Има два различни спора за климата, които твърде често се смесват.
Първият е научен. Той е за това какъв е относителният принос на човешката дейност, естествените климатични цикли, слънчевата активност, океанските процеси и други фактори за наблюдаваното затопляне. Това е легитимен дебат, защото науката винаги се развива чрез проверка на хипотези и натрупване на доказателства.
Вторият спор обаче все повече губи връзка с реалността. Това е твърдението, че глобално затопляне изобщо няма.
То става все по-трудно за защита.
Не защото някой политик го казва. Не защото така смята Европейската комисия или Организацията на обединените нации. А защото данните, събирани ежедневно от хиляди метеорологични станции, океански буйове, спътници, ледници и океанографски измервания, а и времето, което всеки от нас вижда през прозореца, показват една устойчива тенденция.
Последните единадесет години са единадесетте най-топли години в историята на инструменталните измервания.
Европа вече официално е определяна като най-бързо затоплящия се континент на планетата. Температурите тук се повишават повече от два пъти по-бързо от средното за света.
Само през последните дни Западна Европа преживява гореща вълна, която счупи рекордите във Великобритания и Франция, доведе до десетки жертви, затваряне на училища, ограничения в железопътния транспорт и дори намаляване на производството на електроенергия от френските атомни електроцентрали заради недостига на достатъчно студена вода за охлаждане.
Конференция за адаптиране към глобалното затопляне в Лондон беше отменена заради рекордните горещини. Това звучи забавно, но всъщност е много сериозен показател за случващото се.
Проблемът не е, че един ден е горещ. Проблемът е, че рекордите престанаха да бъдат изключение и започнаха да се превръщат в ежегодна традиция.
Промените се виждат в зимите.
Все по-рядко говорим за снежни зими, които продължават с месеци. Преди тридесет години разговорите през зимата бяха дали снегът ще стигне половин метър или повече. Днес често се чудим дали изобщо ще падне сняг за Коледа. Планинските курорти разчитат на оръдия за изкуствен сняг, земеделците чакат дъжд, пожарникарите вече приемат летния сезон като време на почти непрекъснати битки с огъня. Това не е доказателство само по себе си. Но е част от една тенденция, която се наблюдава не само в България, а в почти цяла Европа.
Продължителните засушавания се превръщат в почти ежегодно явление. Земеделските производители говорят за все по-чести периоди без валежи именно през месеците, когато културите имат най-голяма нужда от вода.
Климатичната криза се вижда в пожарите.
Всяко лято картината се повтаря - Гърция, Турция, Италия, Испания, Португалия, а все по-често и България. Горят хиляди декари гори, пасища и земеделски земи. Налагат се евакуации на цели населени места, а противопожарните служби работят при все по-дълги и тежки пожароопасни сезони.
Промените се виждат и в ледниците.
Ледниците в Европа продължават да губят маса, снежната покривка намалява, а Арктика се затопля с темпове, които до преди десетилетия изглеждаха невероятни.
Разбира се, нито една жега сама по себе си не доказва климатични промени.
Нито едно наводнение.
Нито един пожар.
Климатът не се определя от времето в един ден или една година.
Но когато в продължение на десетилетия почти всяка година пада нов температурен рекорд, когато горещите вълни стават по-дълги и по-интензивни, когато зимите стават по-меки, а летата - по-сухи, когато периодите на екстремни валежи и суши зачестяват, тогава вече говорим за тенденция, а не за случайност.
Глобалното затопляне отдавна престана да бъде само научен въпрос. То се превърна в политическа, икономическа и идеологическа битка за трилиони долари.
От едната страна стоят производителите на нефт, природен газ и въглища, за които всяко ограничение означава по-малки приходи и по-скъпи инвестиции. От другата са индустриите на възобновяемата енергия, електромобилите, въглеродните квоти и зелените технологии, които също имат огромен финансов интерес от ускоряването на енергийния преход.
Между тях науката често се оказва използвана като политически аргумент.
Така се раждат и конспиративните теории. Според едни глобалното затопляне е световна измама, измислена за нови данъци и контрол над обществото. Според други всяка буря, всяка градушка и всяка жега са пряко доказателство за човешката вина. И двата лагера имат нещо общо - предпочитат простите отговори пред сложната реалност.
Но има една граница, отвъд която спорът престава да бъде научен.
Това е твърдението, че глобално затопляне изобщо няма.
Все по-трудно е подобно твърдение да се защитава.
Достатъчно е човек да погледне и България.
Преди тридесет години продължителната снежна покривка в много райони беше нещо обичайно. Днес зимите все по-често приличат на късна есен. Лятото носи не само рекордни температури, но и продължителни засушавания, проблеми за земеделието и все по-големи горски пожари. Това не е впечатление от един сезон, а процес, който се натрупва година след година.
Президентът на САЩ Доналд Тръмп продължава да оспорва преобладаващите научни оценки за ролята на човека в климатичните промени и настоява за разширяване на добива на нефт и природен газ. Това е легитимна политическа позиция. Но политическите декларации не могат да охладят въздуха. Нито една реч не е свалила температурата и с половин градус.
Да се спори какъв е относителният принос на човека към климатичните промени е напълно нормално. Това е работа на науката.
Да се твърди, че затопляне няма, вече започва да прилича на човек, който по време на 40-градусова жега обяснява, че термометърът участва в световен заговор.
Климатът няма партийна принадлежност. Не гласува. Не гледа телевизия. Не следи социалните мрежи. Не знае кой управлява Белия дом, Кремъл или Брюксел.
И най-неприятното за всички участници в този спор е, че климатът не проявява никакъв интерес дали някой вярва в него.
Той просто поставя следващия температурен рекорд.
USD
CHF
GBP
