Предизборната ситуация си стана съвсем истинска, след като и ГЕРБ обявиха кандидата си. Всъщност, Борисов и компания официализираха това, което се знаеше и говореше от няколко месеца, а именно - номинацията на Росен Плевнелиев.

Така строителният министър започна да навлиза в политиката - първо като кандидат, а след това (ако вярваме на социолозите) и като избран президент.

На първо четене той притежава всичко, което му е необходимо за „овладяването" и след това пребиваването на Дондуков 2.

Плевнелиев владее едно от основните умения, които ще му трябват - да се усмихва - широко и чаровно. Както е тръгнало, най-вероятно това ще е едно от малкото неща, които ще може да прави - да се усмихва.

Другото ключово условие, което му е необходимо на Росен Плевнелиев е подкрепата на ГЕРБ, всъщност - на Борисов (четирибуквената абревиатура все още не означава нищо).

Ясно е, че лидерът на партията и премиер на страната е този, който е посочил министъра за кандидат-президент, макар че малко е комична ситуацията, че Борисов обяви и кой ще бъде опонентът на Плевнелиев (ако спечели поста де) след пет години - самият Бойко Борисов.

Така че, освен яснотата, че той е номинираният, регионалният министър знае и колко максимално може да престои на Дондуков.

Това е обаче, ако се развие сценарият - Плевнелиев става президент, създава се 24-часова топла връзка с отсрещната сграда на Дондуков 1, мандадът му минава безметежно, а Борисов му се отваря работа да контролира и четвърти офис - след МС, парламент и централа на ГЕРБ, от януари 2012 - и този на президентството.

Има обаче и друга възможност и хубавото е, че евентуалният президент има примера и поуките от недалечната ни история.

Ако реши да направи опит да бъде действен, независим и критичен президент, Росен Плевнелиев трябва да си припомни и да попрочете случилото се преди 10-15 години.

Когато една силна и доминираща личност - партиен лидер и бъдещ премиер (останал в историческата памет с недвусмисленото прозвище Командира) лансира един човек за президент, който спечели и влезе на Дондуков 2.

Историята между Петър Стоянов и Иван Костов и най-вече политическата им съдба след четиригодишното им съседство на двата върха на властта трябва да бъде настолно четиво за Плевнелиев, ако спечели вота.

Защото той ще се окаже в деликатната ситуация, която неминуемо ще създаде необходимостта да се изправи срещу патрона си - било като критика на управлението, било като коректив на външнополитически действия и т.н.

Ние пък можем единствено трепетно да чакаме дали ще чуем „Бойко, кажи си, те ще те разберат...".

Ако Росен Плевнелиев стане президент, той ще трябва да отреже въжето, придържащо го към Борисов и ГЕРБ, като в никакъв случай не повтаря нелепите показности на Петър Стоянов и неговото непрекъснато напомняне „аз съм седесар".

Критиките към отиващия си президент Първанов може да са много и голяма част от тях основателни, но не трябва да му се отрича, че той максимално изпълни със съдържание президентската институция и превъзмогвайки нищожните си правомощия, се наложи като действен политик, на когото трябва да се чува гласът.

Вярно че Плевнелиев не е бил лидер на партията, издигнала го за президент, но въпреки това дилемата пред него е тази - коректив на другите власти - надпартиен и независим, или ще заложи на друго.

Усмивка, ръкувания в Гербовата зала, пощипване бузките на дечица и след пет години - чисти кабинета си за евентуалното влизане на Борисов.