Русия постепенно губи контрол над ситуацията в повечето бивши съветски републики. Въпреки създаването на редица интеграционни обединения всяка една от постсъветските държави упорито се опитва да се еманципира от общото съветско минало и да се развива по свой път. Това поражда вътрешни и междусъседски конфликти, които ги изолират от интеграционните процеси. Москва никога не проявява безразличие и се опитва в рамките на възможното да ги умиротвори. Както и всички други бивши световни метрополии руската страна чувства своята отговорност за ставащото в бившите подопечни страни. Възможностите й обаче са ограничени.

Конфликтите в Донбас и Арцах продължават да се разгарят, въпреки упоритите опити на Кремъл да се прояви като ефективен мениджър по предотвратяването и изглаждането им. В една част от постсъветските държави конфликтите са предимно вътрешни, тъй като е налице цивилизационно-културен сблъсък: дали да се върви към Европа, или към Русия. Конкретно в Средна Азия и Азербайджан дилемата е дали да се върви към Русия, или към ислямския свят.

Не спира войната в Донбас, въпреки Минския процес и международните наблюдатели от ОССЕ.

Шефът на Донецката областна военна и гражданска администрация от украинска страна Павел Жебривски потвърди бомбардировките на пречиствателната станция на областта, а вторият човек в Донецк Едуард Басурин вече обвини украинския батареен командир Андрей Соколов в умишлено създаване на хуманитарна катастрофа - в града водата е спряна в средата на лятото.

Това беше нещо като отговор от страна на управляващите армията и специалните служби на Украйна бандеровци на инициативата на лидера на ДНР Александър Захарченко за създаване от регионите на бивша Украйна на нова държава - Малорусия, със столица Донецк и флага на Богдан Хмелницки. Той декларира, че на цялата територия на бившата УССР е легитимно единствено ръководството на ДНР и ЛНР. Обаче представителите на двете републики на преговорите в Минск нарекоха инициативата "несвоевременна и дискусионна". Един от най-приближените политици на Путин - Александър Сурков сподели, че "този хайп като цяло е полезен и че Донбас воюва не за отделяне от Украйна, а за целостта й, за цяла Украйна, не за отделна част". Тук трябва да се има предвид, че идеята не е нова. Писателят - донбаски опълченец Захар Прилепин отдавна я разработва в книгите си. Друг писател - убитият през 2015г. пред дома си в Киев Олес Бузина се смяташе за идеолог именно на Малорусия. Трети писател - живеещият в изгнание в Крим и Москва киевски политик Валентин Халецки отдавна се опитва да намери политическа реализация на малоруската идея и един ден ще успее.

В същото време, президентът Петро Порошенко, както и временният му предшественик Александър Турчинов (после секретар на Съвета за национална сигурност) се радваха на благосклонността на така наречения "батька" (от баща на нацията и всички белоруси) Александър Лукашенко. Той пристигна в Киев, за да потвърди, че "няма да има агресия срещу Украйна от страна на Беларус" (т.е., удари в гръб Москва). Неговите думи, че след руско-белоруските военни учения "Запад-2017", руски войски няма да останат на белоруска територия, като че ли напълно успокоиха Порошенко и не докрай Турчинов, който изглеждаше скептичен по време на съвместната пресконференция на двамата президенти. Наложи се "батьката" да отдели специално време за среща с Турчинов, за да го успокои. Явно тревогата на бившия временен президент идваше от изказването на украинския министър на отбраната Степан Полторак в деня на визитата на Лукашенко в Киев, че руските войски в Беларус може да изиграят ролята на "Троянския кон" - да влязат там за ученията и после, вместо на изток, към Русия, да се насочат на юг, към Украйна. Болната фантазия на министъра е характерна за сегашния киевски елит.

В потвърждение на горе казаното може да се приведат думите на учителката по немски и английски език от Виена Елизабет Бахмайер, съпруга на австрийски българист Петер Бахмайер. Тя неотдавна се завърна от Лвов, където водеше интензивни курсове по двата езика. Според нея, украинците (особено западните) са дълбоко заблудени хора, тъй като чакат пари и всичко останало от Запада, за да се борят с Руската федерация. И всичко това те са заявявали на представител на Австрия, видимо без да знаят, че точно тази страна в рамките на ЕС е най-голям привърженик на дружбата и сътрудничеството с Русия! Всъщност, и Киев, и Лвов получиха звучен шамар от Доналд Тръмп, който е редно поне малко да ги отрезви: новият президент на САЩ обвини Украйна в намеса в кандидат-президентската кампания на страната на Хилари Клинтън! Отрезвяването видимо е започнало, поне в президентския дворец - Петро Порошенко лиши от украинско гражданство бившия грузински президент и губернатор на Одеска Област Михаил Саакашвили, който правеше за смях пред света и грузинците, и украинците. Известните с тънкото си чувство за хумор одесити го бяха възнаградили със старите си вратовръзки: намек за апетитното гризене на своята по време на войната в Южна Осетия. Къде ще отиде сега неистовият Мишико, не е ясно: в родната Грузия го чака затвор.
За последно беше забелязан във Варшава на юбилея на Варшавското въстание и във Вилнюс пред руското посолство на митинг по повод годишнината на войната в Южна Осетия.

В случая по-важното беше поредната проява на дистанциране от Русия на Лукашенко, който в последно време не поддържа нито една външнополитическа инициатива на Кремъл. Дори на сесията на ОССЕ в Минск мнозинството белоруски делегати гласуваха антируска резолюция.

Не е тайна, че белоруският елит открай време систематично и последователно работи за дистанцирането на страната от Организацията на договора за колективна безопасност (ОДКБ) и Евразийската икономическа общност и приближаването и към Европа. Особено тясна е интеграцията на Минск със съседните страни-членки на ЕС. С тях върви интензивна търговия, основно там учат и децата на този елит. Подобно поведение дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност в Република Беларус живеят две нации. Но не както в Украйна: русите на изток, украинците на запад, а по цялата територия на страната. Простолюдието и средната класа се изживяват като руси, или в краен случай като западни руси. Елитът обаче изпитва носталгия по старата Жечпосполита (средновековната полско-литовска държава, която е включвала цялата белоруска територия) и вече развива самосъзнание не на белоруси, а на "литвини". Последните бавно, но сигурно овладяват ключовите постове в сферите на културата и образованието, като особено внимание отделят на историята на въпросната Жечпосполита.

Авторът със собствените си очи е виждал какви средства се хвърлят за възстановяване на замъците на полските и литовските магнати, особено в западната част на страната, със значително полско малцинство. В Минския държавен университет и досега могат да се купят мемоарите на полския генерал Михал Соколницки - началник на контраразузнаването на армията на Наполеон Бонапарт. Генералът обижда и ругае Русия и руснаците.

Противостоенето на линията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство се изразява и в постоянните неприятелски действия срещу единствения съюзник на Москва в Южен Кавказ - Република Армения. Тези дни блогърът Александър Лапшин, екстрадиран от Беларус в Азербайджан, получи в Баку тригодишна присъда за честите си визити в Република Арцах и подкрепата за арменската кауза. Той никак не е очаквал, че страната, където могат да го арестуват и предадат на азербайджанците, е именно Беларус, която дори вече няма и граница с Русия - минава се свободно в двете посоки.

В случая Лукашенко явно отработва високия орден "Гейдар Алиев", връчен му от наследника Илхам през ноември миналата година, малко преди ареста в Минск на Александър Лапшин. Трябва да се има предвид, че този орден е изключително скъп и ако "батьката" някой ден бъде прогонен от подопечните си, може да постъпи като последния румънски крал Михай. Както е известно, навремето той е заложил в швейцарска банка връчения му от Сталин скъп орден "Победа" и така е поправил финансовото си състояние за години напред. Още по време на връчването Лукашенко беше обещал да отработи ордена, но тогава никой не го разбра добре.

Поради случващото се в ОДКБ и Евразия (всички азиатски страни-членки заемат позиция в полза на Азърбайджан по въпроса за Арцах), Република Армения също провежда балансирана политика между ОДКБ и НАТО и между Евразия и ЕС. За отбелязване е, че в Ереван постоянно пристигат делегации от САЩ, Латинска Америка и ЕС и много рядко от бившите съветски републики (освен, разбира се, от Руската Федерация, която е гарант за съществуването на Армения). Президентът, министър-председателят и министърът на външните работи също избират западните дестинации за своите визити. Ако има и някакви контакти със Средна Азия, те са предимно с Узбекистан и Туркменистан, които не членуват в посочените по-горе две организации. Активен е също така диалогът с Индия, а отскоро и с Япония. С Китай също се развива добре, макар да е затруднен от един незаобиколим фактор: китайският съюзник Пакистан изобщо не признава арменската държава и безплатно въоръжава Азербайджан.

Баку също се опитва да води многовекторна политика. По време на необявеното си предварително неотдавнашно посещение там, руският президент Владимир Путин заяви, че "ситуацията в региона е сложна, срещата ни ще способства да намерим пътища за решаване на всички спорни проблеми и да поговорим за развитието на двустранните отношения". Местният политолог Елгар Велизаде обясни, че "ситуацията налагаше срочната намеса на двамата президенти". В случая не става дума само за реалната опасност от възобновяване на военните действия по цялата арменско-азърбайджанска фронтова линия (не само в Република Арцах).

Причина може би за тревогите на Илхам Алиев и за спешната президентска среща най-вероятно е компрометирането на режима му като посредник в продажби на оръжие на ислямистки групоровки. Ако твърденията от журналистическите разследвания бъдат доказани, скандалът би могъл да помете като ураган целия политически и дипломатически елит на Азърбайджан.

А задачата на Путин става все по-тежка: християнските бивши съветски републики гледат на Запад, а мюсюлманските - предимно към ислямския свят. Може би той трябва да се вслуша в пророчеството на последния руски класик Александър Солженицин, изказано по държавната телевизия: "Руснаците трябва да бъдат изселени от мюсюлманските райони на бившия СССР. В този ислямски свят ние нямаме какво да правим". Ако обаче се стигне официално дотам, ще настъпят и кардинални промени в евразийската доктрина. Реално процесът е налице: наскоро авторът беше в калининградското село Весьоловка, с цел да направи репортаж за дома на средновековен протестантски свещеник, в който е живял великият немски философ Имануел Кант и е възпитавал децата му. Местните хора се показаха като истински гостоприемни славяни. По време на разговорите, се надпреварваха да разказват какви ужаси са преживели в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан (както се оказа, всичките, без изключение са преселници от там), по време на размириците от периода на "перестройката" и първите постсъветски години. И благодаряха на Бога, че са се добрали до най-западната точка на Руската Федерация, където живеят спокойно и нищо не им липсва.

Съжителството с ислямския свят обаче става все по-голям проблем и за Русия.

Постсъветските интеграционни съюзи са изпълнени с конфликти: религиозни, етнически, икономически, социални, а възстановяването на СССР е наивна химера.