След 10 ноември беше възвърнато нещо много важно - свободата на словото. Свободата е форма на различие. Колкото по-различен е един човек, толкова той е по-свободен. Нашите политици не проявиха нещо своето различие. Единственият стремеж, който имаха, беше да уредят себе си, децата си и по възможност внуците си завинаги. Това коментира писателят Владимир Зарев в интервю за БГНЕС.

По думите му българските политици по време на прехода са съзнавали, че властта им е дадена за определено време, и че тя не е както по времето на социализма, когато един човек можеше да я притежава 20-30 години, а е променлива и е свързана с настроенията на хората, с успехите или неуспехите в страната. Те правеха всичко възможно, за да задоволят своя истеричен егоизъм.

"Нашите политици превърнаха политиката в доходен бизнес. Не влагаш нищо - нито пари, нито безсънни нощи, нито интелигентност, нито някакви качества, а преразпределяш и това е огромната причина, поради която има такъв болезнен наплив да станат политици.

Втората причина е, че ние нямахме подготвени политици. Нямаше хора, които да наследят онази недобра власт и да направят една по-добра власт, истинска и перспективна власт. Много малко се мислеше за България и българския народ, политическата класа най-вече мислеше и обгрижваше себе си.

Дано се появи човекът, който да даде перспектива на българския народ и той самият да остане в историята. Много политици мислят, че като са снимани по телевизията ще бъдат запомнени. Те могат да бъдат запомнени единствено и само в словото, а словото няма да запомни съвременните политици. Единствено и само в словото, така както голяма част от българските политици преди 9 септември бяха запомнени във великолепната книга на Симеон Радев "Строители на съвременна България".

Българите ставаме все по-лениви и причината е в огромната умора от това, че непрекъснато сме лъгани през последните 30 години. Това изтощи нашата съпротивителна енергия. Единственият изход да бъдат озаптени олигарсите e гражданското общество. Опитах се да напиша книгата "Орлов мост" и тя е за големите събития, които споходиха София преди години. За жалост, тогава гражданското общество не се осъществи по няколко причини.

Първата е, че протестиращите не успяха да излъчат елит, да излъчат тези 100-150 души, които ние да припознаем като следващите политици. Тези 100-150 човека - честни, млади, интелигентни, копнеещи да дадат нещо за България.

Втората е, че олигарсите и политическата класа платиха и разединиха хората отново на лоши и добри, наши и ваши, на червени и сини. Успяха да ги противопоставят помежду си. Колкото повече изкуствено разделяме народа, той ще бъде обезсилен и тази енергия на общността ще бъде отнета, ще бъде смита. В това отношение изключително важно е да се постигне единно гражданско общество. Тук има и един особен егоизъм, типичен за българина. Той е гениален, когато трябва да решава собствените си проблеми, но в общност той не може да живее, да съществува и да работи.

Когато един българин отиде в Америка, в Германия, той става невероятен. В България не успяваме да съществуваме като колектив. Когато протестират медицинските сестри, учителите не се интересуват. Когато протестират учителите, медицинските сестри не се интересуват. Когато протестират учителите и медицинските сестри, работниците в промишлеността не се интересуват. Няма го това развито чувство на общност, на това, че всички сме един народ и трябва да постигнем заедно целите си. Невъзможно е тези цели, тази бъдещност да бъде постигната само от политическата класа, нито само от хората, които са управлявани.

Писал съм както исторически, така и съвременни романи. Трилогия "Битието", "Изходът", "Законът", по която беше заснет сериалът "Дървото на живота" започва през 1890 г. и приключва след промените през 1990 г. Това е един огромен период от време, историческо време, национално време, психологическо време

Романът ми "Разруха", който е на съвременна тематика, придоби огромна известност и е преведен на много места по света. В Германия най-големите медии заявиха, че са очаквали тази книга за промените да дойде от Чехия, Унгария, Румъния или от Германия, а тя дойде от България.

Съвременна книга е "Орлов мост" и последният ми роман "Чудовището". В него разказвам за множеството малки и по-големи чудовища, които живеят във всеки един от нас. Всеки един от нас е ангел, но в него живеят много чудовища. Доста страшно чудовище, което ни отнема, е старостта. В този роман развивам тезата за старостта, но не за мрънкащата старост, а за достойнството и величието на старостта, за това как човешкият дух може да пребори отслабването на тялото. Това всъщност е една невъзможна любовна история между един възрастен, много опитен, зрял, много четен, много циничен писател и една млада, прекрасна и красива журналистка, която идва при него, уж да напише книга за него, но причината е друга. Причината да се свържат е невинната вина. Нещо се е случило в живота на други хора, преди тях, което ги засяга и което ги принуждава и сдвоява в любовта и омразата.

Едно от най-страшните неща, които ни липсват е, че българите винаги започваме отначало. Винаги българските управници смятат, че всичко започва от тях. Така е от Освобождението, така е след 9 септември 1944 г., така за жалост стана и след 10 ноември 1989 г. Това създава една прекъснатост на националната ни история, една прекъснатост, която е ужасяваща и намалява вътрешната енергия за съпротива на българския народ. Дори когато човек пише за съвременността тези чисто съвременни романи стават исторически когато преминат 30-40-50 години. Въпросът е да останат като текст", изтъкна писателят.