Предстоящият референдум за промяна на турската Конституция ще доведе до най-крайното изостряне на вътрешно-политическото напрежение в страната от миналогодишния «опит за преврат» досега. То не може да бъде потушено по друг начин, освен бързо да се насочи навън и да се превърне в оправдание за укрепването на президентската власт на «султана» Ердоган.

Некадърните «превратаджии» сами оказаха голяма услуга на Ердоган, в опита му да установи еднолична диктатура. Независимо от това дали са действали по негово желание, или под тайното му наблюдение, те му развързаха ръцете. И той продължава да се разправя с всички откровени и потенциални противници, налагайки еднолична диктатура. В Република Турция репресиите все повече започват да приличат на сталинските от периода 1937-39г. Ердоган явно иска да се превърне нещо средно между султан и Сталин, управлявайки с желязна ръка.

Това означава нарастване на вътрешното между-конфесионално и между-етническо напрежение в Република Турция. Имайки предвид, че една трета от населението на страната изповядва алевизма (алауизма, шиизма и т. н.). а една пета са етнически кюрди, ясно е, че той няма достатъчно квалифицирано мнозинство за връщане на Република Турция към порядките на Османската Империя. В Истанбул живеят две активни малцинства - 350 000 евреи и 70 000 арменци, които все по-често надигат глас срещу погазването на етнорелигиозните им свободи.

Затова Ердоган прилага изпитания стар политически трик: насочва вътрешното напрежение (съчетано с буксуващата турска икономика) към външна агрессия срещу съседите и срещу досегашните европейски партньори. Принципът, провъзгласен от бившия министър-председател Ахмед Давутоглу (етнически кримски татарин) за «0 проблеми със съседите» се превърна в «0 съседи без проблеми». Всъщност, доскоро Анкара имаше един горе-долу безпроблемен съсед - София. Затова от момента на свалянето на руския изтребител си позволяваше да влияе директно върху вътрешния политически живот и външнополитическите позиции на Република България. В края на 2015г. се стигна дори до опит за склоняване на българските власти да вземат страната на Турция в конфликта и с Руската федерация.

В Москва, въпреки прагматичния диалог по търговските отношения и сирийската криза, още не са забравили сваления изтребител. И въпреки че руснаците си отмъстиха с бомбардирането на турска военна част в Сирия, не може да се каже, че доверието е възстановено. Или, че изобщо някога е съществувало, въпреки клетвите за приятелство. Геополитическите интереси на Русия и Турция се пресичат в по-голямата част на евразийския регион. Макар че на следващата среща в казахската столица Астана по урегулирането на сирийския конфликт двете страни ще търсят конструктивни решения. Няма гаранция обаче, че ще ги намерят, след като Москва твърдо иска да задържи Башар Асад на поста му, а Анкара - да го отстрани колкото се може по-бързо. Подобно противоречие няма как да се преодолее дори и с компромис. В съседния конфликтен регион - Южен Кавказ, въпреки руско-азербайджанския флирт, не може да се отрече, че Русия подкрепя арменците в Армения и Арцах, а Турция - реваншизма на Баку.

За Путин обаче ще бъде все по-трудно да си партнира с Алиев, след назначаването на жена му Мехрибан на поста първи вице-президент. Руският президент рискува да си навлече гнева не само на арменската, но дори и на азербайджанската общност в страната си - последната е крайно недоволна от концентрацията на властта в ръцете на едно семейство и от безплодните опити на Баку да си върне Арцах с военна сила, водещи до многобройни човешки жертви.

Този конфликт допълнително обтяга отношенията между Москва и Анкара. Към него можем да прибавим и ескалацията на напрежението в повечето тюркски държави в Средна Азия и най-вече в автономните тюркоезични републики в Северен Кавказ. И там виждаме несъвместимост между руските и турските интереси. Освен на руска, те се сблъскват и на турска територия: въпреки официалните заявления на руски политици и дипломати, Кремъл по традиция гледа благосклонно на борбата на кюрдския народ за национално освобождение и конкретно на нейния авангард ПКК. Навремето покойният авторитет по кюрдските въпроси Михаил Семьонович Лазарев издаваше своите монографии по темата със санкцията на ръководството на световно известния Институт по ориенталистика в Москва, който е държавна институция. Този факт действаше на нервите на турските дипломати в руската столица, които реагираха като «бик на червено». Но не успяха да попречат на творческата кариера на големия руски учен - специалист по кюрдския въпрос. Колегата Теодор Дечев точно е забелязал и увеличаващото е руско присъствие в Северозападна Сирия сред кюрдските милиции, което няма как да се хареса на Турция. Макар че по-важната причина руските военни да са там е ивицата земя по средиземноморското крайбрежие на страната, където живеят алауитите, от които произхожда семейство Асад. Това означава, че в Москва са готови да пожертват възможното подобряване на отношенията с Анкара, но да удържат алауитския клан на власт в Дамаск и базата в Тартус.

Турция в последно време става все по-критична към присъединяването на Република Крим с Руската федерация. Дори прекрати фериботната връзка между полуострова и турското черноморско крайбрежие. Няма как: около 4 000 000 кримски татари - турски граждани, очакват от Ердоган ясна позиция в тяхна полза. За до го подкрепят на референдума през април.

Кримският въпрос тепърва ще охлажда отношенията между Москва и Анкара, на фона на новата тенденция в европейската дипломация да бъде изместван на втори план в отношенията с Москва. Може да се очаква втвърдяване на реториката на Ердоган по него, поне до изборите.

Икономическите отношения между Русия и Турция също са далеч от идеалните. Постепенното падане на руските санкции е съпроводено с истинска търговска война за пазарите на зърно в Средна Азия. Засега я печели Турция. Но Русия едва ли така «ще остави магарето си в калта».

Затова и в момента Румен Радев, Огнян Герджиков и евентуалният му наследник след изборите имат редкия шанс да покажат характер и достойнство пред Ердоган, опирайки се на Вашингтон, Брюксел и Москва. И да решат редица вътрешни проблеми на България за сметка на Турция.

Това е преди всичко консолидацията на българското етническо християнско мнозинство пред опитите на Анкара да манипулира българските мюсюлмани в своя полза. Ако българските партии в новия парламент успеят да се договорят за квалифицирано мнозинство, то то трябва да направи някои промени в Конституцията и да създаде някои допълнителни гаранции за неделимостта на българската територия, конкретно на тези нейни части, компактно населени от мюсюлмански малцинства. Старите и нови държавни ръководители в преговорите с колегите си в Москва, Брюксел и Вашингтон трябва да изваждат на преден план всички доказателства за намесата на Ердоган и подопечните му във вътрешните ни работи. И да ги използват, настоявайки за международни гаранции от великите сили, както на Запад, така и на Изток, за българската териториална цялост и принадлежността ни към Европа, в широк смисъл.

Именно сега е най-подходящият момент да искаме от САЩ, ЕС и Русия да ни защитят от попълзновенията на претендента за султанска власт - той не престава да обижда колегите си президенти и премиери от НАТО и ЕС. В Белия Дом се е разположил Доналд Тръмп, в Кремъл Владимир Путин. Там тъкмо завърши визитата на Марин Льо Пен, която има реални шансове да влезе в Елисейския дворец. Никой от тях не е склонен да толерира и прощава на Ердоган.

В навечерието на 140-та годишнина от освобождението ни от турско робство, ние българите е време да покажем, че сме заслужили свободата си. И пред европейците, и пред руснаците.

И да покажем характер пред потомците на бившите поробители и на освободителите.