Челопечене, Казанлък, "Арсенал" - Казанлък, пак там, но заводът край Мъглиж, Петолъчката до Сливен, Костенец... Сега „Миджур" край Горни Лом...

Взривоопасна хроника на липса на държава и държавност. Хроника, белязана със загуба на човешки живот, маркирана от черните забрадки из цялата страна. Трагедия за едни и статистика за други. Обединени от превърнатата в национална черта безнаказаност на виновните. И поради това именно зловещо повторяема...

При всеки подобен инцидент държавата отчита post factum, че в поредния обвит в пламъци и дим обект преди месец, два, година е направена съответната проверка, констатирани са съответните нарушения, издадени са съответните предписания. Ползата от подобно симулиране на дейност е единствено тази, че когато след месец, два, година обектът се превърне в братска могила, компетентните (без)отговорни институции могат да си измият ръцете: ние нашата сме я свършили. За такова вършене народът казва - като кучето на нивата.

Това безхаберие обикновено е последвано от най-безочливото и цинично замазване на нещата. Още по-безотговорните правозащитни органи очевидно подхождат към виновните за поредната трагедия по библейски: не съдете, за да не бъдете съдени. И след като ехото от новата експлозия, новата приливна вълна, новото срутване в някоя мина заглъхне - виновни няма. Наказани - още по-малко. Медийният шум затихва под лавината нови безобразия, а страшно тихото ехо от трагедията остава единствено и завинаги само в безутешните сърца на близките на жертвите и в монотонния напев на панихидите...

И въпросите, които едва ли и този път ще получат отговор. Докога некомпетентни, необучени, необезопасени срещу инциденти хора ще изпълняват високорискови операции по обезвреждане на боеприпаси само и само да осигурят горчивия залък хляб за семействата си? Докога здравето и животът им ще бъде последна грижа и на работодателите им, и на т.нар. компетентни институции. Докога държавата ще се изявява само в ролята на регистратор на фрапантните безобразия в подобни предприятия - за „Миджур" през август са констатирани фаталните 13 нарушения, а от началото на годината са издадени 13 предписания. И вместо с твърда ръка, въоръжена с всички дадени от закона възможности, инспектиращите да влязат в ролята си и да затворят цеха-убиец, преди да е станало късно, те остават с обичайно широко затворени очи. Или широко отворен джоб?

Време е не за наказание. Време е за възмездие. Защото, докато държавата подминава трагедиите с констатации в минало време, докато се ограничава с разчистване на руините и преброяване на жертвите, докато единствената грижа е да се заглушат воплите на вдовиците и сираците с жалките сребърници на обезщетенията, а недосегаемите спокойно да се приберат по кабинетите и офисите си, взривовете ще продължават да кънтят.

Новата черна точка на картата на България потвърждава, че тук човешкият живот наистина е безценен. Не струва пукната парà. Министри, политици, експерти, синдикалисти, журналисти ще се извървят през превърналото се в гробище предприятие. И отново ще забравят.

Кандидатите за власт великодушно проявиха съпричастност и отмениха финалните акорди на безцветната си и скучна предизборна си кампания. Но и те ще забравят, едва що поемат кормилото на управлението. Било е и ще бъде така. Докато поне един виновен не бъде посочен. Докато поне един не бъде наказан. С цялата строгост на човешките закони. Стига сме се уповавали на другия справедлив небесен съд.

Иначе ще излязат прави онези скептици, които твърдят, че на България война не й трябва - тя е самодостатъчна в своето самоунищожение. Има си мини, предприятия, пълноводни реки, потенциални свлачища, пешеходни пътеки и скоростни магистрали.

Докога? До последния българин ли...