Декември - месец на надежда и очакване. За християнския свят дните преди Рождество Христово са най-светлите, топли и уютни дни, дни едновременно на възпоменание и на очакване за случване. Възпоменание на събитието, разделило на две човешката история и разделящо на две всяка лична история. Дни на очакване и надежда за едно ново раждане. Това рождение се случва всяка година, отново и отново в душите на християните. А надеждата е добро, което укрепва и насърчава настоящето, дава ни посока, цел и смисъл.

Тази година свещите, които се палят в България като знак за смирено очакване и томителна надежда, изгарят обаче в ужаса на случилото се - Хитрино. Едно село, ужасено в съня си от случил се наяве кошмар, едно село в ранни зори пометено от немислимото. Едно село, което в един миг сякаш от България е било преместено на цяло от някой зъл магьосник в центъра на Алепо, Дамаск, Киркук...

Взрив - изпепелени къщи, улици, коли, дървета. Изпепелени хора. Изгорени съдби. Срутени и изтърбушени домове. Седем жертви на място, десетки по болници, стотици в стрес - думата е слаба, но няма дума, която да може да опише това, което буди нощем сигурно и до този момент оцелелите. Най-вероятно е далеч моментът, когато хитренци ще изкарат една докрай спокойна нощ и ще се събудят, посрещайки спокойно новия ден.

България бе в траур и то не само в този, официално обявен за скръбен, ден понеделник. Насред всякакви други кризи - политическа, икономическа, морална, страната с един взрив беше изхвърлена в ужаса на непредизвиканото и неуправляемото зло. И никаква апологетика не би могла да намери обяснение и оправдание. Особено ако види на живо остатъците от Хитрино. Дори не и на живо, достатъчни са само кадрите, запечатали скелетите на къщи, автомобили, дървета...

България посреща Рождество Христово не в светлината на празничната елха, а под сянката на тези изпепелени скелети. И с активирани спомени - Горни Лом, 15 загинали, влакът за Кардам, 9 души, Челопечене, Анево и... Индиго, да не си спомняме всички загинали по пътя Русе - Бяла.

Тази година очакването на празника беше помрачено и от издирването на един българин, ритнал в гръб нищо неподозираща непозната жена по стълбите на берлинското метро. Несъстоятелни са всички посочвания и оправдания с етническия му произход. Той е български гражданин, а варненското гето "Максуда" е част от българската територия, точно толкова колкото и "Бояна". Едната е във Варна, другата в София, в тях живеят български граждани, човеци.

С такива новини и емоции България преживя очакването на Рождество Христово. Към тях се наслои и мъчителното очакване дали цистерните ще бъдат вдигнати, изтеглени безопасно, без втори взрив, без втора авария, без още жертви. Така от последния ден до тихата и свята нощ останаха само няколко денонощия, които е малко вероятно да стигнат за действително съпреживяване на празника. А и едва ли той ще се усети в Хитрино.

Дали някой там ще посмее да тази година да украси елха, да запали свещ.

И все пак Рождество Христово идва, надеждата и доброто няма да подминат никого, не могат да заобиколят никого и това е Божие послание.

Те не подминаха нито хитренци, нито нас, нито България.

Надеждата е в подадената ръка - от съседи, роднини, приятели, които приютиха евакуираните.

Надеждата е в дарените 200 лв. от една обикновена българска пенсионерка.

Надеждата е в детските дрешки, събрани и изпратени само час, след като една майка каза, че е избягала от взрива само с детето си на ръце.

Надеждата е в онзи дом в съседното на Хитрино село, предложено да се ползва от напълно непознатата жена, която живее на другия край на страната.

Надеждата е в онези усилия, които близо 800 пожарникари, спасители, полицаи и експерти полагаха в продължение на 11 дни, но изнесоха цистерните на безопасно място.

Надеждата е и в онези 1 милион SMS-а, изпратени от всички вас, обикновените българи.

Именно не тези общо стотици хиляди незнайни хора благодаря. Защото без тях тази година, май българите щяхме да подминем самото Рождество Христово.