Да оставим щедрите пожелания и обещания и да пристъпим в 2010-а малко по-смирени и вглъбени.

Тогава може да открием, че понякога, гонейки „голямото и единственото", изпускаме дребните радости, не виждаме малките успехи, подминаваме скромните, но всеотдайни жестове на хората около нас.

Дали умението да бъдеш съпричастен е по-важно - или не, от кариерата и „големия удар".

Доколко скоростта на ежедневието позволява сетивата да улавят моментите, около които може да бъде изградена една цяла година..., а защо не и цял живот?!

Ясно е, че зарядът на почти отминаващата година не е много голям. „Наследството" от 2009-а е от скромно по-скромно и това прави първите стъпки в новата година по-скоро угрижени, отколкото оптимистично мечтателни и уверени.

Но тъй като това е нощта на чудесата, в която е редно да се сбъдват искрените пожелания, нека тук и сега да си кажем - повече човечност и по-малко егоизъм.

Нека да не се обединяваме, само когато ни сполетят нещастия, нека бъдем по-малко завистливи, за да можем да се радваме на щастието на другия и да очакваме същото и от него - нима не е страхотно да знаеш, че някой „те мисли" и се притеснява за теб, когато „пропадаш"?

Защото има неща, които зависят само от нас и от никой друг. Да не ги похабяваме и пропиляваме.

А пък, току-виж, от дребните радости и успехи, вземе че се появи и голямото, към което всеки един от нас - по свой си начин, се стреми.

Бъдете здрави!