И тази година ли ще си останем само със спомнянето на древните предания и митове, поглеждането към библейските текстове, последвано от ядене на козунаци и чукане с шарени яйца.

Ще цъкаме, разглеждайки гравюрите, на които Христос се превива по стръмнината на Голгота, понесъл тежкия си дървен кръст. Ще поглеждаме крадешком към дланите си, виждайки забитите метални пирони към Неговите ръце и крака.

И така цъкайки и гледайки, ще подминем ужасите, които ни предлага днешния ден – обикновените и немистериозни, без сянка на някакъв религиозен уникум. Тези ужаси, чиято простота се дължи само на това, че са многобройни.

Като този например, в който стотици възрастни хора, които по ученията от дебелите книги, достигнали преклонна възраст, трябва да се занимават само със спомените си и своите достолепни старини, започнаха да мрат под жежкото майско слънце, чакайки за четвъртинка безплатен кашкавал.

За едно парченце, което едва ли ще стигне да запълни трапезата им през Страстната седмица, бабите и дядовците ни, майките и бащите, стояха четири часа – надявайки се.

На какво ли?

Да получат малко от този “плод”, който за тях е забранен. И не от някаква всевишна и вседържателна сила, а от мизерията, празните джобове и зейналите кофи за боклук.

Те за пореден път изкачиха своята Голгота, но просветление и радост не получиха. Просто тръгнаха обратно надолу, за да могат на следващия ден отново да поемат по стръмнината….оцелелите.