От 1-2 месеца военно-политическата ситуация на Азиатския континент видимо се усложнява. Става дума преди всичко за рязкото усилване на противоречията между ядрени държави.

От една страна, конфликтът между Вашингтон и Пхенян рискува във всеки един момент да премине от "студената" в "горещата" фаза. Ако съдим разбира се единствено по думите на двамата президенти: Доналд Тръмп и Ким Чен Ун - така наречената "Изгряваща звезда" (за разлика от татко Ким Чен Ир - "Сияйната звезда" и дядото Ким Ир Сен - "Червеното слънце").

От друга страна, териториалният конфликт в Тибет между двете най-населени държави в света - Китай и Индия също заплашва да доведе до реализация на продукцията на двата военно-промишлени комплекса, включително техните ядрени съставляващи. Към този конфликт, ако разбира се избухне, със сигурност ще се включи и Пакистан: Исламабад няма да пропусне тази идеална възможност да си разчисти старите сметки с Делхи, на гърба на "големия брат".

Все пак, вторият конфликт изглежда по-предвидим: В Пекин, Делхи, частично и в Исламабад управляват хора, загрижени за просперитета на собствените си държави и народи. И те са наясно, че дори при определени обстоятелства да постигнат безапелационна победа, самото пускане на ядрени заряди по територията на съседни страни неминуемо ще доведе до тежки поражения и за тяхната природа: климат, флора, фауна. Което ще се отрази пагубно върху населението и ще лиши голяма част от него от репродуктивна способност.

Вярно е, че така с един удар ще се реализират плановете за ограничаване на растежа на населението. Но тогава рязко ще намалеят и възможностите за неговото изхранване. Това се отнася най-вече за Индия и Пакистан, които са доста по-населени от Китай. Освен това най-досегаемата китайска територия за индийските ракети и бомбардировачи е Тибет, населена с враждебно към властта малцинство.

Напълно досегаем е също така и Синцзян-Уйгурският автономен окръг. А точно в него централната власт в Пекин няма нищо против населението да намалее. Местните уйгури са мюсюлмани-сунити, говорещи тюркски език, и се борят за излизане от Китай.

Имайки предвид, че китайските ядрени заряди са около 240 (към които трябва да прибавим и неизвестно колко пакистански), а индийските около 100, а също и трикратно по-голямата численост на китайската армия, става ясно на чия страна е превесът. Индийците имат превъзходство единствено в Индийския океан, тъй като техният флот е определено по-съвременен, а екипажите - много по-обучени от китайските. Все пак ежегодно провеждат военни учения с колегите си от Австралия, Япония и разбира се, САЩ. Китайските моряци рязко биха повишили своя професионализъм, ако по-често провеждаха учения заедно с руските си колеги. Но това засега рядко се случва.

Далеч по-определени прогнози могат да се направят за изхода от евентуална размяна на удари между САЩ и КНДР. Независимо, че севернокорейците имат четвърта или пета по численост армия в света (въпросът е спорен), многобройни, макар и остарели подводни и надводни кораби и самолети, достатъчно зенитни средства за неголямата си територия, все пак не могат да се сравняват с мощта на американските въоръжени сили.

Със САЩ във военно отношение не може засега да се сравнява и покровителят на КНДР - Китай. А единственият достоен съперник на САЩ във военно отношение - Русия - едва ли ще тръгне да рискува световния мир заради манията за величие на "Изгряващата звезда" - Владимир Путин и обкръжението му са доста критични към режима в Пхенян и винаги гласуват в полза на санкциите срещу него.

В КНДР има достатъчно добри стратези и политически психолози, които си дават сметка докога могат да се пързалят по ръба на бръснача и при какви обстоятелства могат да преминат "червената линия", от която връщане назад няма.

Въпреки че Доналд Тръмп е емоционален човек, който вече не веднъж отправя заплахи или обещания, от които после му се налага да се отказва, този път нещата стоят по различен начин: първо, той назначи на ключови постове генерали и адмирали, които ги сърбят ръцете да накажат самозабравилия се млад диктатор; самият Тръмп има нужда от една победоносна военна операция, за да стабилизира силно разклатения си рейтинг и да отдалечи опасността от импийчмънт.

Разбира се, той не би могъл да си позволи да удари по територията и морската акватория на КНДР, без да съгласува предварително акцията с Путин и Си Цзин Пин. И двамата не биха се съгласили на ядрен удар (бил той и ответен), тъй като ще пострадат приграничните китайски територии и руският Приморски Край. Но, що се отнася до конвенционални заряди, това би бил приемлив вариант за наказание на Ким Чен Ун, ако той наистина изпрати ядрени ракети по посока на остров Гуам (друг е въпросът, че те имат много малко шансове да стигнат до там). Тук трябва да се има предвид, че руснаците много разчитат на риболова в района на Тихоокеанското Крайбрежие, Сахалин и Курилските малки острови.

От малкото, което знаем за Ким Чен Ун, можем да си направим извода, че той в никакъв случай не е самоубиец. И в никакъв случай не би искал да се лиши от пълнотата на властта в страната си. Защото за него второто е равносилно на първото. Какъв е тогава интересът му да ядосва Тръмп и да създава проблеми на лидерите на евразийските велики сили Путин и Си Цзин Пин?

За да отговорим на този въпрос, трябва да свържем сегашната напрегната международна ситуация с известните факти от биографията на "Изгряващата звезда". Той е израсъл в Швейцария под чужда самоличност и там е завършил икономика. Дълги години е живял в Макао, където по нареждане на баща си е обезпечавал банковите трансфери, включително отклоненията в личните семейни сметки. Тук трябва да се има предвид, че между Макао и Пхенян всеки ден има редовни полети в двете посоки, именно за обезпечаването на преноса на валута и ценности. В световно известния хотел "Венеция" на остров Тайпа (част от Макао) севернокорейските висши функционери не се притесняват да се разхождат във формените си куртки, със значките, изобразяващи "Червеното слънце" до сърцето. Когато обаче по-големият му брат се опита да влезе в Япония с фалшив паспорт и предизвика международен скандал, опозорил семейството, "Сияйната звезда" определи за наследник именно него. И оттогава му се налага да си седи в Пхенян и да се занимава не само с финанси, но и с чиста политика (вътрешна и международна) и с военни въпроси. Твърде млад застана начело на една добре смазана, безупречно организирана военна машина. Неговите офицери и войници са мотивирани да умрат за вожда и партията.

Тук си струва да приведем примера на малко севернокорейско момиченце, което по време на мусонните наводнения се удави, за да спаси портретите на тримата Ким - до последния момент ги е държало над главата си. Към момента над 3 500 000 души се записаха доброволно в армията, от началото на кризата досега. Освен мотивацията, породена от фанатичната идея "чучхе", има и друга причина - в тоталитарните държави най-добре живеят военнослужещите.

Обаче повечето аналитици изпускат един важен момент: за разлика от дядо си и баща си, Ким е израсъл на Запад. И конкретно, за разлика от баща си, вместо арменски коняк, ирански хайвер, корейски омари и кубински пури, обича швейцарско сирене и вино. Тоест, до голяма степен е придобил европейски навици и начин на живот. Със сигурност, докато е живял в "перлата на Европа", е имал контакти с политици и бизнесмени от световния елит. И е много вероятно да се е договорил с тях по някои принципни въпроси: например, от време на време да вдига шум със своите ядрени изпитания и с възможността да изстреля ракетите по Южна Корея, Япония и Гуам. Като, разбира се, си остане само с блъфовете. Кому обаче е нужно това?

Нека да погледнем с какви лозунги дойде Доналд Тръмп на власт? "Да направим Америка отново велика!" И разбира се, преди всичко да възстанови подронената репутация на армията на САЩ. На фона на бързото възраждане на руската военна мощ под ръководството на Путин и Шойгу. И на неспирния икономически възход на Китай, който предполага военна защита на икономическите и политическите интереси.

Обаче, за разлика от Китай и Русия, американският президент е длъжен да се отчита и пред Конгреса, и пред данъкоплатците. И за да вдигне рязко военните разходи и да спечели благоволението на американския военнопромишлен комплекс (който всъщност го подкрепя изцяло от самото начало на политическата му кариера), му трябва много сериозно оправдание. Затова поведението на "Изгряващата звезда" му идва като "манна небесна". И дори да не се стигне до военни действия, военните поръчки рязко ще се увеличат.

Все пак, за американския военнопромишлен комплекс е по-добре самолетоносачите и ракетните катери да изстрелят остарелите амуниции, за да има причина да бъдат заменени с нови. Това на няколко пъти се случи в Ирак.

Още от втората половина на 90-те години беше известно, че собствениците на военнопромишлените комплекси на великите държави целят да сблъскат Индия и Пакистан, за да ги принудят да купуват тяхната военна продукция. Тогава, когато Украйна още сама не се възприемаше за много независима от Русия държава, двете страни си бяха поделили клиентите: Москва въоръжаваше Делхи, а Киев - Исламабад. Естествено, толкова големи страни, като Пакистан и Индия, живеещи постоянно под военно напрежение, не можеха да си позволят да не диверсифицират оръжейните доставки. Затова и американският, и френският, и английският, и италианският военнопромишлен комплекс "намазаха" от този конфликт.

Двете съседни държави обаче притежаваха достатъчно ресурси да развият собствен такъв. И не пропуснаха да го направят, за неудоволствие на световните експортьори на оръжие и боеприпаси. Затова последните нямат нищо против например китайците да нанесат сериозни поражения на индийския военнопромишлен комплекс, а индийците - на пакистанския. Така биха възвърнали позициите си.

По отношение на Пакистан има още една причина световните експортьори на оръжие да искат да се отърват от тамошните производители: местните силно вярващи в аллах политици изнасят, по линия на мюсюлманската солидарност (за сметка на бедните пакистански данъкоплатци,) все повече безплатно въоръжение и боеприпаси за всепоглъщащия Азербайджан, когото възприемат като защитник на ислямската кауза (макар че Пакистан е предимно сунитски, а Азербайджан - предимно шиитски). Това дразни Русия, Украйна, Беларус и най-вече Израел, чиито военнопромишлен комплекс продава оръжие на Баку по световни пазарни цени. И не биха имали нищо против да увеличат продажбите и да получат повече печалби.

Двата потенциални азиатски конфликта едва ли ще преминат ядрения праг. Обаче, напълно е възможно провеждането на ограничени военни операции с конвенционални оръжия. Все пак, никога няма гаранция дали от чувство за мъст, или в момент на умопомрачение, някой военен няма да натисне "червеното копче". Тогава развитието на ситуацията ще стане непредвидимо.