30 януари, 12,20 ч. - Апелативният съд определи административно наказание - глоба в размер на 800 лв за двамата охранители на дискотека "Индиго".
В "инцидента"  преди 6 години бяха смачкани до смърт 7 деца.

15,30 ч. - Бургаският окръжен съд присъди на Максим Стависки 2,5 г. условна присъда за катастрофата край Ропотамо.
В  "инцидента" загина момче на 24 г.

18,00 ч - Окръжният съд в Бургас одобри подписаното споразумение между Димитър Желязков и прокуратурата.
Очите ще лежи в затвора четири години и шест месеца по обвинение за организиране на престъпна група за разпространение на наркотици.
Броят на загиналите впоследствие  на  "инциденти "от дейността му остава неизвестен.

Инцидентно или  не, за по-малко от шест часа виновните получиха полагащите им се според българската законодателна система наказания.

За осем семейства, загубили най-скъпото - децата си, и за още десетки други, попаднали в капана на наркотиците, времето никога няма да е същото.

30 януари - едва месец след онзи празник, в който винаги си пожелаваме да бъдем поне малко по-добри, омразата сякаш бе по-силна от всякога.

Омразата към може би несправедливите присъди, към виновниците, към апатията. Апатия, която на моменти бе заменяна с яростна позиция и безмилостна критика.

Надали остана българин, който да не обяви, че притежава абсолютното право да отсъжда за това, каква трябва да е присъдата за Максим, за това колко струват 7 детски живота, за това колко страда майчиното сърце, загубило детето си...

И странно - бяхме единни. А това рядко се случва в родната ни действителност.
Бяхме единни в това да мразим, да съдим, да критикуваме. Да се само-убеждаваме и само-успокояваме, че ние сме безгрешни.

Някой, някога беше казал, "който няма грях, нека пръв хвърли камъка".
Е ние го хвърлихме. И той не бе един. Бяха много и ударите от тях боляха.

Но надали болката бе дори малка частица от болката, с която се буди майката, чието дете вече никога няма да й каже "Добро утро"...
 А тази майка не иска омраза, тя иска справедливост и човещина.

"Той уби детето ми, аз няма да му простя. Никога. Но в него има човещина. И сърце", призна бащата на Мануела,

В този момент може би той се моли с цялото свое сърце дъщеря му да му каже отново "Добро утро".
В този момент може би още някой сяда зад волана пил, друг продава дрога на 14-годишно дете, трети - отсъжда.

И за трите неща не се изискват големи усилия. Усилията са там, където безотговорността, безхаберието и безучастието ги няма.

А те не се дават лесно. Нужни са доста безсънни нощи и безсмислени за някои часове и дни, прекарани в колебание дали в това да бъдеш отговорен не само към себе си, но и към другите има смисъл.

Опитах се да живея като ангел. Не успях. Дано поне съм живял като човек, бе казал един от най-великите ни съвременници Чарли Чаплин.

Това, на което може би наистина ставаме най-бедни е именно тази човещина.
А тя не струва много. Обикновено съжителства с отговорността и честността. Мрази да съди и обича да бъде споделяна.

Дано много след празника, в който си пожелаваме да сме по-добри и малко преди този, в които си спомняме за силата на любовта, да успеем да бъдем по-хора и по-малко съдии.

За да живеем не инцидентно, а просто човешки.