Думите на посланика на Ислямска Република Иран в София, Голам Реза Багери, че страната му е единствената в региона, която може да напълни тръбите на „Набуко" трябва да се приемат насериозно. Там действително се произвеждат 4 250 000 нефт и 600 000 000 м3 газ всеки ден.

Въпросът е, че както правилно подчертава дипломатът, основната пречка пред тези планове са международните санкции срещу Техеран, заради иранската ядрена програма. След като те включват и външната търговия, значи трябва да бъдат отменени или поне силно смекчени, за да може „Набуко" да функционира пълноценно.

Засега обаче няма изгледи това да се случи в обозримото бъдеще. Нито Иран, нито САЩ вече могат да отстъпят от позициите си, без да покажат слабост пред собствените си народи и пред международната общност. Тук следва да припомним, че Джон Маккейн беше обещал, че при победа на президентските избори, първата му работа ще бъде да бомбардира иранските ядрени инсталации. Това не стана, но за бъдеще няма гаранции.

От друга страна, размирният южнокавказки регион (също както и северокавказкия) не гарантира никаква сигурност на тръбопроводите. Ако кавказкото „буре с барут" отново се взриви, инфраструктурата на „Набуко" със сигурност силно ще пострада.

Директорът на Програмата по Кавказ на Международната Кризисна Група Лоренс Шитс обяви, че през 2010г. преговорният процес по Нагорни Карабах е стигнал до безизходица и войната става все по-вероятна. А тя неминуемо ще се отрази катастрофално на всички съседни страни.

С риск да стана досаден, си струва за пореден път да припомня думите на арменския герой от първата война за Нагорни Карабах - генерал Аркадий Тер-Тадевосян, че ако азербайджанската армия започне настъпление срещу арменските позиции, „още в първите часове на войната ще бъде унищожена енергийната инфраструктура на Азербайджан". А „Набуко" минава точно оттам!

Подобно нещо би се случило и ако на територията на остатъчна Грузия започне военен конфликт - отново с Абхазия или Южна Осетия, или с аджарското, арменското, или азербайджанското малцинства. Ако тази държава в бъдеще се разпадне на агресивни и фанатизирани мини-държавици, за минаването на „Набуко" оттам трябва да се забрави.

Не е реално на този етап да се планира и тръбите да минават през Армения, която освен с Иран, има проблеми с останалите три съседа и не може да се предвиди дали и кога ще води военни действия с всеки един от тях. А територията й е малка и много уязвима.

Що се отнася до Турция, бойците от ПКК вече взривиха веднъж тръбата, идваща от Ирак и минаваща през турската територия и със сигурност ще продължат да го правят и за в бъдеще. И това вече явно става с негласната американска подкрепа, като част от секретния план на Вашингтон за ограничаване на регионалните амбиции на Анкара.

Тоест, за реализацията на проекта „Набуко" се искат огромни усилия в сферата на обезпечаването на сигурността на региона, което означава преди всичко икономически инвестиции, за да се принудят народите там да мислят позитивно и да се откажат от войната като средство за разрешаване на проблемите. А това го прави нерентабилен.

Освен това, останалите държави от региона нямат нужния капацитет в земните си недра, за да напълнят тръбите. Според специалистите, нефтът и газът на Азербайджан ще свършат след 20-30 години (нищо чудно, след като са зверски експлоатирани още от 19 век). А средноазиатските държави все повече ориентират износа си на енергоносители към азиатските райони на Руската Федерация (естествено, под силния натиск на Москва), Китай и Индия.

Дори Туркменистан, за който от една страна геолозите твърдят, че лежи върху газ, а от друга, президентът Гурбангули Бердимухамедов се опитва, в рамките на възможното, да води антируска политика, в крайна сметка е принуден да ориентира експорта си към посочените направления.

Същото може да се каже и за Узбекистан, където президентът Ислам Каримов води прагматична външна и кървава вътрешна политика, поради което не е заинтересован да бъде икономически обвързан с ЕС, а предпочита за партньори Русия и Китай (макар понякога безуспешно да се опитва да изнудва Путин и Медведев).

А Казахстан, поради продължителната си обща граница с гладния за енергоносители Китай, изобщо не разглежда сериозно участието си в „Набуко", въпреки лицемерните декларации за обратното, особено на форума на ОССЕ в Астана в края на миналата година.

И стигаме до най-важния противодействащ фактор - Москва. Руската намеса много лесно може да разпали всеки един от тлеещите южнокавказки военни конфликти, или пък да принуди средноазиатските партньори да ориентират износа си към нея.

Единствено Иран е държавата, която наистина, от една страна има капацитета да запълни „Набуко", а от друга води напълно независима от никого външна политика. А от трета, Техеран има много силно влияние и върху трите южнокавказки републики, сравнимо с това на Москва и може да ги принуди към мир.

Тоест, въпросът е дали заради диверсификацията на доставките на енергоносители Брюксел тайно ще започне да убеждава Вашингтон за сваляне на санкциите и дали в Белия дом ще се съгласят? Във всеки случай, създава се впечатление че САЩ не са заинтересовани „Набуко" да започне да функционира пълноценно. Действията им демонстрират точно това - от санкциите срещу Иран до подкрепата за ПКК, през значителната финансова помощ за Нагорни Карабах и стимулирането на ненормалния Михаил Саакашвили.

А за истинските намерения трябва да се съди по действията, а не по декларациите.