С благодарност и уважение публикуваме спомените на 27 от вас за деня преди 20 години. Текстовете не са редактирани. Липсват няколко, които са особено дълги и неподходящи за общо публикуване. Тях ще качим отделно.

Петър Петров
Ако сме честни, 1989 не беше лоша година. Лошите години дойдоха по-късно. Аз съм на 44 години. Не мога да отрека, че "преди" имаше хубави неща. За някои, това не беше така. Сега е същото. Ако се замислим, в много отношения сега сме по-зле от преди. За да не съм баснословен, казвам следното:.Теглейки чертата и вземайки предвид плюсовете и минусите, бих предпочел живота до 1989 година. Който ми каже, че не съм прав, просто не е искрен.

Али Авдиков
Бяхме изселени цялото семейство в Северна България. И на този ден разбрахме, че имаме надежда отново да видим родната си къща на село. Изселени бяхме за това, че моите родители ме бяха обрязали. Баща ми бе дружинен в училището на село, а майка ми бригадирка в ТКЗС. Но това нямаше значение. Сега живея и работя в Благоевград и сам благодарен на господ, че този режим си отиде и се дадоха права на малцинствата. За да мога да живея свободно в моята родина България.

Момиченце на 7
Тогава трябва да съм била на 7. Бяхме на гости у съседите заедно с майка ми и баща ми, когато по телевизията съобщиха нещо и всички около масата онемяха. Баща ми - отявлен антикомунист и един от първите дисиденти в родния ми град, не пророни дори дума - само видях как лицето му грейна от щастие и надежда. Макар да бях прекалено малка, в този момент усетих, че това е исторически момент - така се е съхранил в емоционалната ми памет.

Милена Русчуклиева
През 89-а бях във втори клас. Нямах много идея от политика, знаех само, че съм чавдарче и някой ден ще стана пионерче, ако слушам (после бях от първите, които не станаха, но нейсе...). Също така знаех, че добрият източен блок се води от Горбачов, който се бори със злия западен начело с Рейгън. И че Тодор Живков е пръв помощник на Горбачов. Нещо като Батман и Робин, само дето тогава още не знаех кои са Батман и Робин. Както и да е, един ден майка ме хвана да ходим до магазина, защото са пуснали едър ориз. На стълбите я срещна съседка с новината "Знаеш ли, свалили са Живков!". Майка ми първо не повярва и я накара да й повтори няколко пъти. После се успокои и заключи "Аааа, ето защо са пуснали ориз, значи." Мисля, че това е начинът, по който ще запомня комунизма - големите събития се случват между другото, докато хората прекарват живота си в търсене и редене по опашки за банани, чорапогащи, шунка и каквото още е дефицитно точно в този момент.

Дориан
На въпросната дата бях на едногодишна слециализация във Фрайбург, ГФР. Бях твърдо убеден да остана там, но се върнах въодушевен от започналите у нас "промени". Ще съжалявам цял живот!!!!

Наталия
Не мога да забравя този ден... Бях на театрална постановка и моя приятелка журналистка ми прошушна на ухото за събитието. Щях да припадна! Кой ти мислишеше тогава, че режимът на Живков може да се разклати?! После обаче всичките ни надежди за промяна към добро рухнаха. Тропането по паважа на площадите, огромните митинги се оказаха параван, зад който комун. номенклатура си вършеше пъкления антинароден план! С днешна дата ме боли, страшно ме боли за похабените ни мечти, за предадените ни надежди!

Николай Николаев
През 1989-та година бях ученик първи курс в техникума в град Правец. По това време беше модерно всичко да се кръщава със сложни и оплетени имена и пълното име на учебното заведения беше: "УКТЦ по МТТ при ВМИ В.И.Ленин".
На 15.09.1989 изпратих волгата с "нашите", а сестра ми махаше на задното стъкло. Оставах сам, на 14. Всичко което познавах до сега си заминаваше с голямата черна кола.
После започна бригада - събирахме картофи и после ги сортирахме в АПК-то. По същите картофени ниви сега се строи голф игрище - 20 години по късно.
На втората седмица пуснаха топла вода - изкъпахме се и ни казаха, че започваме ремонти на стаите си. Докараха нови легла с матраци и бюра. Трябваше да се свалят тапетите стая по стая и да се боядиса. Което пък ние използвахме да се упражняваме да пишем имената на току що научените "метълски" групи - IRON MEIDAN, AC/DC Metalika. Междувременно "големите" бяха поели шефство над нас и започнахме да ходим на обучение за кандидатсване за приемане в Комсомола. Лично аз така и не разбрах защо ме задължават да вляза в комсомола и при това искат да им напиша защо искам... Не съм сигурен, че на 14 съм разбирал изобщо за какво става дума.
В цялото общежитие за около 200-250 момчета имаше една занималня с един телевизор. На нашия етаж някой беше донесъл малък черно бял телевизор - Юность или подобен.
На 10-ти ноември там вече бяха чули новината и извикаха в коридора - елате да видите какво се случва. Много пъти после съм гледал това, което видях и тогава, но мисля че още си спомням чувството. Нещо голямо ставаше. Нещо, за което ще се пише в учебниците по история. "Бай Тошо" седеше и гледаше като ударен по главата. Сега съм почти сигурен че е бил на някакви успокоителни. Но тогава това си помислих - ударен по главата.
Започнахме да крещим - не разбирайки колко опасно може да стане всичко.Отидохме в стята в която щяха да се сменят тапетите и надраскахем с големи букви "ДОЛУ ТОДОР ЖИВКОВ". Възпитателките бяха объркани. Вече прехвърлили средната възраст, се чудеха какво ли ще донесе всичко това. Но ние бяхме още млади - всичко ни се струваше, че е за добро.
Последваха големи промени за гр.Правец - от "богоизбран" той се превърна в низвергнат. Съученик ми разказва как таксиметров шофьор в София го е сваллил от колата когато разбрал че учи в града на "бившия главен". Градът западна - закриха заводите, казармите. Приватизираха шатрата, мотела. Затвориха корекома. В събота се редяхме на опашка пред хлебозавода сутрин, защото следобед и в неделя не продаваха хляб. Връщайки се назад си мисля, че всичко е било за добро - за нас нещата бяха много трудни, но мисля, че за нашите деца има доста по-добро бъдеще.

Цвети
Аз имам добри спомени отпреди 20 години. Живееше се спокойно и сигурно.Нямаше безработица и несигурност дали ще си получиш заплатата или не. Можехме да се лекуваме както при лекари, така и при зъболекари. Всяка година си позволявахме да ходим на почивка. А сега е ад.
Защо сме учили да си губим времето и средствата, а сега да няма къде да работим. Работодателите търсят все по-млади, а хората от 50 години нагоре какво да правят.
Даже управляващите искат да вдигат годините за пенсия. Що за простотия е това. Та нали човек се изхабява, може ли да бъде пълноценен след 60-те години.
Водят ни на минилален осигурителен праг, и не можем да кажем нищо. Какви пенсии ще вземем - 160 лв. Как се живее с толкова пари?
Децата ни се скитат немили, недраги в чужбина.Превърнаха се в бели роби. 20 години демокрация и след още 20 положението няма да се промени. Това е геноцид спрямо народа. Мразя се вече,че съм българка. Каквото и да напиша, всичко е лошо, черно.
Всички чуваме по радиото и виждаме по телевизията какво става.На какво да се порадваш в България не знам.

Пламен Гълъбов
Като оператор в БТ, бях изпратен с още един колега да заснема първите кадри за телевизията на задържания в Централния затвор в София, Тодор Живков. Иван Далкалъчев чакаше на двора извеждането на Т.Ж., а аз се качих да направя кадри от килията.
В самата килия не ме допуснаха, но снимах картина от камерата за наблюдение. На черно-белия монитор се виждаше Т.Ж. облечен в спортно яке, седящ на арестантско легло, с лакти на коленете и лице в дланите. Беше една от най-драматичните гледки в живота ми. Човекът, който до вчера беше всемогъщ в държавата, изведнъж се бе превърнал в немощен, беззащитен старец.
По-късно изразих преживяното пред журналист, който изопачи смисъла им в пресата, по случай 100-те дни след промяната. За мен личното човешко преживяване, превратностите на съдбата, беше това, което ме вълнуваше. Той написа, че ми е било мъчно за партийния лидер или нещо в този смисъл.
Както и да е, дойде време да изведат арестанта от килията. Живков излезе срещу камерата с несигурна стъпка и блуждаещ поглед. Имах чувството че е дрогиран. Проследих го как слиза надолу по стълбите. Там го чакаше другата камера. Качиха го в бял микробус и напусна затвора. Изпитах странно чувство на несигурност. Какво я очакваше България?
В живота ми Живков присъстваше 30 години, не само като ръководител на държавата. Дядо ми беше работил с него в Държавната печатница. Разделили се, когато дядо ми, по настояване на баба ми, отказал да бъде кум на сватбата на Т.Ж. с Мара Малеева.
Дядо ми ми показваше стар албум на Държавната печатница с групова фотография на всички служители, където бяха снимани с Т.Живков. Темата често се коментираше у дома.
Мисля, че репортажът от затвора ми беше първият и най-силен урок, че нищо на този свят не е сигурно и завинаги. И това чувство не ме напуска през всички следващи години.
Опитвам се да обясня на децата си, че времето преди 10-и беше бедно, но белязано от оптимизъм и сигурност за бъдещето. Дали младостта ми или политиката и държавната пропаганда успяваха да създадат това чувство не зная, но като всяко по-старо поколение времето на нашата младост беше "най-хубавото време в живота ни".

Милена
Събитията от 10 ноември 1989 год. посрещнах при свекърва си. Имах дете на 2 месеца и бяхме отишли на гости.
Невероятна радост и надежда ме бе обзела, че животът ни ще се подобри. Живехме в голям град на квартира. Детето растеше и едни от първите му думи бяха "бешепе" и "шедеше". Това се скандираше по улиците , телевизора и ... то чуваше и повтаряше както тогава можеше.
За съжаление надеждите ни са били напразни.....Разочарована съм. Сега живеем под стрес, трудно си плащаме кредитите, трудно подпомагаме дете инвалид /26 год./ което не може да си намери работа, трудно издържаме студент в друг голям град /този същият младеж от 1989 г./ и го съветвам да учи чужди езици и ако има желание да търси късмета си в чужбина.
Тук не виждам перспектива. Не вярвям , че нещата ще се подобрят. А животът минава много бързо. За съжаление...

Инж. Иван Чалъков
Новината за събитието на 10 Ноември 1989 посрещнахме на вечеря в ресторант в гр.Бургас. Нашият цех бе награден с тридневна екскурзия до морето. Бяхме около 80 човека. Аз, като зам.началник на цеха, бях ръководител на групата. Освен това преди месец ме бяха предложили и избрали за партиен секретар на предприятието.
Новината за оставката на Тодор Живков предизвика голяма еуфория. Всички се поздравявахме. Естествено погледите бяха насочени към мен. А моята реакция не беше по-различна от тази на останалите. Радостта от промяната беше голяма и я отпразнувахме подобаващо.

Десо
Посрещнах 10 ноември 89' година в скромния апартамент на баба ми в квартал Гео Милев. Tогава бях на 8 години. Настроението беше приповдигнато, след обявяването на събитията по новините родителите ми отвориха бутилка шампанско, за да отпразнуват новото статукво.
Оттам нататък запечатали се важни събития в живота ми през така наречените "промени" са : режим на тока, режим на водата, дефицит на основни хранителни продукти и суровини, висока престъпност, висока инфлация, висока корупция, непрестанно спадащо доверие към държавата и съответно към всичките представляващи я институции. Определено най-негативните последсвия от промените са :
- тоталния крах на здравеопазването
- дискредитиране на образователната система
- общество с изкл. нисък морал и изкривена ценностна система
- несигурноста в утрешния ден накарала 5 млн. млади българи да имигрират и да потърсят по-светло бъдеще в други страни
- уродлива политическа класа
- синдром на тотална безнаказаност, генериращ все по-висока престъпност
- безпрецедентна корупция на всяко ниво в държавата
- липса на средна класа, гръбнак на всяко модерно общество изповядващо ценностите на пазарната икономика

Добромир
Бях ученик в езикова гимназия през 89г.
Денят започна, тъй както всеки един друг ден до тази дата. По нищо не личеше, че ще се случи нещо паметно, което ще остане завинаги в нашата история.В крайна сметка дойде и моментът в който то се случи.
Беше преди обед, ако не ме лъжи паметта, може би малко преди 10ч. Имах час при преподавател от чужбина, а той закъсняваше, което от своя страна бе абсолютно нетипично за него.
Спомням си, че мнозина от нас излезнаха по коридорите пред и около стаята и чакаха да дойде преподавателят, а други се занимаваха в стаята и си говореха, все неща типични за млади момичета и момчета на възраст около 16 години. Знаейки, че преподавателя ни е в училището ни накара да не ходим никъде, за да се информираме дали ще имаме занятие.
След едно 20-минутно закъснение дойде нашият класен ръководител заедно със своя колега, приятел и наш преподавател от чужбина. Някои от другите преподаватели дори закъсняха до 30 мин. Все пак класният ни обясни доколкото това му бе по силите и възможностите за своето странно появяване, странно, поради това, че не сме го очаквали, а и нямахме час при него. Казвам обясни, защото още нищо не ни бе съобщил относно Новината, а само каза, че има нещо важно, което трябва да ни съобщи и е сметнал за по-добре да не оставя преподавател от чужбина сам да се чуди откъде и как да започне. Друг е въпросът, че същият български не говореше добре.
Стигна се и до Новината, а именно свалянето на Тодор Живков от власт. За нас това бе Новина, започнахме веднага да говорим между нас си в класа. Незнам до колко на момента успяхме да асимилираме какво ще означава това за нас в този момент.
Но бяхме достатъчно будно и умно поколение и знаехме, че нещо става още в момента, в който нито един преподавател не влезе в съответния час да преподава, а вместо това са гледали по телевизията в учителската стая самото сваляне на първия човек от тогавашното ЦК на БКП.
От този ден до ден днешен едва ли е нужно да споменавам нещо. Вероятно много неща се знаят, бяха видяни. Всеки е наясно как протича този период от 20 години. И за мнозина е ясно или имат представа как ще се развиват нещата в бъдеще.

Liliana Alameda
На 10 ноември 1989 бях на работа в мотел Божур. Телевизора беше пуснат и чух нещо на което не вярвах в първият момент, тръпки ме побиха, не вярвах, че Тодор Живков няма да е собственик на България, разплаках се цялото ми тяло трепереше, че настъпва свобода свобода от Диктатори ........

Живея в САЩ от 1991 и научих нещо, което е най важното в живота на човека без СВОБОДА не си пълноценно същество

Ангел Грънчаров
10 ноември 1989 година, 18 ч. по "Хоризонт" излъчиха съобщение, че Тодор Живков си е подал оставката, и че на негово място е избран Петър Младенов. Първата ми работа бе да позвъня на Илия Минев. Знаех, че той по това време е из двора и едва ли е чул съобщението. Така и се оказа.
- Чичо Илия, научи ли новината? Живков е паднал!
- Така ли? И с кого са го сменили?
- С Петър Младенов.
- Ами добре, макар че за нас е все едно. Каквото и да направят, те го правят за тях. Не се радвай толкова, ами помисли какво ще предприемем занапред. Сега се свържи с останалите, но не избързвай с конкретни решения. Ако решиш да правиш нещо - преди това ми се обади.
Бях разочарован. Мислех, че новината ще зарадва бай Илия, а той не показа никакъв ентусиазъм. Трябваше да мине доста време, за да осъзная, че прав е бил моят учител с неговия скептицизъм, а не аз, ученикът с моята прибързана радост.
След многобройни разговори и умувания, една седмица по-късно стигнахме до едно-единствено категорично решение - че е време да легализираме своята дейност. Тогава бе насрочен първият некомунистически митинг в България след 45 години на комунистически терор. Ето какво съм записал на следващия ден:
"18 ноември 1989 година. В София на площад "Св. Александър Невски" се проведе първият свободен митинг от 45 години насам. Изказаха се видни представители на всички неформални групировки. Единствено Илия Минев не го допуснаха до трибуната. Не зная дали има прецедент за такова изразяване на народното негодувание, съчетано със сдържаност и чувство за лично достойнство. Изненадваща гражданска дисциплина, като се има предвид, че страстите бяха нажежени до бяло. Лозунгите на демонстрантите бяха разнообразни и изразяваха различни, често противоречиви интереси:
"Тошизмът падна", "Съд за Владко и неговия Татко", "Хитър Петър?" /по повод издигането на Петър Младенов за държавен глава/, "Тодор Живков - посланик в Турция", "Искаме вероучение в училищата", "Бог е любов", "Искаме свободни избори", "Не правешка, а правова държава", "Възстановете имената на помаците" и много други.
Издигнали бяха църковни хоругви, портрети на Живков с изрисувани решетки пред лицето му или пък с перчема и мустачките на Хитлер. Отец Димитър Амбарев носеше българското знаме с кръст отгоре.
След угодническите скандирания на задължителните комунистически митинги, контрастът с вчерашната демонстрация на човешко достойнство поразяваше въображението. Червените много могат да научат от нас, ако въобще поискат да разберат урока.
Дружелюбността между хилядите непознати един на друг хора бе зрелище, невиждано от много години насам. Може би защото също толкова години не се бяхме чувствали свободни. А колкото до повдигнатите от ораторите въпроси - трудно ми е да говоря. Просто не мога да се сетя коя от наболелите теми не бе засегната.
Тонът на изказванията бе смел и безкомпромисен. Всеки излагаше своето собствено виждане, без никакво съобразяване с официалното. Някои бяха освиркани, когато заговориха по турския въпрос или пък когато се опитаха да защитят и оправдаят комунистическата партия и идеология. Събитието бе неповторимо.
"Тошизмът падна!" - това сякаш е единственото обяснение за случилото се вчера. Според мен този ден трябва да остане в историята на България. Блага Димитрова го нарече българският Великден. Единственото, което помрачаваше празника беше присъствието на лица като Анжел Вагенщайн и академик Кирил Василев. Разцеплението в независимото дружество също не е приятно, но нали се започна.
Сега ни предстои истинската работа. Дано да си я свършим добре."
Не, ние не си свършихме добре работата. Повечето от нас не успяха или не пожелаха да осъзнаят, че ни очаква тежка работа, а не аплодисменти. Загубихме, защото водачите ни бяха победени, а ние не се оказахме готови да водим самостоятелни битки.
През следващите дни си взех малко отпуск и ходех до София за срещи с нашите съмишленици. Но като наблюдавах бъркотията и липсата на ясни планове за действие, разочарованието взе да надделява над възторга.
Следващите редове са писани тогава, предназначил ги бях за Илия Минев, като си въобразявах, че ще го подтикна към по-решителни действия.
По дяволите! Аз исках най-сетне да се заемем с нещо сериозно, а приятелите ми май се ограничаваха с едните празни дрънканици. Това наше бездействие щеше да ни изяде главата, но нека дам предимство на автентичния материал.
Ноември 1989
Бяха тежки години. Основната народна маса бе недоволна, но страхът бе по-силен. Надменната "интелигенция" угоднически служеше на режима. Че как иначе щеше да получава високите си звания и заплати? Партийният апарат, уверен в своето бъдеще колеше и бесеше както си пожелаеше. Всичко му принадлежеше и всички му принадлежаха. И само тук-там се появяваше някой смел човек, който не се страхуваше да се опълчи срещу всемогъщата диктатура.
Такива хора бяха малцина. Биеха ги, затваряха ги - те не се примиряваха. Тероризираха ги по всякакъв начин, част от тях бяха убивани - за сплашване на останалите. Не отстъпваха.
Бяха страшни години. Хората се страхуваха да общуват с противниците на режима. От никъде нямаше помощ за непокорните. И въпреки всичките опасности и несгоди, броят им не намаляваше. Дори в най-мрачните години на безчовечната болшевишка власт се появяваха нови борци за справедливост и човешки права.
Сега ситуацията е друга, различна. И репресиите са други. Пък и те вече не са неизбежни, както преди. Режимът се опитва да се представи пред света като цивилизован. След първите боязливи и плахи мънкания, някои "интелигенти" започнаха да говорят с пълен глас. Постепенно цялата "интелигенция" започна да се обявява за реформи и демокрация. Старите блюдолизци застанаха в челните редици на борбата за свобода, обръщайки гръб на довчерашните си господари. Плъховете тръгнаха да напускат потъващия кораб.
Е, народът пак остана на заден план, но кой ти обръща внимание на подобна дреболия. Важното е големите звания и заплати да бъдат запазени. Ами ветераните на съпротивата, с тях какво се случи? Значителна част напуснаха или бяха принудени да напуснат България, други се поставиха в услуга на новите водачи, а тези, които не пожелаха да се приспособят си останаха все така обезправени, както и преди. Обявяват ги за фашисти, екстремисти, и не знам още за какви и въпросът се приключва. Че някой заради Свободата е лежал по затворите, че целият му живот е бил съсипан, това е нищо в сравнение с всенародната радост от свалянето на Живков. Важното е старият омразен диктатор да си отиде. Вие какви други промени искате?
Историята се повтаря. В навечерието на новото, всички се превръщат в новатори. Също както някога масово ставаха партизани, особено след 9-ти септември 1944 година. Преустройство! Преоблекъл се Илия - погледнал се - пак в тия.
Бедни, бедни, идеалисти!
Горният текст написах след като осъзнах фалша и измамата на първите "свободни" митинги, след като усетих по-скоро по интуиция задаващата се гнусна игра. Тогава, през ноември 1989 г. нямаше още некомунистически вестници, пишех по вътрешна потребност и за приятели. Дадох листчето на Илия Минев. Той ми се скара:
- Ние не сме бедни! Ние с нашия идеализъм сме по-богати от всички.

dachi
На този ден вечерта имахме уреден служебен банкет.В 17.30 ч се уговарях с един колега съсед кога ще тръгваме когато по радиоточката съобщиха че Т.Живков е свален.
Казах това на колегата, той отвърна стига такива шеги не са за телефон. След това в таксито шофьорът потвърди новината и заради това ни вози безплатно. Като пристигнахме в ресторанта започна едно чудене дали това е вярно, но по новините в 20 ч.потвърдиха новината и настроението рязко се приповдигна.
Като че ли сме знаели че ще свалят Т.Живков, че да правим банкет. Около 23 ч когато веселбата бе в разгара си пристигн един келнер и каза на въпросния колега, чиято жена беше бременна, че тя се обадила че има родилни болки, въпреки че до датата на раждането имаше доста дни.
Колегата си тръгна, закара жена си в родилното и бебето се роди живо и здраво на 11 ноември. С този случайно навреме организиран банкет и раждането на детето на колегата ми ще запомня 10.11.1989 г.

Чоко Попйорданов
На тази дата отработвах 10-ия ден от трудовия си стаж.
Новината, както беше прието по това време, дойде като слух, който обаче вечерта беше потвърден по телевизията. Никой не смееше да се радва и веднага тръгна лафа "При Тошо беше лошо, при Пешко ще е тежко".
Най-доброто, което смеехме да си представим по това време беше не демокрация а по-свестни комунисти на власт. Болшинството не смееше да прави каквито и да е прогнози, дори в лични разговори, защото всеки знаеше, че доносниците са сред нас и продължават да докладват по веригата.
Скоро след това ни шокира румънската "революция", която особено след разстрела на сем. Чаушески някак ни накара да почувстваме, че вече няма връщане назад.

Хр.Бушев
Много моля, да не се вменява на уважаемата публика, че Ж. Желев е избран за президент, първия път. Той просто беше назначен. Предложен от Луканов, Бог да го прости. След това одобрен от парламента. Но както е казал небезизвестния Гьобелс, една лъжа, когато се повтори три пъти, става истина.
Благодаря!

Капитана
На 10.11.1989 бях на кораб насред Индийския океан. Вечерта с шефа слушахме радио "Свободна Европа".Тогава имахме добра чуваемост на тази географска ширина. Останахме много учудени от новината, която съобщи българският говорител Владимир Костов.
По-късно той коментира тази новина, явно самият много озадачен и неинформиран относно подробностите. Очевидно превратът беше много тайно и добре подготвен. Костов гадаеше кои членове от 9-членното Политбюро са подкрепили и кои са гласували против Живков. Оказа се,че са го предали най-верните му Д.Джуров, Й.Йотов, П.Младенов, П.Кубадински, Г.Атанасов.
По-късно на пристанище вече видяхме по телевизията кадрите, на които Живков изглеждаше толкова учуден и смазан от собственото си падане...

Фа
Пак ни управляват комунисти. Но тези от най-гадните. Умните и интелигентните бяха по затворите или обвинение в престъпления. От тях останаха само мизерниците - дет съсипаха държавата.
Тодор Живков бе най-умният от тях. Ама съпартийците му го изпратиха в затвора, та да могат спокойно на негов гръб да съсипват държавата. Луканов и Петър Малденов са най-зловещите фигури. Живков бе политик от класа.

Лиляна Ценкина
На 55 г. съм. На 10ноември бях на 35г..До тази дата живях в очакване на светлото бъдеще, след нея също. Сега вече на тази възраст нямам бъдеще. Какво да правя ? Кой ще ми върне надеждата в бъдещето? Животът си отиде в очакване на светлото бъдеще.
Добре, че господ е дал живот и здраве на мен и семейството ми. Само това остана от надеждите на моето поколение. Дано за децата стане по добре.

Dimoslav
На 05.11.1989. се роди най-готиното бебе на земята - нашето!!! Изписването от болницата бе на 10.11.1989 -и това съвпадна с Онази дата! Брат ми, който докара с Жигулито съществото и по това време работеше в болницата на МВР каза - довечера ще има голяма новина, ама направо ще ви паднат шапките.Че каква по-голяма новина от тази-роди се Б.!!!
Оказа се, че има и добавка - опулените очи на отрепката Живков на пленума от екрана показаха, че имаме голяма промяна, ама наистина. За мен се сляха няколко дни празници и чак после усетих, че наистина нещо се променя - и въпреки, че животът не стана по-лесен, даже напротив - не съжалявам по много причини - и че имам Б., че нямам Ж.
Даже бях - ама наистина - на оня митинг на 18.11. пред Ал.Невски - мама каза - не ходи сине, може да пострадате, но ние с приятели отидохме и си повикахме демократично.
Помня, че освиркахме Р.Воденичаров когато призова към толерантност и разбиране към нашите братя с турско самосъзнание дето им смениха имената - ууууууу. След години си мислех, че може би тогава не е трябвало да го правим, а сега какво мисля няма да кажа...

Малина
Преди 20г.бях още дете - без отговорности, неориентирана неразбираща, но чувството за времето преди 10 ноември е едно и то е спокойствие. За тези 20г, които изминаха никога не съм се чувствала повече така.

Савова
10 Ноември 1989 г. - българският Woodstock!
Тогава бях студентка четвърти курс. Живеех на квартира в Банишора. Бях заедно с приятели в квартирата този ден и като никога пуснахме телевизора.....В един момент започна речта на Тодор Живков и настана гробна тишина. Цяла София беше замряла....тишина....няколко минути....и след това невероятна еуфория. Улиците бяха пълни с хора. Всички или поне повечето хора вървяха пеша към НДК...Свободата изпълваше въздуха и всички дишаха с пълни гърди....Да в този ден всички дишахме свободата и щастието да сме свободни...Градинката пред НДК беше пълна с хора...щастливи, обичащи се, целуващи се, танцуващи свободни Хипита!
Беше невероятно преживяване, което остави голям отпечатък в живота ми ... The hippie temptation, happiness & freedom - 10 Ноември 1989 г.
Peace, Love, Freedom!
Make love, not war!

Диляна Василева
Помня добре вечерта, гледах новините и не можех да повярвам.Бях едва на 12 г., едно дете с майка, работеща като ревизор и кооп такси. БЕШЕ ГОЛЯМА ЕУФОРИЯ И РАДОСТ. А после потоп, все още съжалявам, че останах в България, но сега януари - чао - никога тази грешка отново. КОМУНИЗМЪТ НЕ СИ ОТИДЕ - ПРОСТО ОКРАДОХА 20 Г С ОПРАВДАНИЕ.

Асия
89 година е една от тежките тъжни години в моя живот когато се почуствах нищожество в безизходица, разделящо се с родно място и близки. Разбирате, че става въпрос за голямата ескурзия на лятото на 89г. когато Т.Живков излезе и каза, че границите са отворени и да се махаме.
Първо започна страхът от неизвестното после дойдоха многото разочарования от много неща. Помня многото сълзи които пролях за родната къща за близките, с които всеки ден се разделях, изпращайки ги с камионите, на които на метър и половина място трябва да си побереш цялата покъщнина, събирана с най-тежкия труд в България.
Но първо трябваше да ти излезе задграничният паспорт, за което започваш да търсиш връзки с големци с/у съответната сума.
Като стана въпрос за пари да ви кажа банките бяха обсадени от опашки да си изтеглят парите събирани цял живот, които се харчеха за простотии из соц. магазините. Купих часовници-будилници до сливенски килими и полилеи.
А за задграничния паспорт горкия ми глупав дядо един ден ме помоли да го заведа до града, не ми каза него ден къде ходи и с кого се срещна, а ми го каза по-късно, че е ходил да даде златна турска лира на жената на известен тогава хирург, за да ни излязат задграничните паспорти.
А милия ми вуйчо го закарах в Бургас при др- българин решил да се възползва от положението да продаде ладата си 7-ца за 35 хил. лева отделно заплатени бяха резервните части на колата.
Помня как вървях след вуйчо със скъсания чорап стиснал под едната си подмишница торбата с пари пред него продавача на ладата и банката до подлеза на операта. Другите спомени са от работата и от колегите там сътресението и разочарованието също не беше малко. Отначало си взех отпуската и почнах да пръскам парите на родителите ми и да чакаме да ни излязят паспортите и да минем границата .Но не щеш ли отпуската свършваше а ние изпращахме съселяните си и шефовете се обадиха по-добре да се върна на работа където др. не могат да излязат в лятна отпуска и междувремено болницата беше пълна с болни от салмонела.
Най смешното е че аз заминаващата отвъд границата се върнах да работя в салмонелното отделение и да чувам сутрин простотии при главния лекар, че салмонелата е саботаж от страна на заминаващите.
И работиш и мълчи и ревеш от всекидневни подмятания и хоп границата се затваря и се отваря друга страница. Изведнъж главният лекар на болницата получава телекс от партията предателите на българския народ, които подали заявлиния за минаване отвъд границата да напуснат работните си места чрез подаване на молби за напускане.
Попитах гл. лекар защо трябва сега когато границата е затворена и аз не съм заминала защо трябва да напусна работа си. Отговори ми че бълг. народ нямал доверие в мене и да отивам да работя в производството.
Не подписах молбата си за напускане и казах, че аз когато бях заминаваща работих в салмонелата, а сега когато оставам ще печеля доверие с работтата си с която бъл. народ ме е подготвил. Всеки ден ни викаха в канцеларията и ни подаваха молбите за подпис, но не подписахме но имаше др. които подписаха и се махнаха. Посъветвах се с един познат юрист и каза в никакъв случай да не подписвам и да не отсъствам от работа и това правех.
Решиха друго да уговорят колежките да се подпишат, че не искат да работят с изменички и така да ни отстранят от работа. По думите на един лекар повечето от тях били съгласни с изкл. на една и той.
И така нататък минаваха дни на разочарования в работтата и след работа отивахме да събираме зеленчуковата продукция от полето, която по телевизията се тръбеше че 100% е прибрана въпреки заминаващите. А истината беше друга разбира се, както каза санитарката ромка, махалата си напълни бурканите това лято.
И дойде 10 ноември, престанаха да ни викат при гл. лекар и така си останах на работното място, тези които подписаха не можаха да се върнат на работа защото на техни места бяха назначени др.
Може би трябваше да отделя повече време да се върна назад в спомените си, но нямам време трябва да се погрижа за вечерята на семейството си. Този половин час се върнах съвсем повърхностно и на бързо в онзи период, който понякога сънувам .

NEL
Бях в автобуса и зад мен на висок глас коментираха,че Тодор Живков е свален от власт. Изтръпнах като си помислих как може тези хора да говорят толкова високо!!! Тогава беше страшно да кажеш нещо напреки.