Какво гледахме в Пекин през месец май: високо рейтингов държавен туризъм с "древни" детски посрещания от времето на Студената война и многозначителни банкети, озвучени от деликатен шум от триене на бръмбари под одеждите на сервитьорките или "Лебедово езеро" (да не ангажираме пак ротата от сервитьорки с подготовка на морски пехотинци за Путин), или някакъв покер, в който всеки трябваше да реши кога да си покаже картите. Ако ги има. Или да блъфира.
Много се говори за първото, че и досега, така че аз ще поразмишлявам за второто, защото отдавна не сме напомняли (освен ако не гледаме иранско интернет съдържание, където скъсват Тръмп от подигравки кой какви карти има и каква игра играе всъщност), за крилатата фраза на един американски президент, започващ на Тр и завършвващ на -ъмп, въведена като стандарт вече в дипломацията - "имаш/нямаш карти". Нека поговорим за пекинския "покер" или маджанг, където едновременно могат да играят само 4-ма играчи, а тук с този майски туризъм имаме повече от четирима преминали за месец.
Класическият покер може да включва от двама до десет души на една маса, нали така беше? Е, майските високопоставени туристи в Пекин имат за една маса покер със сигурност, като домакина Си също играе там. Гео-политически, стратегически покер. Значи домакина - Си Дзинпин, Доналд Тръмп (делегацията не се брои, те са показатели за картите до някаква степен и как се държат тези карти), Владимир Путин (делегацията пак не се брои, защото е същата история като при Тръмп), Вучич (тоз седна ли изобщо на масата, или го бяха повикали кибик), пакистанският премиер Шехбаз Шариф, таджикистанският президент Емомали Рахмон, няколко високопоставени министри от Сингапур, Бразилия - айде да спра тук, че аха Си заминал за Северна Корея на покер-масата на Ким и ще трябва наново да коментираме. Имаше обаче и "скрити играчи" (покерджиите знаят какви са тези), които изобщо не минаха май месец, ама как влияеха на пекинския покер, ох как влияеха. Най-малкото веднага след реалната игра гео-покерджиите хващаха телефоните и им се обаждаха. То напрежение, няма как.
Сега малко да видим за тестето карти, с които играха. Съвременните кризи имат свой начин да поставят националните лидери в много затруднено положение. Какво ни казват двете знакови пекински посещения за политическите и властовите дилеми, пред които са изправени Китай, САЩ, Русия, Сърбия, Пакистан, Тайван и Украйна през 2026 г.? На пръв поглед, това бяха забележителни посещения на велики сили. Американският президент пристига, посрещнат е с червен килим, срещи, снимки и изявления. След това руският президент прави същото. После и другите, които споменах по-напред.
Но това, което наистина има значение, не е колко пъти са си стиснали ръцете или дали са подписали някаква мащабна сделка. Това са трудните ситуации на властта, които тези мъже носят на гърба си, когато седнат на масата. Тръмп, Си и Путин действително седнаха един срещу друг в Пекин по различно време. Уилям Лай и Зеленски не бяха в залите за приеми и банкети, но съдбата на Тайван и Украйна все пак е дълбоко засегната от това, което се случва на тези срещи. Истинският въпрос е, когато тези лидери, всеки от които е в капан на собствената си криза, седнат на една и съща маса, колко козове всъщност им остават?
Нека първо да уточня, че не подписаха почти нищо от очакваните сделки и тримата - Си, Тръмп и Путин. Ето тези подписи и споразумения са дреболиите в тези срещи и не са част от покера. Виж, Вучич подписал 50 договора, пакистанеца подписал доста, преди това таджикският президент подписа 33 споразумения. То и с Мадуро китайците бяха подписали 600 споразумения, ама тя стана една... Така че хайде да не се откланяме с дребни неща, а да ви кажа кой от тези тримата как ограничен седна на масата за гео-стратегически покер.
Ограниченията на Тръмп произтичат от напрежението между инстинктите му на неконвенционален бизнесмен и границите на американската демокрация. Стилът му е специфичен, но това помага ли му в тази ситуация? Той обича да свежда сложните международни отношения до лични сделки, да формулира националните интереси като "мога ли да спечеля това" и да превръща победите във външната политика във вътрешно-политически истории. Той не харесва дългия и бавен процес на традиционната дипломация със съюзници, бюрокрацията и преговорите, основани на правила, и ги заклеймява като "дълбока държава", с която ще се бори като с мелници, вятърни мелници. А не е ли зависим от една друга "дълбока държава", сътворена от ексцентричните и не особено образовани исторически елити от техно-кръговете зад сегашния му мандат?
Тази група технологични елити се ориентира към дясното. Преминали към дясното от ранен либерален уклон, основно по три причини. Първо - пазарите за американски технологични продукти са силно зависими от авторитарни държави като Китай или монархиите в Близкия изток: от софтуеъра от Силициевата долина до Tesla на Мъск, техно-магнатите разчитат на парите на авторитарни държави. Затова, заради търговските си интереси, упорито възхваляват този вид диктатура и авторитаризъм. Второ - в процеса на сътрудничество с някои централизирани режими и диктатори тези технологични елити се ползват със супер преференции, автократичните държави знаят как да четкат нечие его. И това също развива възхищение към авторитарните системи. Третата причина е, че тези технологични елити винаги имат като професионално заболяване вярата в божествената си предопределеност. Те всички са инвеститори и успешни основатели на компании, вид абсолютни диктатори в собствените си компании. Затова вярват, че когато имат способността да се намесват в дадена страна, искат да внесат тази теория на главния изпълнителен директор-полубог в националното управление. Ето какво наблюдаваме от началото на 47-мия мандат на американския президент. Реално техно-магнатите с тяхната крайно-дясна идеология го "работят" на тънката му струна за грандиозни успехи и "лична сделка", които да са придружени и с подходящите визуални ефекти. И така Тръмп, като по-скоро политически бизнесмен, персонализира националната дипломация, както той си я разбира.
Но независимо колко е силен, Тръмп не е Путин и не е Си. Неговите склонности към авторитарно управление все още действат в рамките на американските демократични институции. Той трябва да се съобразява с избирателите, съдилищата, медиите, Конгреса, пазарите, ограниченията на мандатите и натиска от партията си. Тези ограничения не винаги го спират, но са реални прегради. Той може да засили несигурността във външната политика, да използва Тайван като средство за преговори или да наруши традиционните дипломатически практики със своя личен подход. Но не може да превърне цялата американска държава в свой личен актив. Ако отиде твърде далеч, вътрешната политика му оказва съпротива. Конгресът се намесва, медиите раздухват проблемите, пазарът се срива, съдилищата се активират, а съюзниците започват да поставят под въпрос американските ангажименти. И освен това идва един ноември, след който примката ще се затегне още по-силно около авторитарните му уклони. Ето как Тръмп е в капан, тласкан напред от импулсите си на силен човек, но възпиран от демократичните предпазни механизми.
Ограниченията на Си Цзинпин са напълно различни. Той действа в силно централизирана партийно-държавна система. В тази система дипломацията на върховните лидери не е просто външна политика,тя е и вътрешно-политически проект. Китай в момента е подложен на сериозен вътрешено-социален натиск. Забавянето в икономическия растеж, пукването на имотния балон (на практика вече няма вторичен пазар на имоти), вътрешният дълг на местните власти, безработицата сред младите хора над 50%, спадащото доверие на чуждестранните инвеститори и изтичането на капитали извън страната, технологичните бариери и демографският срив:всичко това подкопава доверието на обществото във властта. В такива времена дипломацията на великите сили поема важна вътрешно-политическа функция. С тази върволица от посещения на чужди ръководители, Си доказва, че той все още държи контрола и че Китай остава в центъра на вниманието. Тръмп идва, Путин идва, Америка иска да говори, Русия иска да говори. Тези неща могат да бъдат представени като доказателство, че Китай все още е ключовият играч в конкуренцията между великите сили.
Но това чувство за контрол има своята цена. В силно централизирана властова структура, успехите се приписват на върховния лидер, но и провалите е трудно да се отделят от него. Така дипломатическата стратегия, икономическата политика и политиката за сигурност стават неразривно свързани с личната власт на Си. Коригирането на причините става изключително трудно, защото признаването, че посоката е била грешна, не е просто корекция на политиката. Това засяга самия политик. И ето как Си е затворен в неговия си капан. Той не е ограничен от гласовете на избирателите, а от връзката между личната му власт и стабилността на цялата система.
Капанът на Путин е още по-труден за измъкване и по-опасен. Той е в капан заради войната. Конфликтът между Русия и Украйна, планиран като блиц-крик или специална операция, се превърна в нещо повече от война. Сега той е част от вътрешната властова структура на Русия. Санкциите, военно-промишленият комплекс, енергетиката, националистическите наративи и антизападната реторика са преплетени помежду си толкова стегнато, че легитимността на Путин все повече зависи от поддържането на руската позиция само чрез конфронтация със Запада. Който вече включва все повече играчи, жизнено важни за икономиката на Русия и не само географски на запад от нея. Путин не може лесно да се оттегли, даже изобщо не може - ако посмее да го направи, кой ще поеме отговорността за войната, санкциите, икономическите загуби и международната изолация? Така че дипломацията на Путин е по същество дипломация срещу изолацията и дипломация за оцеляване на режима. Той дойде до Пекин не само за да говори за природен газ или да се срещне със Си, а по-скоро да докаже, че Русия не е напълно бита карта и погребана от Запада, че Китай все още приема Русия, пък и под звуците на "Лебедово езеро". Но фактът, че проектът "Силата на Сибир" пак не беше финализиран, показва, че Китай преценява своите основни интереси много внимателно. Публично Си и Путин говорят за стратегия, а насаме преценяват как да минимизират загубите от дружбата си до хоризонта. Три дена след подписания договор за академичен обмен между Русия и Пекинския университет, ректора, подписал договора, беше уволнен и изхвърлен от университета. За какво говорим тук вече. Ръцете на Путин в тази покер партия са вързани от войната, санкциите, интересите на елита и сигурността на режима - едновременно. Путин не избира дали да продължи, той просто не е в състояние да спре. Това е ужасяващата последица от авторитарните войни.
И така седнали на масата, големите покерджии Тръмп, Си и Путин се оказаха с едно тесте карти, но с различна степен на връзване на ръцете, ограничения и ... "скрити играчи". Със сигурност Уилям Лай и Зеленски бяха до масата на покерджиите, без да се налага да пътуват до Пекин. Си насаме омайваше Тръмп да се закълне, че няма да помага на Тайван, ако бъде нападнат военно от Китай. Имаше ли карта Си да моли Тръмп за това? Единствено картата на отчаяното желание да си уреди четвърти мандат. Има ли карти Тръмп да приеме това? Категорично - не. Защото може да си позволи да забави доставките на американско оръжие за Тайван, за което дори десните техно-милионери му измислиха оправдание: "Спокойно, ние сме измислили технология, която напълно ще замести нано-чиповете, произвеждани само в Тайван, до 18-месеца, и после можеш да подариш Тайван на приятелчето си Си". Е да, ама то тази технология не е като "онази" на Тайванските чипове, и не било технология, а на Мъск присаждането на био-чипове. Колкото и да не разбира Тръмп от нано-технологии, има поне съвършен инстинкт да надушва капаните, и все пак веднага след срещата със Си в Пекин, вдигна телефона и си поговори с Уйлям Лай за доставките на оръжия, и чипове, и хубавия сладолед в Тайпе. А кажи, че Тайван не е бил "скрит играч" в партията покер.
Заради неумелите усилия на техно-брадърите да защитят про-авторитарната дясна политика на текущата администрация и да хвърлят Тайван в гео-месомелачката, може да видим един по-предишен пример за хвърляне в месомелачката по тяхна преценка на държава - Украйна. Спомняме си преди повече от година простотията в Овалния кабинет, разиграна лично от вице президента на техно-милионерите - Дж. Д. Ванс със Зеленски - че нямал карти. И нямаше оръжие за Украйна, и се играха кални номера да се съгласи на отстъпки на територии, и Мъск спира Старлинкс за Украйна. Е, за една година "Палантир", фирмата на Питър Тийл, който иначе е алтер-его на Мъск, Стивън Милър и бивш шеф на Дж. Д. Ванс изведнъж се оказа, че е подписала договор за съвместна разработка на дронове с Украйна. Алоу, нали нямаха карти при Зеленски, нали Мъск спря интернета им предсмъртно, а как се обърна палачинката, а? Сега ще дадете и лиценза за производство на Пейтриът на Украйна, щото вашите Пейтриът ви трябват за дивотията в Иран, и ще го дадат и украинска песен ще запеят даже.
Както почти запяха в Китай след посещението на Путин, то докато се слегне праха от излитането на самолета му, и медиите почнаха със статии колко умело украинците побеждават във войната Русия, какви хубави са им дроновете, какви песни имат, как хубави украинки във военни униформи ги канят (китайците) да им идват на гости. За Русия такова не е било. За Русия - лебедово езеро, до хоризонта. И после кажете, че другият "скрит играч" до покерджиите не е била Украйна или Зеленски - все тая.
След основната тройка покерджии и двамата скрити играчи, да обърнем внимание на кибиците. Казах, че който е подписал тесте договори в Пекин, е "кибик". Вучич например - за какво би път завалията до Пекин? Ами да му кажат, че ще трябва да организира попреместването на малко от сенчестия валутен резерв на Китай на определено място - уточнение - резерва, който се държи в Сърбия. Финансовата криза в Китай е в такива мащаби, че се налага пипането на съхраняваното навън. И сред калпава програма, подобна на тази на един регионален шеф на коя да е държава, размотаваха Вучич между телевизионни студия и шоуруми на коли да го ползват за реклама. Гео-стратегически, види се. Абе какво да го правиш - кибик. Намери обаче повод да се оплаче, колко бил беден завалийката - не можел да си купи електрическа Шаоми. Ой, горкият - ако тази бракма не мож" си позволиш, какъв просперитет точно ти е донесла дружбата с Китай, брате Вучич?
И след покер-партията през май в Пекин, живота си продължава. Си се накани да ходи на почивка в Пхенян - строят му вече трибуната там, Тръмп ще празнува рожден ден с боеве и след това ще опропасти тазгодишното световно по футбол, защото не ги кандърдиса да играят в балната му зала, а тя ... май още е на кота 0? А Путин се отдаде на емпирични проучввания каква е зависимостта между масата на някой от неговите министри и съратници, и скоростта, с която падат от високите етажи. Изобщо, нещата се върнаха по обичайните си места. Няма спечелили покера, ама няма и окончателно загубили засега. Как се казваше това в тази игра, помогнете с термина де.
USD
CHF
GBP
