Дясно и “крайно дясно”

Част от тези отговори все още не са изговорени публично. Такъв е въпросът за българската крайна десница.

Терминът "крайна десница", традиционно у нас се схваща като фразеологичен конструкт от политическата лаборатория на Левицата.
За разлика от деветдесетте години, когато левите политици описваха СДС /ОДС като политическа сила, осъществяваща "крайно дясна политика", от година и нещо, под крайна десница се разбира друга политическа сила.

В нощта след парламентарните избори на 25 юни 2005г., мнозина бяха изненадани, че Сергей Станишев си позволи още в първите минути на пресконференцията да нарече партия "Атака" "фашизирана организация".

"Дясно"  и "крайно дясно"
"Атака" се самоопределя като "националистическа формация. Като такава, някои побързаха да я определят като "скачен съд с ДПС".
Сходството между "Атака" и ДПС е повърхностно и несъществено. В хода на демократичния процес "Атака" щеше да се появи в България, дори и да нямаше ДПС, и да нямаше турско етническо малцинство.

"Атака" е типичен пример за съвременна, "модерна", европейска крайно дясна формация.
Тя е еднотипна не само с партиите на Йорг Хайдер в Австрия, на Жан - Мари Льо Пен, във Франция, с "Листата на Пим Фортаун" в Холандия и с "Фламандски блок" в Белгия, но и с източно европейските им аналози и подражатели - със словашката ултра-радикална партия SN-SP, с новите немски национални партии, вкарали депутати в четири провинциални ландтази, с унгарската партия на Ищван Чурка, с партията на Корнелиу Вадим Тудор "Велика Румъния.

Това са полетата на  новия, европейски, крайнодесен, ксенофобски популизъм.
Той не се появява случайно и в различните страни овладява между 5 и 25 % от националните електорати.
Появата му е съпътстващ продукт на евроинтеграцията и глобализацията. В богата Западна Европа той е подчертано насочен срещу гастарбайтерите и натурализиращите се мигранти; в България - срещу представители на малцинствени общности, които живеят на наша територия от столетия.

Десният популизъм има свой "принос", заедно с неолибералите, за "дискредитиране" и демонтаж на социалната държава в Европа - не с аргумента, че е нужна "минимална държава", а с аргумента, че  "не е нужно да храним задгранични навлеци" т.е. чужденци , мигранти.

Той не споделя основният принцип на прогласяването на правата на човека - като цяло и на социалните права в частност - принципа за всеобщност.
Основните права се утвърждават с формулата: "всеки човек има право на ...." Хората са равни в това отношение - като притежаващи права.
Очертаването на кръга на "правоимащите" с "всеки", се дешифрира с уточнението: "независимо от етническите, расови, религиозни, национални, полови, възрастови, социални, политически и съсловни различия".
Днешната крайна десница се мръщи на този принцип.

Вярно е, че в много държави новата радикална десница нанесе тежък удар по традиционната левица.
Опирайки се на страха, на заплахата за работните места, крайно десните изтласкаха, например, френските комунисти от традиционните им зони на влияние.
Синовете на избирателите на Френската компартия от "червения пояс" около Париж, започнаха да гласуват за Льо Пен - много години само той говореше за проблемите, породенr от "арабизирането" на Париж.
Ксенофобското говорене но убития холандски  политик Пим Фортаун, критикуващ лекомислието на Работническата партия по въпросите на миграцията я свали от власт, след четвъртвековно управление.

Крайната десница в Европа е "антиевропейскd". Тя не споделя проекта "Европейски съюз".
По един доста впечатляващ начин, десните радикали громят "евробюрокрацията".
Безспорно е, че европейския бюрократичен регулативизъм е предизвикателство за традиционното либерално мислене. И в този пункт, новата евродесница не е възникнала случайно.

Големият, труден проблем на преминалите президентски избори бе, как ще се разграничат "дясно" от "крайно дясно" в днешна България.
Този въпрос бе ясен за европейските наблюдатели - приятели и патрони на СДС и ДСБ.
Иван Костов в хода на предизборната кампания, намери сили да изтърве: "В сравнение със Сидеров, Първанов е ангелче". Костов разбра, че на изборния финал, най-вероятно ще достигнат Първанов и Сидеров и че най-важното за ДСБ на тези избори е да се утвърди като традиционна десница, различна от десния радикал Сидеров. Поне в международен план.

Въпросът бе ясен и за Мария Капон. Навреме, макар и в последните пет минути - между двата тура, адекватна позиция за разграничаване от "Атака" изрази и Надежда Михайлова, като обяви, че гласуването за Георги Първанов е гласуване "в името на демокрацията". Този призив на десните лидери не стана напълно ясен за избирателите на десните партии.

На президентските избори десницата плати за свой стар структурен проблем. Разграничението "дясно" / "крайно дясно" не бе прокарано през изминалите 16 преходни години.
Малката тайна у нас, до 2005г. бе, че крайно дясното в България, през шестнадесетте години, нямаше самостоятелен, отчетлив партиен облик и по правило електорално се криеше  "вътре в СДС."

Президентските избори показаха, че в страната има две десници - "традиционна" (СДС, ДСБ и т.н.) от една страна и "Атака" от друга. Именно през 2006г. те се разграничиха.

Кога бяха първите ксенофобски митинги в България и кой ги бе организирал?
Точният отговор е, че това стана в началото на 1990г., под егидата на "новите, демократични сили" и протеста бе "срещу виетнамските работници", които ни отнемат работата...
"Европодражателският" мотив бе очевиден - тогава в страната още нямаше масова безработица. Но Виетнам бързо изтегли работниците си от страната...

Уточнява се дали Волен Сидеров се е срещал с представители на Ку-Клукс-Клан.
1992г: тъкмо е открит Американски културен център на "Кърниградска". Дали да се преименува улицата, на която е разположен? "Какво ще кажете, дали да не я наречете "Мартин Лутер Кинг" сондира американец. "Не е ли по-добре да я кръстим "Ку клукс клан",  просташки се шегува тъмно син общински съветник.
Американският представител - е смутен: "Ние не сме такива!" Случаят е описан в пресата от онези дни. Могат да се разкажат по-пресни, много по -значими, но и политически по-горещи случки.

На идващите на пролет избори за български европарламентаристи, "Атака " сигурно ще спечели едно-две места.
И в Европейския парламент, нейните представители ще седнат редом до някои от споменатите крайни десни радикали, националисти и популисти.   

"Атака" безспорно е многопланово явление.
Тя наистина в нещо може ли наподобява национал-социалистическата партия на Хитлер от преди 1935г. - преди разгрома на групата на Ернст Рьом, чиято реторика придава на партията някои "социлно-реформистки"  черти.

Възприемането на "Атака" като крайно дясна организация наистина бе утвърждавано по някога и с прекалено интензивни, пропагандни средства, с нарушаване на принципа за обективност.
"Валкюрата" на Вагнер, използвана като музикален фон от Сидеров, не е "фашистка музика" - подобни изкуствоведчески твърдения в социалистическа България, след 1956г., общо взето са рядко срещани и поне през седемдесетте и осемдесетте години по често са били използвани като илюстрации за естетико-политически догматизъм.

В "Шоуто на Слави" ба играна пародийна сценка - някой наподобяващ Сидеров, костюмиран като Хитлер и друг, наподобяващ  Павел Чернев - като Гьоринг.
После се оказа, че случаят "Чернев" е доста по-различен и че "външността може би лъже".

Лъжа или глупост е 600 - те хиляди гласоподаватели на Волен Сидеров да се трактуват като "крайно десни", "фашизоиди" и т.н.
В лично качество, сигурно девет десети от тях, не се мислят за такива и не са такива. Те не са и "леви", те са по скоро "анти-десни".

Хора, които не приемат политическата и управленческа практика на десницата в годините на прехода и търсят друго, алтернативно дясно.
Но политическата концепция, която "Атака" експлоатира е крайно-дясна.
Лидерът на "Атака" си изгради име с крайни прояви на ксенофобия, антисемитизъм и антициганизъм и съобразна европейската практика, би следвало да бъде политически изолиран.

Същевременно, трябва да е ясно, че избирателите на "Атака" едва ли могат еднозначно да бъдат третирани като фашисти и ксенофоби; част от тях на предните парламентарни избори са гласували за НДСВ, преди това през 1997г. за СДС; много често това са хора, които през 1992 и 1996г. на президентските избори са гласували за Петър Стоянов или за Жорж Ганчев, а на първия тур на президентските избори 2001г. - за Богомил Бонев. Изобщо всички разцветки на десницата.

Месеци наред в-к "Седем" пророкуваше, как на изборите "Единният кандидат" ще смаже Първанов. Десницата не можеше да има "единен кандидат", защото това би означавало да има единен кандидат на "десните партии" и на "Атака".

"Дясно наклоненото" политическо пространство в България
В България, с различни технологии, политическото пространство, особено през 90-те години не бе хоризонтално, а някак "дясно наклонено".
Този наклон бе по-остър, отколкото в други източноевропейски страни.

Да си представим стая, в която подът е силно наклонен и в едната си част е примерно с два метра по-нисък от другата.
Нещо подобно представляваше "българското политическо пространство" през деветдесетте години.
В такова помещение изобщо не може да се ходи нормално, камо ли да се живее. Обикновено са правят стъпала и се разграничават равнища...
Българският "политически под" много години  бе силно наклонен "на дясно"...

В ред отношения Андрей Райчев не е прецизен, когато успокоява Десницата, че "десните в България са два милиона. Въпросът е да се обединят". ("Демокрация днес", 23 септември 2006г.).
По-натам уточнява - "хайде два милиона може би са спомен от миналото, но един и половина милиона желязно има".

Десните, крайно десните и увлечените от десния популизъм в България може би наистина са два милиона, но обединяването на тази, вътрешно дълбоко нехомогенна политическа среда, по принцип е възможно само инцидентно, само по много остър временен повод и не то не може да осигури стабилна политическа подкрепа за някакво успешно управление.

Традиционните десни партии на президентските избори успяха да не се слеят с модерната, радикална, крайната десница, каквато опасност за тях съществуваше.
Противоположно поведение щеше да ги изведе от "европейското дясно пространство".

Десните лидери знаеха, че не могат да спечелят тези избори.
"Атака" за тях бе голяма опасност - не главно като непосредствен политически конкурент, а като забранено и наказуемо изкушение.
Усетиха се. Не призоваха на втория тур да се гласува "за Сидеров".
Удържаха. Това e недвусмислен знак, че "прехода", поне в политически план е приключил, че е възможно коректно сътрудничество между левите и десните политически тенденции, когато условията го изискват, без с това да се намалява политическата конкуренция между тях по другите актуални въпроси.