срещата на високо равнище през юли 2018 г. НАТО се съсредоточи върху укрепването на сигурността от Балтийско море до Балканите, особено за възпиране на Русия. Русия и НАТО вероятно ще си разменят огледално военно присъствие, включително с нови бази.

Въпреки референдума за името в Македония, малко вероятно е страната да стане член на НАТО до края на 2019 г., но когато това се случи, южният фланг на алианса ще бъде покрит и двата паневропейски транспортни коридора (коридор 8 - Дуръс, Албания - Варна, България и коридор 10 - Залцбург, Австрия до Солун, Гърция) ще бъдат изцяло защитени от НАТО. Румъния и България настояват Западните Балкани да бъдат приети бързо в ЕС. Партии в европейския парламент предложиха премиерите на Македония и Гърция, Зоран Заев и Алексис Ципрас за Нобелова награда за мир, което също е опит за създаване на някакво усещане за помирение и общност.

Добрите отношения на Гърция с ЕС и САЩ са решаващи. В национален дългосрочен контекст заплахите за вето към Македония за ЕС и НАТО заради името и бъдещи претенции може и да имат някакъв смисъл, но Гърция трябва да е по-ясна какво е нейното геополитическо позициониране в оста ЕС - НАТО - Русия, особено след редица заигравки на Ципрас с Путин, макар и в един предишен период.

На Балканите всички искат да са велики, призракът на миналото преследва обществата, като единственото решение е някакъв вид обединение. Видно от Балканските войни, това не е лесна задача, комунизмът не изигра тази роля, ред е на Европейския съюз да опита, крайният резултат - както винаги е неизвестен.

През 1886 година журналистът от "Кюлнише Цайтунг", военен кореспондент в руско-турската война и сръбско-българската война, пише: "Издигам своя глас против Русия. Аз не съм неприятел на Русия. Напротив, аз съм защитавал много пъти руските интереси и ще ги защитавам пак, но при други обстоятелства. Но при тези обстоятелства, обаче, не е възможно за честен и справедлив мъж да одобрява руската политика спрямо България... Аз искам да покажа на Европа, че това мое мнение не е пристрастно." Да, повече от 100 години великите сили имат стратегически интерес тук и въпреки че световната преса се занимава повече със Сирия, Китай и Венецуела, интересът към Балканите не стихва.

Историята и неразбиратеслтово са продукт на паметта, а паметта е съставена от незабравими исторически детайли. Балканите са регион с такава силна памет, по-сложни и по-малко екзотични от Близкия изток, но това не означава, че не трябва да се размъти водата и да се наблюдават с интерес. Балканите са триизмерен шах, бермудски триъгълник.

Съвременните западни и северноамерикански журналисти не обръщат чак такова внимание на региона, той не е продължение на американските етнически и расови мании, каквито са Близкия изток и Южна Африка. Балканите са чужди за тях и защото те изискват интелектуално любопитство, нюанси, а не безмислена полемики, твърде дълга и противоречива история имат зад гърба си, стари нерешени гранични спорове и национални въпроси, датиращи преди създаването на хабсбургската и османска империи, оцеляли и останали и след разпадането им.

Съвременните събития не са нищо друго освен събирателен образ на всичко отминало и този процес на Балканите продължава да е повече емоционален отколкото рационален, бележките под линия понякога са по-значими от основната историческа линия. Кръстопътната география на този район му отрежда трудно място в историята, както поради амбициите и машинациите на външни сили, така и поради собствената му раздразнителност. Балканите си стоят геополитически като "буре с барут".

Външните фактори винаги са били решаващи в региона. "Никой балкански народ, без значение колко силно е чувството му за национална цел, не би могъл да постигне независима държавност или дори отделна административна идентичност без външна подкрепа. Чуждестранната военна интервенция е обща: Русия помогна на сърбите и българите, Великобритания, Франция и Русия се намесиха за гърците. Румънците се възползваха от войните за италианско и германско обединение, а албанската независимост би била невъзможна, ако балканските държави не бяха победили османската власт в Европа през първата Балканска война (1912—13)", пише енциклопедия Британика...

Днес, ролята на Европейския съюз изглежда доста важна - това съвременно обединение трябва да бъде посредник и медиатор, защото истинска стабилност в региона означава решаване на неговите проблеми. Преди това обаче Европа има да решава своите собствени вътрешни проблеми. А външните сили като Русия, Турция, Китай и някои арабски държави, тихомълком увеличават своето присъствие на Балканите и се сблъскват с разширяването на НАТО и ролята на САЩ в региона.

Интересното е, че когато си говорят регионалните лидери се оказва, че на Балканите всичко е спокойно - всички се усмихват, всички се уверяват в дружба, приятелство и добросъседство.

Когато обаче се стигне до действителна среща на икономически, политически и национални интереси е очевидно, че всъщност нищо не е наред. И се оказва, че не сме нито разделили, нито очертали някакъв ясен образ на Балканите от бурето с барут в центъра на вече вековния бермудски триъгълник Европа - САЩ - Русия.