"Ера на джуджета": Архитектът на "сдържането" на СССР Джордж Кенан ни предупреди за "съдбовна грешка" на НАТО с Русия

Живеем в "ера на джуджета". Поне на управленческо и държавническо ниво. Така Томас Фридман описва американското външнополитическо ръководство в своя статия в "Ню Йорк Таймс" от 2 май 1998 г., в която цитира телефонния си разговор с Джордж Кенан — един от най-влиятелните американски дипломати и архитект на политиката за сдържане на СССР. Поводът е одобрението от Сената на разширяване на НАТО на Изток. Още през февруари 1997 г. Кенан предупреждава, че това би било "най-съдбовната грешка" на американската политика след Студената война. Той го определя още като "трагична грешка" и изразява опасение, че ще постави началото на нов конфликт с Москва.

"Този е поредният русофил", биха си казали мнозина. Но - не. Джордж Фрост Кенан (16 февруари 1904 г. - 17 март 2005 г.) е най-известен като архитект на политиката на "сдържане" на съветската експанзия в епохата след Втората световна война. Той е част от групата авторитетни фигури във външната политика на САЩ, известни като "Мъдреците". Дипломат, историк и публицист.

В края на 40-те години на XX век неговите трудове затвърждават "Доктрината Труман" и вдъхновяват външната политика на САЩ за "сдържане" на Съветския съюз. В "Дългата телеграма", изпратена от Москва през 1946 г., както и в последвалата я статия от 1947 г. "Източниците на съветското поведение", той излага тезата, че съветският режим е експанзионистичен по своята същност и че влиянието му трябва да бъде "сдържано" в райони от жизненоважно стратегическо значение за САЩ.

Тези текстове служат като обосновка за новата антисъветска политика на администрацията на Труман. Кенан изиграва ключова роля в разработването на основополагащи програми и институции от епохата на Студената война, сред които високо място заема "Планът Маршал".

Този прозорлив историк и дипломат предвижда, че фундаменталните заблуждения, вътрешните противоречия, зависимостта от централизираната власт, идеологическият конформизъм ще попречат на комунистическия режим да развие политическата гъвкавост, нужна за дълготрайната стабилност на едно управление. С течение на времето разминаването между официалната доктрина и реалностите на съветското общество ще става все по-трудно за прикриване, прогнозира Кенан.

И вместо директна военна конфронтация, Западът "просто" трябва да "сдържа" експанзията на комунистическата власт, давайки време на вътрешните слабости да разядат СССР с течение на времето.

"Съветската власт, подобно на капиталистическия свят, както самата тя си го представя, носи в себе си семената на собствения си разпад, и [...] покълването на тези семена е вече в напреднал стадий", пише той в статията "Източниците на съветското поведение", публикувана под псевдонима "Х" във Foreign Affairs през юли 1947 г.

Събитията от периода 1985-1991 г. изглеждат забележителни, когато се разглеждат през призмата на концептуалната рамка на Кенан. Реформите на Горбачов отслабват монопола на Комунистическата партия върху политическата власт, а политиката на "Гласност" изважда наяве проблеми, които системата дълго време потиска под похлупак. Последвалата имплозия на комунистическата власт завършва с разпадането на Съветския съюз през декември 1991 г.

И все пак Кенан - който толкова прозорливо бе предвидил бъдещия крах на съветския режим - се превръща в един от най-изявените критици на политиката на Запада след този разпад.

В статията си от февруари 1997 г., озаглавена "Съдбовна грешка" и публикувана на страниците на вестник "Ню Йорк Таймс", дипломатът описва решението за разширяване на Алианса като "най-съдбовната грешка на американската политика през цялата епоха след Студената война". Той твърди, че разширяването на НАТО към границите на Русия ще разпали националистически, антизападни и милитаристични настроения в руското общество, ще подкопае развитието на руската демокрация и ще възроди атмосферата на конфронтация от времето на Студената война.

Според Кенан изчезването на съветската заплаха е трябвало да открие път към коренно различни отношения между Русия и Запада, вместо да доведе до географското разрастване на военен съюз, създаден първоначално за сдържане на съветската мощ.

Предупреждението на Кенан има голяма тежест, тъй като идва от самия стратег, чиито идеи в продължение на десетилетия са спомагали за формирането на американската политика спрямо Москва. Той не се застъпва за това Русия да получи правото на вето върху решенията на съседните ѝ държави в сферата на сигурността, нито смята, че действията на Русия са извън всякаква критика. Напротив, той просто поставя под въпрос стратегическата необходимост от разширяването на НАТО и изразява опасения относно дългосрочните последици за европейската сигурност.

Кенан предупреждава, че това решение ще подтикне руските лидери да представят политиката на Запада като враждебна, ще затрудни преговорите за контрол над въоръженията и ще направи бъдещото сътрудничество по-трудно постижимо.

Критиката на Кенан получава остър публицистичен отзвук през 1998 г. След като представя предупрежденията на дипломата, Томас Фридман добавя собствената си иронична оценка за американските ръководители:

"Да, кажете на децата си, а и на внуците си, че сте живели в епохата на Бил Клинтън и Уилям Коен, в епохата на Мадлин Олбрайт и Санди Бъргър, в епохата на Трент Лот и Джо Либерман; че и вие сте присъствали на създаването на реда след Студената война - когато тези "титани" на външната политика са умували заедно и накрая... са родили мишка".

Очевидно е, че дори на тази преклонна възраст Кенан не е загубил нюха си. През август 1999 година Владимир Путин е назначен за премиер, а на 31 декември 1999 година бившият офицер от КГБ и директор на ФСБ е посочен за изпълняващ длъжността президент от предшественика си Борис Елцин, който обявява доброволното си оттегляне от поста. Следва поредица от въоръжени конфликти с участието на Русия (II Чеченска война, кратката война с Грузия, анексията на Крим) и обвинения към НАТО, че заплашва сигурността на Москва, за да се стигне до 2022 година и руската инвазия в Украйна, която промени из основи глобалната политика.

Докато светът се приближава все повече към ядрен Армагедон, ние публикуваме три текста, които ни предлагат гледната точка - гледна точка на здравия разум - представена от Кенан. В текста на "Дългата телеграма" задълбоченият читател може да види и как, за разлика от СССР, подривният инструментариум на КПСС е възприет по целия свят - жив е и в добро здраве и ни разделя, трови и деморализира и до днес.

Източник: News.bg / ChatGPT

                                                        "Дългата телеграма"

                                                   861.00/2 - 2246: Телеграма

Временно управляващият в Съветския съюз (Кенан) до държавния секретар

                                                   СТРОГО ПОВЕРИТЕЛНО

     Москва, 22 февруари 1946 г. - 21:00 ч. [Получена на 22 февруари - 15:52 ч.]

1. Отговорът на телеграма № 284 от Държавния департамент (от 13 февруари) засяга въпроси, които са толкова сложни, толкова деликатни, толкова чужди на нашия начин на мислене и толкова важни за анализа на международната обстановка, че не мога да ги вместя в едно кратко съобщение, без да допусна - по мое убеждение - опасно прекомерно опростяване. Затова се надявам, че Департаментът ще прояви разбиране, ако представя отговора си в пет части, посветени на следните теми:

(1) Основни характеристики на следвоенния съветски светоглед.

(2) Предистория на този светоглед.

(3) Проявлението му в практическата политика на официално равнище.

(4) Проявлението му на неофициално равнище.

(5) Практически изводи от гледна точка на политиката на САЩ.

Предварително се извинявам за натоварването на телеграфния канал, но разглежданите въпроси са от толкова неотложна важност - особено с оглед на последните събития - че ако изобщо заслужават внимание, то те заслужават такова незабавно. Следва:

I част: Основни характеристики на следвоенния съветски светоглед, така както са представени от официалната пропагандна машина

Те са следните:

(а) СССР все още живее в условията на враждебно "капиталистическо обкръжение", с което в дългосрочен план не е възможно трайно мирно съвместно съществуване. Както Сталин заявява през 1927 г. пред делегация от американски работници:

"В хода на по-нататъшното развитие на международната революция ще се оформят два центъра от световно значение: социалистически център, привличащ към себе си страните, които се стремят към социализъм, и капиталистически център, привличащ страните, които клонят към капитализма. Борбата между тези два центъра за господство над световната икономика ще реши съдбата на капитализма и комунизма в целия свят".

(б) Капиталистическият свят е раздиран от вътрешни конфликти, присъщи на самата природа на капиталистическото общество. Тези конфликти са неразрешими чрез мирен компромис. Най-значимият от тях е конфликтът между Англия и САЩ.

(в) Вътрешните конфликти на капитализма неизбежно пораждат войни. Войните, възникнали по този начин, могат да бъдат два вида: вътрешнокапиталистически - между две капиталистически държави, и интервенционистки - насочени срещу социалистическия свят. Прозорливите капиталисти, търсейки напразно изход от вътрешните противоречия на капитализма, са склонни към втория вариант.

(г) Една интервенция срещу СССР - макар и пагубна за онези, които биха я предприели - би довела до ново забавяне в развитието на съветския социализъм; следователно тя трябва да бъде предотвратена на всяка цена.

(д) Конфликтите между капиталистическите държави, макар и също така изпълнени с опасности за СССР, същевременно разкриват големи възможности за напредъка на социалистическото дело - особено ако СССР запази своята военна мощ, идеологическа монолитност и вярност към настоящото си блестящо ръководство.

(е) Трябва да се има предвид, че капиталистическият свят не е изцяло лош. Наред с безнадеждно реакционните и буржоазни елементи, той включва: (1) определени напълно просветени и позитивни елементи, обединени в приемливи комунистически партии, и (2) други елементи (наричани понастоящем, по тактически съображения, "прогресивни" или "демократични"), чиито реакции, стремежи и дейности се оказват "обективно" благоприятни за интересите на СССР. Последните трябва да бъдат насърчавани и използвани за съветските цели.

(ж) Сред негативните елементи на буржоазно-капиталистическото общество най-опасни са онези, които Ленин нарича "лъжливи приятели на народа" - а именно умерените социалистически или социалдемократически лидери (с други думи, некомунистическото ляво крило). Те са по-опасни от откровените реакционери, тъй като последните поне действат открито, докато лидерите на умереното ляво крило въвеждат хората в заблуждение, използвайки инструментите на социализма в интерес на реакционния капитал.

Толкова за предпоставките. До какви изводи водят те от гледна точка на съветската политика? До следните:

(a) Трябва да се направи всичко възможно за увеличаване на относителната сила на СССР като фактор в международната общност. И в същото време - не бива да се пропуска нито една възможност за отслабване на силата и влиянието на капиталистическите държави, както колективно, така и поотделно.

(б) Усилията на Съветския съюз, както и на приятелите на Русия в чужбина, трябва да бъдат насочени към задълбочаване и използване на противоречията и конфликтите между капиталистическите държави. Ако в крайна сметка те прераснат в "империалистическа" война, тази война трябва да бъде превърната в революционни сътресения в отделните капиталистически страни.

(в) "Демократично-прогресивните" елементи в чужбина трябва да бъдат използвани максимално за оказване на натиск върху капиталистическите правителства в посока, която съответства на съветските интереси.

(г) Трябва да се води безпощадна борба срещу социалистическите и социалдемократическите лидери в чужбина.

II част: Основи на светогледа

Преди да разгледам практическите последици от тази партийна линия, бих искал да обърна внимание на някои нейни аспекти.

Първо, тя не представлява естествения светоглед на руския народ. Като цяло руснаците са настроени приятелски към външния свят; те имат желание да се докоснат до него, да премерят силите си с него, използвайки талантите, които знаят, че притежават, и преди всичко - искат да живеят в мир и да се радват на плодовете на собствения си труд. Партийната линия е просто теза, която официалната пропагандна машина прокарва с голямо умение и упоритост пред една публика, която често проявява забележителна устойчивост в дълбините на своите съкровени мисли. Тази линия обаче е задължителна за светогледа и поведението на хората, съставляващи властовия апарат - партията, тайните служби и правителството - и именно с тях трябва да си имаме работа.

Второ, моля, обърнете внимание, че предпоставките, върху които се гради тази партийна линия, в по-голямата си част просто не отговарят на истината. Опитът показва, че мирното и взаимноизгодно съществуване на капиталистически и социалистически държави е напълно възможно. Основните вътрешни конфликти в развитите страни вече не произтичат главно от капиталистическата собственост върху средствата за производство, а са породени от самия напреднал урбанизъм и индустриализъм - явления, от които Русия досега е била пощадена не благодарение на социализма, а единствено поради собствената си изостаналост. Вътрешните противоречия в капиталистическия свят невинаги водят до войни, а и не всички войни се дължат на тази причина. Да се ​​говори за възможност за интервенция срещу СССР днес - след елиминирането на Германия и Япония и след поуките от неотдавнашната война - е пълна безсмислица. Ако не бъде провокиран от сили на нетърпимост и подривна дейност, днешният "капиталистически" свят е напълно способен да живее в мир както със себе си, така и с Русия. И накрая, никой здравомислещ човек няма основание да се съмнява в искреността на умерените социалистически лидери в западните страни. Не би било справедливо и да се отричат ​​успехите от усилията им за подобряване на условията за трудещите се - там, където, както е в Скандинавия, им е била предоставена възможност да покажат на какво са способни.

Несъстоятелността на тези предпоставки - всяка от които е съществувала още преди неотдавнашната война - беше напълно доказана от самия конфликт; оказа се, че англо-американските различия съвсем не са най-съществените противоречия в западния свят. Капиталистическите държави - с изключение на тези от Оста - не проявиха склонност да разрешат противоречията си, като се включат в кръстоносен поход срещу СССР. Вместо империалистическата война да прерасне в граждански войни и революция, СССР се оказа принуден да воюва рамо до рамо с капиталистическите сили в името на една декларирана обща цел.

Въпреки това, всички тези тези - колкото и неоснователни и опровергани да са те - днес отново се лансират настойчиво. Какво показва това? Показва, че партийната линия на Съветския съюз не се основава на какъвто и да е обективен анализ на ситуацията извън границите на Русия; че тя всъщност няма почти нищо общо с условията извън Русия; и че произтича главно от фундаментални вътрешноруски нужди, които са съществували преди неотдавнашната война и съществуват и днес.

В основата на невротичния възглед на Кремъл за световните дела лежи традиционното и инстинктивно руско чувство за несигурност. Първоначално това е била несигурността на един мирен земеделски народ, опитващ се да живее в обширна, открита равнина, в съседство с войнствени номадски народи. Към това, с навлизането на Русия в контакт с икономически напредналия Запад, се добавя и страхът от по-способните, по-мощните и по-високо организираните общества в онзи регион. Но този втори вид несигурност е засягал по-скоро руските управници, отколкото самия руски народ; защото руските владетели винаги са усещали, че тяхното управление е сравнително архаично по форма, крехко и изкуствено в психологическите си основи - неспособно да издържи на сравнение или пряк досег с политическите системи на западните държави. Поради тази причина те винаги са се страхували от чуждо проникване, от прекия контакт между западния свят и техния собствен; страхували са се какво би станало, ако руснаците научат истината за външния свят или ако чужденците научат истината за вътрешния свят в Русия. И са се научили да търсят сигурност единствено в търпелива, но безпощадна борба за пълното унищожение на съперничещата сила - никога в споразумения или компромиси с нея.

Не е случайно, че марксизмът, който в продължение на половин век тлее без особен успех в Западна Европа, пуска корени и пламва с пълна сила именно в Русия. Само в тази страна, която никога не е познавала приятелски настроен съсед - нито пък някакво толерантно равновесие между отделните сили, било то вътрешни или международни, - е могла да процъфти доктрина, разглеждаща икономическите конфликти в обществото като нерешими по мирен път. След установяването на болшевишкия режим, марксистката догма - станала още по-агресивна и нетолерантна благодарение на тълкуването на Ленин - се превръща в идеално средство за изразяване на онова чувство за несигурност, от което болшевиките са били обзети дори в по-голяма степен от предишните руски управници. В тази догма, с нейния алтруистичен краен замисъл, те намират оправдание за своя инстинктивен страх от външния свят, за диктатурата (без която не са знаели как да управляват), за жестокостите (които не са смеели да не извършат) и за жертвите (които са се чувствали длъжни да изискват). В името на марксизма те жертват всяка една етична ценност в своите методи и тактики. Днес те вече не могат да се откажат от него. Той служи като смокинов лист за тяхната морална и интелектуална благоприличност. Без това те биха се явили пред историята - в най-добрия случай - просто като поредните в дългата поредица от жестоки и разхитителни руски владетели, които безмилостно са тласкали страната към все нови върхове на военна мощ, за да гарантират външната сигурност на своите вътрешно слаби режими. Ето защо съветските цели почти винаги трябва да бъдат тържествено облечени в одеждите на марксизма и защо никой не бива да подценява значението на догмата в съветските дела. Така съветските лидери са подтиквани - от необходимостта, произтичаща от собственото им минало и настоящо положение - да представят външния свят не само като зъл, враждебен и заплашителен, но и като носещ в себе си зародишите на пълзяща болест; свят, обречен да бъде раздиран от все по-силни вътрешни сътресения, докато не получи своя Coup de grace ("довършващ удар") от възходящата сила на социализма и не отстъпи място на един нов и по-добър свят. Тази теза служи за оправдание на засилването на военната и полицейска мощ на руската държава, на изолацията на руското население от външния свят, както и на постоянния, неуморен стремеж към разширяване на обхвата на руската полицейска власт - все прояви на естествените и инстинктивни подтици на руските управници. В основата си това е просто непрестанният възход на един неспокоен руски национализъм - движение с вековна история, в което понятията за нападение и отбрана са неразривно преплетени. Но в новата си обвивка на интернационален марксизъм - с неговите сладки обещания, отправени към един отчаян и разкъсван от войни външен свят - той е по-опасен и коварен от всякога.

От казаното дотук не бива да се прави заключението, че съветската партийна линия е непременно неискрена или лицемерна от страна на всички, които я прокарват. Мнозина от тях са твърде невежи по отношение на външния свят и твърде зависими в мисленето си, за да поставят под въпрос собствените си убеждения - или по-скоро, те самите са се самохипнотизирали и без затруднения успяват да повярват в онова, което им е удобно и успокояващо да приемат за истина. Накрая, остава неразгадана мистерията кой - ако изобщо има такъв човек - в тази необятна страна действително получава точна и безпристрастна информация за външния свят. В атмосферата на източна потайност и конспиративност, която пронизва това управление, възможностите за изкривяване или манипулиране на източниците и потоците от информация са безкрайни. Самото неуважение на руснаците към обективната истина - или по-точно, тяхното неверие в самото ѝ съществуване - ги кара да възприемат всички представени факти единствено като инструменти за постигането на някаква скрита цел. Има сериозни основания да се подозира, че това управление всъщност представлява конспирация в рамките на друга конспирация; лично аз трудно бих повярвал, че дори самият Сталин получава нещо, което поне доближава обективна картина на външния свят. Тук се открива широко поле за онези фини интриги, в които руснаците са истински майстори. Невъзможността на чуждестранните правителства да представят позициите си пряко пред онези, които определят руската политика - фактът, че в отношенията си с Русия те са изцяло зависими от благоволението на неясни и непознати съветници, които никога не виждат и върху които нямат никакво влияние - това, според мен, е най-тревожната черта на дипломацията в Москва. Западните държавници биха направили добре, ако имат предвид този факт, в случай че искат да разберат същината на трудностите, с които се сблъскват тук.

III част: Проекция на съветските възгледи в практическата политика на официално равнище

Вече разгледахме същността и предисторията на съветската програма. Какво можем да очакваме по отношение на нейното практическо изпълнение?

Съветската политика, както се подразбира от запитването на Държавния департамент, се осъществява в две плоскости: (1) официална плоскост - чрез действия, предприети официално от името на съветското правителство; и (2) "подземна" плоскост - чрез действия, извършвани от структури, за които съветското правителство не поема отговорност.

Политиката, прокарвана и в двете плоскости, ще бъде насочена към постигане на основните цели (от "а" до "г"), очертани в първа част. Действията в различните плоскости ще се различават значително, но ще бъдат съгласувани помежду си по отношение на целите, времето на осъществяване и ефекта.

На официално равнище трябва да очакваме следното:

(а) Вътрешна политика, насочена към всестранно укрепване на мощта и престижа на съветската държава: интензивна военно-промишлена индустриализация; максимално развитие на въоръжените сили; мащабни демонстрации с цел впечатляване на външните наблюдатели; продължаваща секретност по вътрешни въпроси, целяща да прикрие слабостите и да държи опонентите в неведение.

(б) Там, където това се прецени като своевременно и перспективно, ще бъдат полагани усилия за разширяване на официалните граници на съветското влияние. Към момента тези усилия са ограничени до определени съседни територии, които тук се разглеждат като обект на непосредствена стратегическа необходимост - например Северен Иран, Турция, а вероятно и остров Борнхолм. В бъдеще обаче могат да възникнат въпроси и относно други точки, в зависимост от това дали и доколко скритото съветско политическо влияние ще се разпростре върху нови райони. Така например, от едно "приятелски настроено персийско правителство" би могло да се поиска да предостави на Русия пристанище в Персийския залив. Ако Испания попадне под комунистически контрол, може да възникне въпросът за създаване на съветска база в района на Гибралтарския проток. Подобни искания обаче ще бъдат предявени на официално равнище едва след като приключи неофициалната подготовка.

(в) Руснаците ще участват официално в международни организации, в които виждат възможност за разширяване на съветската власт или за ограничаване и отслабване на влиянието на други държави. Москва разглежда ООН не като механизъм за изграждане на трайно и стабилно световно общество, основано на взаимните интереси и цели на всички народи, а като арена, на която могат успешно да се преследват споменатите по-горе цели. Докато ООН служи на тази задача, Съветите ще останат нейни членове. Ако обаче в даден момент преценят, че организацията по-скоро пречи на стремежите им към експанзия, или ако открият по-благоприятни възможности за постигане на целите си по друг път, те няма да се поколебаят да напуснат ООН. Това би означавало, че те се чувстват достатъчно силни, за да разрушат единството на останалите народи чрез оттеглянето си, да направят ООН неспособна да застраши техните цели или сигурност и да я заменят с международен инструмент, който е по-ефективен от тяхна гледна точка. Следователно отношението на Съветите към ООН ще зависи до голяма степен от това доколко останалите народи са верни на организацията, както и от решимостта, енергичността и сплотеността, с които те защитават в рамките на ООН концепцията за един мирен и изпълнен с надежда международен ред - концепция, която според нашето разбиране тази организация олицетворява. Отново подчертавам: Москва не изпитва някаква абстрактна привързаност към идеалите на ООН. Нейното отношение към организацията ще остане по същество прагматично и тактическо.

(г) По отношение на колониалните територии и изостаналите или зависими народи, съветската политика - дори на официално равнище - ще бъде насочена към отслабване на властта, влиянието и връзките на развитите западни държави. Логиката е, че успехът на тази политика ще създаде вакуум, който ще улесни проникването на комунизма и съветското влияние. Според мен съветският натиск за участие в системите за попечителство отразява по-скоро стремеж към създаване на пречки пред западното влияние в съответните региони, отколкото желание за използване на попечителството като основен канал за налагане на съветската мощ. Макар и този мотив да не липсва, за постигането на подобни цели Съветите предпочитат да разчитат на други механизми, а не на официалните споразумения за попечителство. Така можем да очакваме, че Съветите ще настояват за достъп навсякъде до системи за попечителство или подобни договорености, като използват придобитите по този начин лостове, за да отслабят западното влияние сред съответните народи.

(д) Руснаците енергично ще се стремят да развиват съветско представителство и официални връзки в страни, в които долавят сериозни възможности за противопоставяне на западните центрове на власт. Това се отнася за географски отдалечени една от друга точки, като Германия, Аржентина, държавите от Близкия изток и т.н.

(е) В сферата на международните икономически отношения съветската политика всъщност ще бъде доминирана от стремежа към автаркия - както за самия Съветски съюз, така и за съседните територии, намиращи се под съветски контрол. Това обаче ще бъде основната, скрита насока на политиката. Що се отнася до официалната линия, позицията все още не е ясна. След прекратяването на военните действия съветското правителство проявява странна сдържаност по въпросите на външната търговия. Ако бъдат предоставени мащабни дългосрочни кредити, смятам, че съветското правителство може отново - както през 30-те години - да заяви (макар и само на думи), че е желателно да се развива международният икономически обмен. В противен случай е възможно съветската външна търговия да се ограничи предимно до собствената сфера на сигурност на Съветския съюз (включително окупираните зони в Германия), а принципът на всеобщо икономическо сътрудничество между нациите да бъде посрещнат с официално хладно отношение.

(ж) Що се отнася до културното сътрудничество, тук също ще се правят декларации за ползата от задълбочаване на културните контакти между народите, но на практика това няма да се тълкува по начин, който би могъл да отслаби сигурността на съветските народи. В действителност съветската политика в тази област ще се свежда до строго контролирани официални посещения и мероприятия - с изобилие от водка и речи, но без трайни резултати.

(з) Освен това, в официалните си отношения с отделни чуждестранни правителства Съветският съюз ще следва курс, който би могъл да се определи като "коректен"; при това ще се отдава голямо значение на престижа на Съветския съюз и неговите представители, а на протокола - за разлика от обикновените добри обноски - ще се обръща изключително педантично внимание.

IV част: Може да се каже следното относно това, което следва да се очаква по отношение на прилагането на основните съветски политики на неофициално, или "подземно" (неофициално) равнище - т.е. на равнище, за което съветското правителство не поема никаква отговорност.

Инструментите, използвани за прокарване на политики на това равнище, са следните:

1.Вътрешното централно ядро ​​на комунистическите партии в други държави. Макар много от лицата, съставляващи тази категория, да се появяват и действат и в други, несвързани обществени роли, в действителност те работят в тясно сътрудничество като нелегален ръководен орган на световния комунизъм - един скрит Коминтерн, който е строго координиран и управляван от Москва. Важно е да се отбележи, че това вътрешно ядро ​​функционира по нелегални методи, независимо от легалния статут на партиите, с които е свързано.

2.Редовите членове на комунистическите партии. Тук трябва да се прави разграничение спрямо лицата, посочени в точка 1. През последните години това разграничение стана много по-ясно изразено. Докато в миналото чуждестранните комунистически партии представляваха своеобразна (и от гледна точка на Москва - често неудобна) смесица от конспиративна и легална дейност, днес конспиративният елемент е съсредоточен изцяло във вътрешния кръг и е преминал в нелегалност. Същевременно редовите членове - които вече дори не са посветени в реалните цели на движението - биват представяни като искрени поддръжници на определени политически течения в съответните страни, без реално да имат каквато и да е конспиративна връзка с чужди държави. Само в някои страни, където комунистите са многобройни, те все още действат открито като организирана група. Като правило, те се използват за проникване в други организации - такива, които по-рядко биха били заподозрени като инструменти на съветското правителство - с цел да оказват влияние върху тях или да установят контрол над тях. Така те постигат своите цели чрез тези организации, вместо да действат директно като самостоятелна политическа сила.

3. Широк кръг от национални сдружения или структури, които могат да бъдат овладени или повлияни чрез подобно проникване. Тук спадат: профсъюзи, младежки съюзи, женски организации, дружества на етнически или расови групи, религиозни общности, обществени организации, културни групи, либерални списания, издателства и др.

4. Международни организации, в които може да се проникне по същия начин - чрез упражняване на влияние върху техните национални клонове. Сред тях особено място заемат организациите на работниците, младежите и жените. В тази връзка особено, почти жизненоважно значение се отдава на международното работническо движение. В него Москва вижда възможност да отклони вниманието на западните правителства от световните дела и да изгради международно лоби, способно да принуди правителствата в различни страни да предприемат действия, благоприятни за съветските интереси, както и да парализира действия, които са нежелани за СССР.

5. Руската православна църква, заедно със своите задгранични клонове, а чрез нея - и Източноправославната църква като цяло.

6. Панславянското движение и други движения (азербайджанско, арменско, туркменско и т.н.), основани на етнически групи в рамките на Съветския съюз.

7. Правителства или управляващи групи, които в една или друга степен са склонни да служат на съветските цели - като например сегашните правителства на България и Югославия, режимът в Северна Персия, китайските комунисти и т.н. Не само пропагандните им апарати, но и реалните политики на тези режими могат в значителна степен да бъдат предоставени на разположение на СССР.

Може да се очаква, че отделните съставни части на този мащабен апарат ще бъдат използвани в съответствие с тяхната конкретна пригодност, както следва:

(а) За подкопаване на общия политически и стратегически потенциал на големите западни сили. В тези страни ще се полагат усилия за разклащане на националното самочувствие, за възпрепятстване на мерките за национална отбрана, за засилване на социалното и индустриалното напрежение и за насърчаване на всякакви форми на разединение. Всички хора, които имат някакви оплаквания - било то икономически или расови - ще бъдат подтиквани да търсят възмездие не чрез посредничество и компромис, а чрез открита, насилствена борба, целяща унищожаването на други обществени групи. Така бедните ще бъдат настройвани срещу богатите, чернокожите срещу белите, младите срещу старите, новодошлите срещу отдавна установилите се жители и т.н.

(б) На неофициално равнище ще бъдат положени особено агресивни усилия за отслабване на властта и влиянието на западните сили върху колониалните, изостаналите или зависимите народи. На това ниво няма да има никакви задръжки. Грешките и слабостите на западната колониална администрация ще бъдат безпощадно разобличавани и използвани. Либералните кръгове в западните страни ще бъдат мобилизирани, за да подкопаят колониалната политика. Ще се разпалва недоволство сред зависимите народи. И докато последните биват насърчавани да търсят независимост от западните сили, контролираните от Съветския съюз марионетни политически структури ще се подготвят да поемат вътрешната власт в съответните колониални територии, след като независимостта бъде постигната.

(в) Там, където отделни правителства стоят на пътя на съветските цели, ще бъде оказван натиск за тяхното отстраняване от власт. Това може да се случи, когато правителствата пряко се противопоставят на целите на съветската външна политика (Турция, Иран), когато затварят териториите си за комунистическо проникване (Швейцария, Португалия) или когато се конкурират твърде силно - както например лейбъристкото правителство в Англия - за морално влияние сред групи, над които за комунистите е важно да установят контрол. (Понякога в един и същи случай присъстват два от тези фактори. Тогава комунистическата опозиция става особено остра и свирепа.)

(г) В чужбина комунистите по правило ще работят за унищожаването на всички форми на лична независимост - икономическа, политическа или морална. Тяхната система може да функционира само с индивиди, поставени в пълна зависимост от висша власт. Следователно, хората, които са финансово независими - като частни предприемачи, собственици на имоти, успешни земеделци, занаятчии, както и всички, които упражняват местно лидерство или се ползват с авторитет на местно ниво (например популярни духовници или политически фигури) - са анатема за тях. Не е случайно, че дори в СССР местните длъжностни лица постоянно биват премествани от една длъжност на друга, за да се предотврати "пускането на корени" от тяхна страна.

(д) Ще бъде направено всичко възможно, за да се настроят основните западни сили една срещу друга. Сред американците ще се прокарват антибритански настроения, а сред британците - антиамерикански. На европейците от континента, включително германците, ще се внушава омраза и към двете англосаксонски сили. Там, където съществуват подозрения, те ще бъдат разпалвани; там, където ги няма - ще бъдат създавани. Няма да се пестят усилия за дискредитиране и противодействие на всякакви инициативи, които биха могли да доведат до някаква форма на единство или сплотеност, от които Русия би могла да бъде изключена.

Така, всяка форма на международна организация, която не подлежи на комунистическо проникване и контрол - било то католическата църква, международните икономически обединения или международната общност на монарсите и аристокрацията - трябва да очаква, че ще бъде подложена на атаки от най-различни посоки.

(е) Като цяло, всички съветски действия на неофициално международно равнище ще имат отрицателен и разрушителен характер, целящ да премахне източниците на власт, намиращи се извън съветския контрол. Това напълно съответства на основния съветски инстинкт, че компромис с конкурентна сила е невъзможен и че градивна дейност може да започне едва след като комунистическата власт установи своето господство. Паралелно с това ще се оказва постоянен, непрестанен натиск за проникване и овладяване на ключови позиции в администрацията, и особено в полицейския апарат на чуждите държави. Съветският режим е полицейски режим в най-чистия смисъл на думата; той е израснал в мрачния свят на царските полицейски интриги и е свикнал да мисли преди всичко в категориите на полицейската власт. Това никога не бива да се изпуска от поглед при преценката на съветските мотиви.

Източник: News.bg / ChatGPT

V част: Практически изводи от гледна точка на политиката на САЩ

Накратко, пред нас е политическа сила, фанатично отдадена на убеждението, че със САЩ не може да съществува траен modus vivendi (начин на съвместно съществуване); че за гарантиране сигурността на съветската власт е желателно и необходимо да се наруши вътрешната хармония на нашето общество, да се унищожи традиционният ни начин на живот и да се подкопае международният авторитет на нашата държава. Тази политическа сила разполага с пълна власт над енергията на един от най-великите народи в света и над ресурсите на една от най-богатите територии на планетата, като същевременно е движена от дълбоки и мощни течения на руския национализъм. Освен това тя притежава сложен и широко разгърнат апарат за упражняване на влияние в други държави - апарат с удивителна гъвкавост и многостранност, управляван от хора, чийто опит и умения в нелегалните методи вероятно нямат аналог в историята.

И накрая, в своите основни реакции тя изглежда напълно недостъпна за съображения, произтичащи от реалността. За нея огромният масив от обективни факти за човешкото общество не служи - както е при нас - като критерий, спрямо който възгледите постоянно се проверяват и коригират, а по-скоро като "склад", от който произволно и тенденциозно се подбират отделни елементи в подкрепа на предварително изградени възгледи. Трябва да признаем, че картината не е никак приятна. Въпросът как да се противодейства на тази сила несъмнено е най-голямото предизвикателство, пред което някога се е изправяла нашата дипломация - а вероятно и най-голямото, с което някога ще ѝ се наложи да се сблъска.

Това трябва да бъде отправната точка за работата на нашия "политически генерален щаб" в настоящия момент. Към проблема трябва да се подходи със същата задълбоченост и внимание, както към решаването на мащабен стратегически въпрос по време на война - и, ако се наложи, с не по-малко усилия, вложени в планирането. Не мога да предложа всички отговори тук, но бих искал да изразя убеждението си, че проблемът е решим - и то без да се прибягва до мащабен военен конфликт. В подкрепа на това убеждение бих искал да споделя няколко наблюдения, които вдъхват повече оптимизъм:

(1) Съветската власт, за разлика от тази на хитлеристка Германия, не е нито схематична, нито авантюристична. Тя не действа по строго фиксирани планове и не поема излишни рискове. Макар и нечувствителна към логиката на разума, тя е изключително чувствителна към логиката на силата. Поради тази причина тя може лесно да се оттегли - и обикновено го прави, когато срещне силна съпротива в даден момент. Следователно, ако противникът разполага с достатъчно сили и ясно демонстрира готовността си да ги използва, рядко се налага действително да прибягва до това. При правилно овладяване на ситуациите не е необходимо да се стига до сблъсъци, застрашаващи престижа.

(2) В сравнение със западния свят като цяло, Съветите все още са значително по-слабата сила. Така че техният успех всъщност ще зависи от степента на сплотеност, твърдост и енергичност, които западният свят е в състояние да прояви. А това е фактор, върху който ние имаме силата да влияем.

(3) Успехът на съветската система, като форма на вътрешна власт, все още не е окончателно доказан. Предстои да се покаже дали тя може да издържи на върховното изпитание - прехвърлянето на властта от едно лице или група към друго/други. Смъртта на Ленин бе първото подобно прехвърляне, а последиците от него разтърсваха съветската държава в продължение на 15 години. Смъртта или оттеглянето на Сталин ще бъдат второто. Но дори и това няма да бъде окончателното изпитание. Поради скорошните териториални разширения, съветската вътрешна система сега ще бъде подложена на поредица от допълнителни натоварвания - същите онези, които навремето се оказаха тежко бреме за царския режим. Ние тук сме убедени, че никога след края на Гражданската война руският народ не е бил емоционално толкова отдалечен от доктрините на Комунистическата партия, колкото е днес. В Русия партията се е превърнала в мащабен и - поне засега - изключително ефективен апарат за диктаторско управление, но е престанала да бъде източник на емоционално вдъхновение. Следователно, вътрешната устойчивост и дълготрайност на това движение все още не могат да се считат за гарантирани.

(4) Цялата съветска пропаганда извън пределите на съветската сфера на сигурност е по същество негативна и разрушителна. Ето защо би трябвало да е сравнително лесно да ѝ се противодейства чрез каквато и да е разумна и наистина конструктивна програма.

Поради тези причини смятам, че можем да подходим спокойно и с увереност към въпроса как да се отнасяме към Русия. Що се отнася до това как точно да бъде осъществен този подход, в заключение бих искал да предложа следните съображения:

(1) Първата ни стъпка трябва да бъде да осмислим и да разпознаем истинската същност на движението, с което си имаме работа. Трябва да го изучаваме със същата смелост, безпристрастност, обективност и решимост - да не се поддаваме на емоционални провокации и да не губим равновесие заради него - с каквито един лекар наблюдава непокорен и неразумен пациент.

(2) Трябва да се погрижим обществеността ни да бъде запозната с реалностите в Русия. Не мога да преувелича значението на това. Пресата не може да се справи сама. Това трябва да бъде дело главно на правителството, което неизбежно е по-опитно и по-добре информирано относно практическите проблеми в случая. При това не бива да се плашим от непривлекателния вид на цялата картина. Убеден съм, че днес в нашата страна би имало много по-малко истеричен антисъветизъм, ако реалностите на тази ситуация бяха по-добре разбрани от нашия народ. Няма нищо толкова опасно или плашещо, колкото неизвестното. Може също така да се твърди, че разкриването на повече информация за трудностите ни с Русия би се отразило неблагоприятно на руско-американските отношения. Смятам, че ако тук изобщо съществува реален риск, то това е риск, пред който трябва да имаме смелостта да се изправим - и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но не виждам какво точно бихме рискували. Нашият залог в тази страна - дори непосредствено след мащабни прояви на приятелство към руския народ - е изненадващо малък. Тук нямаме инвестиции, които да защитаваме; нямаме реална търговия, която да загубим; практически нямаме граждани, които да пазим; имаме съвсем малко културни контакти, които да съхраняваме. Единственият ни залог се корени в надеждите ни, а не в това, което вече притежаваме. Убеден съм, че имаме по-голям шанс да реализираме тези надежди, ако обществеността ни е добре информирана, а отношенията ни с руснаците се градят изцяло върху реалистична и прагматична основа.

(3) Много неща зависят от здравето и жизнеността на нашето собствено общество. Световният комунизъм е като злокачествен паразит, който се храни единствено от болна тъкан. Именно тук се пресичат вътрешната и външната политика. Всяка смела и решителна мярка за разрешаване на вътрешните проблеми на нашето общество - за укрепване на самочувствието, дисциплината, моралната устойчивост и духа на общността сред нашия народ - представлява дипломатическа победа над Москва, която струва колкото хиляда дипломатически ноти и съвместни комюникета. Ако не успеем да преодолеем фатализма и безразличието пред лицето на недостатъците в собственото ни общество, Москва ще се възползва от това - тя неизбежно ще извлече полза от тях в своята външна политика.

(4) Трябва да формулираме и да представим пред другите народи една много по-позитивна и конструктивна представа за света, какъвто бихме искали да го видим - много по-ясна от всичко, което сме предлагали досега. Не е достатъчно просто да призоваваме другите народи да развиват политически процеси, подобни на нашите. Много чужди народи - поне в Европа - са изтощени и уплашени от преживяното в миналото; те се интересуват по-малко от абстрактната свобода, отколкото от сигурността. Те търсят насоки, а не отговорности. Ние би трябвало да сме по-способни от руснаците да им осигурим това. И ако ние не го направим, руснаците със сигурност ще го сторят.

(5) И накрая, трябва да имаме смелостта и увереността в себе си, за да се придържаме към собствените си методи и представи за човешкото общество. В крайна сметка, най-голямата опасност, която може да ни сполети при справянето с този проблем - съветския комунизъм - е да позволим на самите нас да станем като онези, с които се борим.

Източник: News.bg / ChatGPT

                                                           "Съдбовна грешка"

                                                          От Джордж Ф. Кенан

                                                          5 февруари 1997 г.

                                                           "Ню Йорк Таймс"

В края на 1996 г. се наложи - или бе създадено - впечатлението, че някъде и по някакъв начин е взето решение за разширяване на НАТО до границите на Русия. И това въпреки факта, че никакво официално решение не може да бъде взето преди следващата среща на върха на Алианса през юни.

Моментът, в който това стана известно - съвпадащ с президентските избори и последвалите промени сред ключовите фигури във Вашингтон, - не улесни външните наблюдатели в това как и къде да вмъкнат своя скромен коментар. Уверенията, дадени пред обществеността, че решението - макар и предварително - е окончателно и необратимо, също не насърчиха изказването на външни мнения.

Тук обаче е заложено нещо от изключителна важност. И може би все още не е твърде късно да се изрази една гледна точка, която - вярвам - не е само моя, а се споделя и от мнозина други, притежаващи богат и, в повечето случаи, по-актуален опит по въпросите, свързани с Русия. Казано направо: разширяването на НАТО би било най-съдбовната грешка на американската политика в целия период след Студената война.

Може да се очаква, че подобно решение ще разпали националистическите, антизападните и милитаристичните настроения в руското общество; ще се отрази негативно върху развитието на руската демокрация; ще възвърне атмосферата на Студената война в отношенията между Изтока и Запада; и ще тласне руската външна политика в посоки, които със сигурност не са по вкуса ни. Не на последно място, това би могло значително да затрудни - ако не и напълно да осуети - ратифицирането на договора СТАРТ II от руската Държавна дума, както и по-нататъшното съкращаване на ядрените оръжия.

Разбира се, жалко е, че Русия е изправена пред подобно предизвикателство в момент, когато нейната изпълнителна власт се намира в състояние на крайна несигурност и почти пълна парализа. Още по-жалко е, като се има предвид, че подобен ход е напълно излишен. Защо, при всички онези обнадеждаващи възможности, които се откриха с края на Студената война, отношенията между Изтока и Запада трябва да се свеждат до въпроса кой с кого ще бъде съюзник - и, следователно, срещу кого - в някакъв хипотетичен, напълно непредвидим и крайно малко вероятен бъдещ военен конфликт? Разбира се, наясно съм, че НАТО води преговори с руските власти с надеждата да направи идеята за разширяване по-приемлива и поносима за Русия. При създалите се обстоятелства може само да се пожелае успех на тези усилия. Но всеки, който следи внимателно руския печат, не може да не забележи, че нито обществото, нито правителството изчакват самото осъществяване на предложеното разширяване, за да реагират на него.

Руснаците не се впечатляват особено от американските уверения, че това не е продиктувано от враждебни намерения. Те възприемат ситуацията като заплаха за своя престиж (който винаги е от първостепенно значение за руското съзнание) и за интересите си, свързани със сигурността. Разбира се, те няма да имат друг избор, освен да приемат разширяването като военен fait accompli ("свършен факт"). Въпреки това, те ще продължат да го разглеждат като отхвърляне от страна на Запада и вероятно ще потърсят другаде гаранции за сигурно бъдеще, изпълнено с надежда.

Очевидно няма да е лесно да се промени решение, което вече е взето или мълчаливо прието от 16-те държави членки на Алианса. Все пак, преди решението да стане окончателно, предстоят още няколко месеца; може би този период би могъл да се използва за коригиране на предложеното разширяване по начин, който да смекчи негативните последици, оказващи вече влияние върху общественото мнение и политиката в Русия.

                                                     "А сега думата има Х"

                                                     От Томас Л. Фридман

                                                            2 май 1998 г.

                                                         "Ню Йорк Таймс"

Гласът му днес е малко слаб, но умът му - дори на 94-годишна възраст - е остър както винаги. Затова, когато се свързах по телефона с Джордж Кенан, за да науча реакцията му относно ратифицирането от Сената на разширяването на НАТО, не бях изненадан, че човекът, който бе архитект на успешното американско "сдържане" на Съветския съюз и един от великите американски държавници на XX век, имаше готов отговор.

"Смятам, че това е началото на нова Студена война", заяви г-н Кенан от дома си в Принстън. "Мисля, че руснаците постепенно ще реагират доста негативно и това ще се отрази на политиката им. Смятам, че това е трагична грешка. Нямаше абсолютно никаква причина за това. Никой никого не заплашваше. Това разширяване би накарало бащите-основатели на тази страна да се обърнат в гробовете си. Поехме ангажимент да защитаваме цяла поредица от държави, въпреки че нямаме нито ресурсите, нито намерението да го правим по сериозен начин. [Разширяването на НАТО] беше просто лекомислено действие от страна на Сенат, който няма реален интерес към външните работи".

"Онова, което ме тревожи, е колко повърхностни и зле информирани бяха дебатите в Сената", добави г-н Кенан, който е присъствал при създаването на НАТО и чиято анонимна статия от 1947 г. в списание "Форин Афеърс", подписана с псевдонима "X", дефинира американската политика на "сдържане" по време на Студената война за период от 40 години. "Особено ме смутиха внушенията, че Русия едва ли не гори от желание да нападне Западна Европа. Нима хората не разбират? По време на Студената война разногласията ни бяха със съветския комунистически режим. А сега обръщаме гръб именно на онези хора, които извършиха най-великата безкръвна революция в историята, за да премахнат този съветски режим."

"А руската демокрация е напреднала толкова, ако не и повече, колкото тази във всяка от страните, които току-що се ангажирахме да защитаваме от Русия", заяви г-н Кенан, който постъпва в Държавния департамент през 1926 г., а през 1952 г. е посланик на САЩ в Москва. "Това издава толкова слабо разбиране за руската и съветската история. Разбира се, че Русия ще реагира негативно, а тогава [инициаторите за разширяването на НАТО] ще кажат: "Нали ви казахме, че руснаците са точно такива" - но това просто не е вярно".

Човек може само да гадае какво ще кажат бъдещите историци. Ако имаме късмет, те ще отбележат, че разширяването на НАТО към Полша, Унгария и Чехия всъщност не е имало никакво значение, тъй като вакуумът, който е трябвало да бъде запълнен, вече е бил запълнен - екипът на Клинтън просто не е успял да го види. Те ще посочат, че силите на глобализацията, интегриращи Европа, в съчетание с новите споразумения за контрол над въоръженията, са се оказали толкова мощни, че Русия - въпреки разширяването на НАТО - е продължила по пътя на демократизацията и вестернизацията, като постепенно е била въвлечена в една по-свободно обединена Европа. Ако пък нямаме късмет, те ще кажат - точно както предрича г-н Кенан, - че разширяването на НАТО е създало ситуация, в която Алиансът е изправен пред избор: или да се разшири чак до границите на Русия (което би отприщило нова Студена война), или да спре разширяването след приемането на тези три нови държави, създавайки по този начин нова разделителна линия през Европа.

Има обаче нещо, което бъдещите историци със сигурност ще отбележат: пълната липса на въображение, характеризираща външната политика на САЩ в края на 90-те години на XX век. Те ще посочат, че едно от най-значимите събития на века се е случило в периода между 1989 и 1992 г. - разпадането на Съветската империя, която е притежавала капацитета, имперските амбиции и идеологията, за да представлява реална заплаха за целия свободен свят. Благодарение на решимостта на Запада и смелостта на руските демократи, тази Съветска империя се срина, без да бъде произведен нито един изстрел; това доведе до появата на демократична Русия, освободи бившите съветски републики и стана предпоставка за безпрецедентни споразумения със САЩ за контрол над въоръженията.

А какъв беше отговорът на Америка? Да се разшири съюзът от епохата на Студената война - НАТО - срещу Русия и той да се приближи до руските граници.

Да, кажете на децата си, а и на внуците си, че сте живели в епохата на Бил Клинтън и Уилям Коен, в епохата на Мадлин Олбрайт и Санди Бъргър, в епохата на Трент Лот и Джо Либерман; че и вие сте присъствали на създаването на реда след Студената война - когато тези "титани" на външната политика са умували заедно и накрая... са родили мишка.

Живеем в епоха на джуджета. Единствената добра новина е, че сме стигнали дотук невредими, благодарение на една друга епоха - епохата на велики държавници, притежаващи както въображение, така и смелост.

Докато се сбогуваше с мен по телефона, г-н Кенан добави само още едно нещо: "Това беше целият ми живот и ме боли да виждам как накрая всичко е толкова съсипано".