Спорт за масата, спорт за масите

Тайбе Юсеин не успя да тушира Лука Модрич в анкетата за Спортист №1 на Балканите, което едва ли изненадва някого. Тази класация, организирана от Българската телеграфна агенция, дава доста красноречива равносметка за годината на спорта в страната. Противно на твърденията за големи успехи, оказва се, че имаме само две спортистки, и то в силовите спортове, които намират място във вота на балканските журналисти. Предполагам дори, че са били поставени в листите от нашите сънародници, без никой друг да се е сетил за тях. Редом с номинациите на Лука Модрич, Новак Джокович, Симона Халеп и Сандра Перкович наистина имената на Тайбе Юсеин и Стойка Петрова не изглеждат на едно ниво.

Опазил ме Господ да подценявам успехите на световната и европейска шампионка по борба или пък на сребърната медалистка от световното първенство по бокс. Рискувам при случайна среща, ако са попаднали на този материал и видят снимката ми, да бъда туширан или нокаутиран. Двете български момичета наистина достигнаха своите професионални върхове и заслужават уважение за това. А и класациите обикновено не отразяват особено обективно положените усилия и трудностите по пътя към трофеите и медалите. И изобщо, този текст не цели по никакъв начин да критикува или да омаловажи труда на спортистите ни, без значение в каква сфера се изявяват. Въпросът е как ние възприемаме спорта и кое считаме за важно и значино.

Източник: LAP.bg

Това, че можем да предложим на Балканите - не на света, на Балканите - една състезателка по борба (още не съм сигурен дали съществува дума "боркиня") и една боксьорка, не говори добре. Тези спортове са отдавна приети и официализирани при нежния пол, но все пак си остават не твърде популярни. Излиза, че когато Григор Димитров има слаба година, както се случи през 2018 г., България почти няма с какво да си измие очите пред спортния свят. Може би не съвсем, тъй като в леката атлетика бяха записани отлични постижения. Мирела Демирева отново взе сребро на европейско първенство, но пък има и доста други балкански атлетки, които стигнаха и по-високо. Александра Начева пък дава обещание за бляскаво бъдеще, но нейните победи все още са затворени в рамките на девическата възрастова група.

Какво произвеждаме в спорта? Златни момчета и момичета или пък "златна среда", което често е евфемизъм за сива посредственост. Ако направим детайлен разбор на всички видове спортове и дисциплини, които имат федерации в България и участват на международни форуми, то вероятно ще установим, че дори в момента страната ни може да се гордее с дузина-две, а може би и повече, шампиони и медалисти от световни и европейски шампионати. Но е и почти сигурно, че споменаването на което и да е име на тези успешни спортисти няма да бъде познато не само на повечето чужденци, но и на мнозина нашенци. На най-големите сцени познатите българи в изминалото десетилетие са единици - Григор Димитров, Матей Казийски, Цветан Соколов, Александър Везенков, доскоро Димитър Бербатов. Да не забравяме и спортисти като Кубрат Пулев и Ивет Лалова, които с постоянното си присъствие сред елита на своите спортове със сигурност са накарали стотици да запомнят имената им. Има и други примери, но те не елиминират основната констатация - в спортовете, в които съседите от Сърбия, Гърция, Румъния или Турция имат по една дузина знаменитости, ние едва-едва се записваме с по една ярка индивидуалност.

Източник: GettyImages

Не върви, наистина, да ви наливам в новогодишните чаши коктейл от самопринизяване и комплекси за малоценност. Тези класации обаче поднасят от време на време на масата въпроса как действително функционира българският спорт - най-вече като манталитет, а оттам-нататък и като практика. Кое е по-важно - да се спечели медал в непопулярен спорт (в което няма нищо лошо, а и един непопулярен спорт сега може да се превърне в масово увлечение след 10 години). Спорт, в който България не може да проведе дори държавно първенство, защото освен шампиона има още трима, които го практикуват, та за този, който остане на четвърто място, ще бъде доста обидно. Не са малко скептиците, които биха казали, че се търси пробив в дисциплини, които не са интересни на великите сили, за да се вземат отличия и да се получат премии от спортното министерство. Ще ми се да уверя прекалените черногледци, че постигането на спортен успех не е като "усвояването на еврофондове". Но и не бих опровергал безпрекословно, че липсва такъв мотив.

Дали е по-важно да имаме спорт за масата - повод да си кажем "наздраве" или просто зрелище, което да е съпровод на салатено-ракиения бит. Не че Кобрата, например, не заслужава един тост за всичко, което направи в последните десетина години, но това е отделна тема. Струва ми се, че е по-добре да имаме спорт за масите, без да юркаме всекиго да става шампион и да отказваме тези, които не носят шампионското в себе си. Приказките за широката основа на пирамидата си я повтаряме непрекъснато, но дали се прави нещо по въпроса? Може би да, но за момента тази основа остава под повърхността, но над нея се подават малки и рехави връхчета.

Източник: LAP.bg

Важно да се разшири базата и да имаме повече спортуващи хора, независимо какво - футбол, баскетбол, бадминтон, спортно катерене, каквото и да е. Въпросът е, че самите ние сме превърнали в мисленето си купите и медалите в една самоцел, която ни служи като отдушник на различни видове непълноценности в съществуването и ежедневието. Това, разбира се, не е отсега. "Е, браво на тези момчета, какви шампиони са, а държавата нищо не прави за тях". Или пък другият вечен шлагер: "Тези момчета могат и световни шампиони да станат, ама държавата като не помага...." . От друга страна, много таланти у нас се задоволяват с постигането на малки цели и спират да се развиват, достатъчно е, че могат да изкарат някой лев от това, което спортуват, и дотам спира развитието им.

Уважаемият читател, ако е стигнал дотук, сигурно би си задал въпроса: "Добре бе, какво иска тоя - спортни шампиони ли да имаме или много спортисти?" И двете, ако е възможно. Искам около нас да има повече хора като Боян Петров, на който съдбата отреди завинаги да остане много по-високо от всички нас. Хора с такъв дух и мислене са шампиони в същността си, независимо в какво първенство участват и какво са трофеите. И когато ги няма около нас, липсват наистина жестоко. Трябват ни и повече спортисти - хора, които са готови да се борят с конкуренцията и не се отказват, дори когато изостават осезаемо. А не да се задоволяват с "И така става" и да винят "тая скапана държава" за всичко, което не им се получава.

Източник: ISL/Twitter

Много сериозно стана точно в навечерието на Нова година, нали? Е, приемете предишния абзац като новогодишно пожелание - няма да е лошо да се реализира. Но всяко пожелание трябва да бъде последвано и от въпроса: "Какво мога да направя аз?" А спорт за масата винаги ще същестува, независимо дали имаме шампиони или не.

Григор Димитров е най-голямото разочарование в мъжкия тенис за 2018 година

"Резултатът бе разочароваща година, без прогрес"