Може би най-неудобната истина, с която трябва да се сблъскаме в битката срещу ислямизма е, че да бъдеш "роден и израснал тук" не води до еквивалентност за "смислена принадлежност".

Гражданството и пребиваването могат да бъдат сухи и технически - нещо, което се раздава в резултат на попълване на формуляри или по рождение - или може да бъде значителен знак за ангажираност и емоционална концепция, при която самата идея, че някои граждани могат да изгубят този статут изпълва хората с ужас, пише британският журналист и икономист Сам Ашуърт-Хейс, негови статии са публикувани в CapX, Spectator, NRO, Quillette, Fullfact и InFacts.

Настоящото напрежение е резултат от държави, които използват първата концепция за издаване на гражданство, като я възприемат като втора. Ние отлично знаем, че да се родиш някъде не поражда интеграция, не се случва магически дори самоидентификация със страната на раждане; Борис Джонсън, преди да се откаже от гражданството си, не може да бъде определен като американец. Това, че се съгласяваме да се преструваме, че това е начин нашите политически класи да избягват да се изправят срещу реалността, която сме допуснали, за развитие на враждебни ислямистки общности в нашите нации, създава проблем със сепаратизъм, за който не се предлага ясно решение.

Решението на този проблем очевидно ще изисква значителни промени в политиката. Филтриране на онези потенциални мигранти, които поддържат ислямистки възгледи, намаляване на притока, за да се гарантира, че пристигащите се интегрират в новото им приемащо общество, да се приемат политики, изрично целящи да наложат възприемане на националния начин на живот на държавата приемник, отказ да удължи пребиваване, за онези, които не успяват да се интегрират - има инструменти на разположение на правителствата, които, ако желаят, могат да използват.

Справянето с проблема днес изисква признанието, че да бъдеш гражданин или жител на дадена държава не винаги означава човек, който по същество принадлежи към културата на тази нация. В общности, в които интеграцията не е успяла, до степен, че позволява на ислямизма да се вкорени (идеология, която изисква фундаментална преданост над наднационална общност и над всеки дълг към нацията), има хора, които по абсолютно никакъв начин не са част от страна, която обитават.

Дерадикализация на потенциалните терористи, меко казано е в най-добрия случай една изключително неточна наука. Разрушаването на общностни мрежи, които защитават и възпитават екстремизъм, е по-добър вариант от справянето с последствията на реалния екстремизъм. Проповедници - обучаващи деца, родени във Великобритания, да мразят своите сънародници; радикали - решени да провокират конфликт между групи, трябва да бъдат премахнати от обществото, преди да могат да навредят, когато тази опцията е все още възможна.

Някои правителства бавно започват да стигат до това заключение. Решението на Саджид Джавид да лиши Шамима Бегум и Джак Летс от тяхното гражданство може да се разглежда като ранна стъпка по този път, както и правителството на президента Макрон, стартиращо процеса за експулсиране на 231 чужденци от списък за наблюдение на екстремисти. В момента използването на депортация е в най-добрия случай политическа игра, но тези действия поне внасят идея, че гражданството е нещо, което съществува със задължения, както и правата разбира се в мейнстрийм диалога.

По-широкото използване на депортация едва ли ще срещне буйното одобрение на адвокатската професия, и по-специално онези части от нея, които изкарват прехраната си, обвързвани със способностите на държавата да защитава бреговете си. Превенция срещу способността на активистите да запушват системата с многократни призиви или тактики за губене на време би било необходимо условие за това. В крайна сметка държавата трябва да зачита правата на своите граждани, включително правото да живеят в безопасност; поставянето на правата на екстремисти над тези на техните бъдещи жертви е недопустимо и несправедливо.

И в крайна сметка е важно да се помни - целта на селективните депортации е да се позволи на общностите да живеят заедно и спокойно, без агитации от екстремисти. Първостепенна цел на ДАЕШ бе да премахне "сивите зони" на съжителството между мюсюлманския и западния свят, цел, основана на основен факт в човешката психология.

Хората няма да издържат вечно да гледат как катедралите им изгарят, как съгражданите им са избивани и децата им са разкъсани от бомби на парчета, ще приемат, че неуспехите в интеграцията изискват действия, а не пасивно приемане.

Насилието, както ни показва историята, поражда - насилие. Много по-лесно е да се опитате да прекъснете цикъла, преди той да започне, отколкото да го спрете, след като вече е задействан.