Почти без да искам, погледнах какво съм писал през годините по повод на 1 юли, или както доста готини хора по света и у нас го предпочитат – Джулая.

И страшно се въодушевих, когато в краткия текст, посветен на Джулай морнинг 2002 година, прочетох: Гадна работа, посрещнахме Джулая с облаци, дъжд и по-високи цени на ток и парно.

Днес, четири години по-късно, за съжаление не бих могъл да напиша почти нищо по-различно.

Факт е, че метеопрогнозите сочат безмилостни дъждове, които почти сигурно ще оставят Джулая без изгрев.

Факт е и че държавните мъже, специалистите и експертите решиха, че първи юли отново е удобният момент за увеличаване на тока и парното.

Между другото, това е наистина хитър ход, защото, на кого му трябва ток и парно при 30-градусови жеги.
Ефектът от тези корекции на цените се усеща едва като застудее, но тогава пък кой ти помни за „авторите” на изненадата.

Така че за момента остава изводът – не сме мръднали за четири години, дори и времето не е благосклонно към нас и без да го е еня, че шахтите ни са затлачени с боклук излива поройни дъждове, които ни наводняват.

Независимо обаче, че няма да има слънце, отново хиляди у нас с почти митологично вълнение ще се съберат, за да изпълнят едва ли не подсъзнателно езическия ритуал, отдаващ почит към бащата-слънце. Бихме успели да го усетим, ако можем поне за малко да се вдъхновим от “децата на цветята”, опиянени от свободата – и то не толкова физическата, колкото свободата на мисленето и чувстването.

Имаме ли ние тази свобода, тази способност за малко да се отблъснем от делника и да поемем по пътя на слънцето, по пътя на Керуак, по пътя към безобидността на мечтаенето.

Ще престанем ли да наричаме лукс в “забързаното ни ежедневие” миговете, в които оставаме със себе си, в които се изправяме пред желанията и надеждите си.

Кога ще се престрашим да изречем признанието, че красивото на мечтите ни е в тяхната несбъднатост.

Кога ще разберем защо все на 1 юли си задаваме тези въпроси?