В историята на България има събития, които няма как да бъдат забравени, загърбени, погребани. Защото, волно или не, настоящето периодично ни насочва към тях. Освен всичко друго, вглеждането в тях от дистанцията на времето идва да ни покаже, че... историята винаги се повтаря като фарс!

Едно такова събитие е Деветнадесетомайският преврат, извършен на 19 май 1934 г. от Политическия кръг „Звено" и Военния съюз с помощта на армията. От извършването на преврата, определян от едни съвременници като „националистически", а от други като „сърбофилски" се навършват 80 години.

Историографията не е добавила кой знае какво ново в поддръжка на едната или другата теза, затова двуякото отношение към събитията от преди осем десетилетия си остава и до ден днешен. До обща оценка не се стигна!

Но приликата в политическата и социално-икономическата ситуация в България през 1934 г. и 2014 г. е направо повече от поразителна.

Голямата депресия мачка световната икономика от 1929 г. насам. (В нашия случай от 2008 г. насам.) Фондовите борси са сринати. Банките са фалирали. Промишлеността е на колене. Безработицата е с космически размери. Милиони гладни са на улицата, опашките пред трудовите борси са километрични.

У нас на власт е Народният блок - коалиция от пет политически сили, които са доминирани от Демократическата партия.

"При управлението на Народния блок (1931-1934) - сочи историкът Тодор Галунов, - партийно-партизанските политически страсти и корупцията достигат апогея си в новата ни история." (Сбъркал е Галунов, апогеят е днес!)

Процесът на раздробяване на партиите тече с пълна сила. (В момента „волята на народа" се „представлява" от над 350 партии.)

Появяват се много дребни формации, постоянно враждуващи помежду си и намиращи смисъла на съществуването си единствено в собственото си противопоставяне. Това дава "храна" на редица обществени дейци да поставят под съмнение ползотворната роля на партиите в политическата система.

Възползвайки се от настъпилите разногласия и разцепления в Народния блок през пролетта на 1934 г., на 18 срещу 19 май с. г. Военният съюз извършва държавен преврат.

Според Петър Хаджииванов, непосредствен участник в преврата, първоначалният план за провеждането му е предвиждал цар Борис III и семейството му да бъдат избити. За тази цел е подготвена група от протогеровисткия клон на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО), която трябвало да бъде пропусната в Двореца от офицерите от Военния съюз, охраняващи входовете към него под ръководството на подполковник Тодор Кръстев. В последния момент решението е отменено, като самият Хаджииванов е изпратен да предаде на Кръстев заповед да не допуска никого в двореца.

Според други изследователи превратът е югославски проект за ликвидирането на България. Хората, с които сръбското разузнаване е най-тясно свързано са някои земеделски водачи около Г. М. Димитров и Коста Тодоров, кръгът на Кимон Георгиев и Дамян Велчев, протогеровистите Лев Главинчев и Перо Шанданов, социалистът Димо Казасов.

В нощта на преврата на западната граница е струпана сръбска войска. Да се справят с царя, ако откаже да подпише указа за новото правителство, са натоварени Лев Главинчев и Перо Шанданов. Царят подписва.

Новият кабинет е сформиран от Кимон Георгиев - лидера на Политическия кръг "Звено". Той има разнороден политически състав - освен представители на "Звено" в него влизат десни земеделци и дейци на Цанковото Народно социално движение. Ключовите министерски постове са поверени на лица от Военния съюз.

Превратът е посрещнат враждебно от всички политически сили, но поради настъпилия процес на разложение в повечето от тях те не са в състояние да му се противопоставят. В същото време и заговорниците са лишени от широка политическа подкрепа и разчитат единствено на подкрепата от армията.

Една от първите задачи на новата власт е поставянето на ВМРО извън закона и издаването на задочна смъртна присъда над Иван Михайлов. Именно на него принадлежи и най-тежката присъда на деветнадесетомайските превратаджии. Тя е произнесена в книгата му „Македонската освободителна борба и преврата на 19 май 1934 г. в България".

В нея със силата на истински пророк той заявява:
„Вие забравяте Македония, но знайте, че не ще мине много време и сърбите ще започнат да говорят за „югославяни" в България. Ще почнат, може би, и ноти да дават в тяхна защита, макар и България да не посмя да даде нито една нота за потиснатия си македонски брат. Пораженството в България ще роди в нейна територия югославяни и сърби и ще отвори на сърбите пътя за нови завоевания на български земи."

Но гласът на Иван Михайлов остава нечут. Благодарение на сръбските пари, раздавани щедро от Югославското посолство, набират скорост обществени движения - Българо-югославянското дружество и особено Студентското дружество за приятелство между Югославия и България. В списъците на тези 2 дружества могат да се видят много известни имена като Петър Увалиев, Живко Сталев и много други.

В държавния архив се съхраняват покани от 1934 г. за честването на създаването на Югославската федерация и редом до тях - заповедта на тогавашния министър на вътрешните работи Петър Мидилев за забрана на траурните шествия по случай годишнината от Ньойския договор.

Навсякъде в страната се провеждат лекции и сказки, в които се пропагандира Балканска федерация от връх Триглав (Словения) до Черно море и от Бяло море до Дунав със столица Белград и Интегрална Югославия под династията на Караджорджевич.

Във външната политика най-значителният акт е установяването на дипломатически отношения със СССР (23 юли 1934), договор за сътрудничество с Югославия и частичното ориентиране на страната към Франция.

Външните министри на Франция и Съветския съюз Барту и Литвинов на своя среща заявяват доволството си от случващото се в България след 19 май.

Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразования във вътрешния живот на страната: отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание, забранява политическите партии, революционните организации и профсъюзите.

Въвежда нова система в държавното управление: назначаване на кметовете от централната власт, създаване на държавни професионални организации (Български работнически съюз), създаване на Дирекция на обществената обнова с нарочно „Отделение за национално възпитание" и други.

Според деветнадесетомайците възпитанието се води в духа на „национализма", но техният „национализъм" е ограничен - насочен е само навътре в държавата. Едно от неговите най-ярки изражения е, че всички села и някои градове с турски и гръцки названия са преименувани. Така Кушу кавак става Крумоград, Орта кьой - Ивайловград, Анхиало - Поморие, Василико - Царево и др.

Доколкото част от звенарите и техните привърженици във Военния съюз имат републикански убеждения, това придава известна антимонархическа насоченост на извършения от тях преврат.

Ето защо тяхната акция не е посрещната добре от цар Борис III. След убийството на югославския крал Александър Караджорджевич кризата в правителството на Кимон Георгиев става очевидна.

С помощта на верни офицери от Военния съюз през януари 1935 г. Борис III налага оставката на правителството на Кимон Георгиев и назначава на негово място нов кабинет начело с ген. Пенчо Златев.

От този момент царят става пълен разпоредител със съдбините на страната - положение, което запазва до края на своето царуване (1943).

Наследникът му - Симеон ІІ се оказва далеч от това положение. На първо място заради непълнолетието си (детрониран е през 1946 г.) и на второ - заради лакомията си (ставайки премиер, заграби имотите на интендантството).

Много далеч от Военния съюз, който отдавна е сред О,Бозе почившите, е и офицерска легия „Г.С. Раковски" или по-точно останките й. Последни хрипове издава и оръжието на превратите - славната някога българска армия.

Единствени в „кондиция" продължават да бъдат българските политически партии, които продължават да разлагат нацията и обществото. И го правят, с ясното съзнание, че днес няма кой да ги прати на бунището на историята.

Защото, 19-ти май е само дрипав спомен...