Странни неща стават в Испания: в момент, когато испанският народ би трябвало да изживява най-щастливия ден в своята история и нищо да не може да наруши еуфорията и да спре фиестата, в Барселона става нещо странно - вместо да се отдадат на виното и танците, каталунците демонстрират със сепаратистки искания.

Навярно за никого от незапознатите с испанските реалности е необяснимо това, което става в града, придобил световна известност с архитектурните шедьоври на Гауди и с едноименния футболен клуб. Познанията на огромното мнозинство от българите за Барселона се изчерпват най-вече с дългогодишното пребиваване там на кумира на 90-те години Христо Стоичков.

Толкова по-странно изглежда, че точно в деня след очакваната толкова десетилетия испанска победа на Мундиала някой в този град се сеща за политика.

И все пак, един милион демонстранти са сериозна цифра. Разбира се, няма съмнение, че техните организатори неслучайно са избрали точно тази дата - когато погледите на запалянковците от целия свят са приковани към Испания. Така те многократно повишиха шансовете си да бъдат забелязани и може да се каже, че преуспяха в това си начинание.

Демонстрацията в Барселона се превърна в топ-новина за световните медии.

В Испания съществуват четири народа, говорещи различни езици, три от тях много близки - кастилски, каталунски и галисийски, принадлежащи към романската езикова група.

Каталунският е по-близък до френския, отколкото до кастилския, а галисийският е почти идентичен с португалския.

Между другото на старата етническа карта на Европа, която виси на стената в Македонския научен институт, галисийците са обозначени като португалци. При тях проблемът е идентичен с македонския - част от португалския народ е откъсната от него преди векове и попада в империята на най-близкия съсед по териториален, етнически и езиков признак.

В Галисия обаче почти никой не оспорва принадлежността към испанската държава и нация на местните хора.

Налага се да припомним, че там са родени генералисимус Франсиско Франко и неговият последен министър-председател Мануел Фрага Ирибарне, завършил живота си именно като губернатор на Галисия.

Последният беше прочут по света като близък приятел на Фидел Кастро, тъй като през годините на франкизма му съдействаше да заобикаля търговското ембарго на САЩ.

У нас стана известен през 1994г., когато направи изявления за съпричастността на испански емигранти-републиканци в България (конкретно на Висенте Урибе) към атентата срещу обявения за наследник на Франко - адмирал Луис Кареро Бланко. Нито по негово време, нито след това не е ставало дума за сепаратизъм сред галисийците.

Каталонците никога не са били част от Франция, затова се борят именно за самостоятелност, а не за присъединяване към могъщия северен съсед. Те са най-добре развитата в икономическо отношение част на Испания и явно им е омръзнало да влачат на гърба си останалите испански провинции, в момент когато кризата заплашва да предизвика в страната вълнения, подобни на гръцките.

Това е истинската причина за случилото се по време на финала на Мундиала, а старите сепаратистки настроения са удобният повод за размириците.

Трябва да се има предвид, че Каталуня е най-важната провинция на средновековното кралство Арагон и ключова за неговата икономическа и военна мощ.

По време на династичния брак между Исабела Кастилска и Фернандо Арагонски, който поставя началото на обединеното на кралство Испания, кастилската военна мощ се допълва с арагонското икономическо развитие. В основата на последното стои именно крайбрежието на Каталуня.

Поради неговата близост с Италия и Франция, и досега там се поддържа индустриалното и търговското оживление,за разлика от другите испански провинции. Между другото, именно в Каталуня познават най-добре историята на средновековна България поради легендата за брака между каталунския пират Роже Де Флор и дъщерята на Иван-Асен Трети - княгиня Мария Асенина.

На техния живот и подвизите на пирата е посветена дори опера, за съжаление абсолютно непозната в България.

Що се отнася до четвъртия народ - баските, за техния произход са налице различни легенди и хипотези. Най-популярната сред тях е за принадлежността им към кавказкото езиково семейство и близките им родствени връзки с грузинците.

А иначе, подобни събития не са голяма рядкост в тази и други европейски страни, особено в последно време.

Всички бяхме свидетели как последните парламентарни избори в Кралство Белгия фактически разцепиха страната, която е на път да се разпадне и официално. В съседна Франция корсиканците продължават упорито да преследват своята фикс-идея за отделяне и по честота и размах на демонстрациите не отстъпват на каталунците.

В Италия традиционните противоречия между Севера и Юга се засилват и не случайно вече от много години се говори за бъдещата северна република Падания. В във Великобритания вече и шотландците надигат глава и искат повече самостоятелност.

В западната част на Европа засега има само два народа които водят въоръжена борба за извоюване на политическа независимост - северни ирландци и баски.
Първите почти я постигнаха,но продължават борбата с най-голямо ожесточение - през изминалите дни по време на кървавите сблъсъци в Белфаст са ранени 82 английски полицаи и неизвестно колко ирландски демонстранти - най-вероятно двойно повече. Вторите със сигурност ще бъдат окуражени от съседите си - каталунци, да продължават в същия дух. Тоест, най-големите западноевропейски държави бавно, но сигурно вървят към разпад, макар да са в рамките на ЕС.

Не така обаче стоят нещата в Източна Европа. Изборният успех на партията ЙОБИК в Унгария е реално отражение на стремежа на онеправданите от Трианонския договор унгарци да живеят в една дьржава. Във всички съседни страни с унгарски малцинства е налице междуетническо напрежение, което прераства в политическо и се стига и до инциденти с човешки жертви.

Дълго време най-сложни бяха отношенията между унгарци и румънци. В последните години обаче се забелязва изостряне на ситуацията и в Словакия, и в Украйна, и в Сърбия.

На унгарския националистически фестивал в родната крепост на Ференц Ракоци (сега в Източна Словакия) депутатът от партията на унгарското малцинство Ласло Тьокелеш ми каза, че „унгарският народ повече не може да търпи разделението на страната между алчните и агресивни съседи и униженията от тяхна страна". Това стана броени дни, след масовия бой на футболните фенове на братиславския „Слован" (словаци) и на едноименния отбор от Дунайска стреда (унгарци). По същото време в Закарпатска Украйна нещата почти бяха стигнали до въоръжено противопоставяне, след издигането на паметника на основателя на унгарската държава Свети Ищван над прохода Верецке (Вересковий). Именно оттам са преминали унгарците, за да заселят сегашната си територия. Подобни събития се случват и във Войводина в Сьрбия.

Румънците от своя страна също създават много проблеми на съседните Украйна и Молдова. В последната, приднестровският проблем всеки момент може да премине отново в насилствена фаза.

В бившите югославски републики напрежението, реално погледнато, никога не е стихвало и винаги може да избухне с нова сила. Може би единствено българите в съседните държави се държат спокойно и не искат нищо от тамошните правителства.

Това обаче говори лошо за нашия национален характер. А що се отнася до продажните ни политици, за тях отдавна е известно, че никога не поставят националните интереси пред добросъседските отношения. Макар че дойдоха на власт с патриотични и дори националистически лозунги.
Особено „Атака", която щом се докопа до властта, забрави и за външните българи, и за вътрешните „чужденци".

Това, което става сега в Каталуня, е поредното потвърждение на тенденцията, че Хелзинкските принципи за ненарушимост на националните граници и за приоритет на териториалния интегритет пред правото на самоопределение са безнадеждно остарели и че начертаните по волята на победителите граници в Европа (и в бившия СССР) не могат да издържат дълго време.

Бъдещето на ЕС е неясно и поливариантно. Ще има много работа и за военните, и за политолозите, и за конфликтолозите.