България отново подчертава, повече от всяка друга нация, колко по-важен е футболът, както и дискотеките, отколкото Бетовен или Пинтър, пише известният диригент, цигулар и композитор Мартин Пантелеев в профила си във Фейсбук. Той с горчивина констатира, че съвременният свят се отдръпва от ценностите на духа, а пандемията катализира този процес. Публикуваме неговия призив за общо усилие да бъде спасена духовността.

Винаги съм твърдял, че културата в България е нежелана. Звучи брутално, но е тъжната истина. Благодарение на последните месеци вече знам, че не е само в България. Навсякъде е необходима, но остава все повече в сянка. Е, когато има някой безплатен концерт или видео изява, разбира се е прекрасно и всички се радват неимоверно. Дотам.

Дали причината за омаловажаването е само страхът за здравето или нашето съществуване? Не! Това е един много добре осъзнат процес на унищожение и следователно е съзнателно постепенното изличаване на вътрешните ценности, създавайки хората на изкуството в мизерни мърморковци, които непрекъснато се оплакват. А това, че те са тези, които те докосват до истинското желание да изпиташ силата на неземните емоции, преживяни във вековете преди нас, да се приближиш до необятния свят на изкуството, да искаш да се отделиш от материалния свят - всичко това са "безсмислици".

Ето, никой не е умрял от липсата на концерти, театри. Най-тъжното е, че освен самите артисти, никой особено не се тревожи за тях и дейностите им. За разлика от времето на бомбардировките над Ленинград, когато музиката е давала сила и надежда, когато хората са милеели за всяка една нота, сега ние сме натрапниците. Да, България отново подчертава, повече от всяка друга нация, колко по-важен е футболът, както и дискотеките, отколкото Бетовен или Пинтър. Друг е въпросът, колко важен е животът на хората по трибуните, както и на всички останали около тях.

Много преди времената на този "гениален вирус" имаше опити да се зачеркне нематериалното, постиганато в десетилетия с труд и вяра, но сега има удобно извинение за ускорението на този катаклизъм. Катаклизъм, но за кого? Колко са останалите, които го осъзнават и какво могат да предприемат те? Броят се на пръсти.

Шансовете за оцеляване, както във всяка тежка катастрофа намаляват с всеки изминал миг. За да бъде спасена жертвата, трябват неимоверни и компетентни усилия, но от всички. Сега това е наша отговорност. На нас всички. В името на нашите деца!