Росен Плевнелиев, този път в Киев, надмина себе си, заявявайки, че Крим е Украйна, а Украйна – Европа и разсмя журналистите и експертите. Затова пък заслужи наградата „личност на 2015” в Украйна. Макар, че на фона на конкурентите за това звание, нищо чудно да се окаже, че е негов достоен носител. Той поне се опита да заблуди общественото мнение, че „украинците” са ни помагали да се освободим от турците през 15 и 19 век. За читателите, които не знаят историята, може и да е така. Въпросът е, че тези смели мъже, живели в миналото, говорели южноруски диалект и изповядвали православието, не са и сънували, че някога потомците ще ги наричат украинци.

Нека да се върнем в 15 век. В гвардията на Владислав Варненчик, по време на походите през 1443-1444г., има само около 500 полски рицари, част от които наистина са от западните и югозападните руски земи, попаднали в полско-литовската Жечпосполита.

И ако може да се спори за понятието „Белая Русь”, то думата „Украйна” еднозначно не е означавала нито държава, нито географска област. И славянските поданици на Владислав Трети – Варненчик са се делили на поляци и руси (преди присъединяването на Чехия, Моравия, Словакия, Хърватия и Босна). Другите са литовци. Впоследствие и унгарците номинално стават такива. Останалите бойци в армията не са поданици на краля, а на съюзени с него владетели. Няма съмнение, че всичките се бият геройски. Особено хуситите на хетман Чейка, сред които има и русини (рутени). Този славянски народ населява Покарпатската Русь (която в Киев и Лвов наричат Закарпатска Украйна) и части от Югоизточна Полша, Източна Словакия и Източна Унгария. Русините се срещат дори и в сръбската автономна област Войводина и в румънски Банат. Те решително и категорично се противопоставят на опитите на украинците да ги асимилират и не желаят да се намесват в братоубийствената война в Донбас. Техният народен министър-председател Пьотр Гецко даде интервю за news.bg точно преди 2 години, в което изрази надежда да види Родината си свободна и също част от ОДКБ и ЕвраЗЕС.

През 19 век нещата вече са по-сложни: сред поляците и украинците гръко-католици в един момент омразата към Русия и православието започва да надделява над тази към исляма. След делбите на Полша в края на 18 век, единствено Високата Порта не ги признава и официално кани полския посланик на всички официални мероприятия, ядосвайки „Тримата Императори”: руския, пруския и австрийския.

В един момент, прогоненият от Александър Първи (защото забременил царицата) в Париж бивш външен министър на Руската Империя, полският княз Адам Чарториски, осъзнава, че единствено Османската Империя може да се противопостави ефективно на Руската и да доведе до възстановяването на независимостта на Полша, след краха на Наполеон в Русия. И изпраща тогавашния си подопечен граф Михаил Чайковски (наполовина украинец, роден в село Галчин, близо до град Бердичев, днешна Украйна) в Истанбул, като пълномощен представител пред султана. Чайковски е честен романтик и вижда, че амбициите на Чарториски са преди всичко лични (включително и желанието да седне на бъдещия български престол). Затова през 1850г., след поражението на Унгарската Революция, скъсва с парижкото полско правителство, установено в хотел „Ламберт”. И по примера на главнокомандващия унгарската революционна армия – полския генерал Юзеф Бем (станал Мурад Паша), приема исляма и става Садък Паша. Той сформира така наречения „Казак Алайъ”, съставен от християни, предимно от поляци и украинци. Докато единият легион, под командването на племенника на Чарториски – генерал Владислав Замойски, е съставен изключително от поляци и е разформирован след Кримската Война, вторият, според младия украински историк от Историческия музей в Лвов Мирослав Побережний, изцяло носи „украински характер”. След войната, под командването на Чайковски и членовете на семейството му, участва активно в репресиите срещу българското национално-освободително движение. Конкретно е запазено едно писмо от Филип Тотю към Панна Раковска, пълно с ирония и цветисти български нецензурни пожелания, заради опитите й да го залови на родната му земя.

Нужно е ясно да се каже, че остатъците от „Казак Алайъ”, загиват по време на щурма на Шипка! А единиците, които оцеляват, правят кариера в Османската Империя. Например, украинецът Белински, под името Ферид Паша, става върховен комисар на султана във Велико Търново през периода 1881г. - 1885 г. Свален е, вероятно, защото е проспал Съединението на България.

Вярно е, че в състава на Руската Императорска Армия се сражава и Волинският Полк. Обаче, когато споменаваме за едните, е редно да си спомним и за другите. Няма смисъл да се изчислява кои са били повече. Нито пък сегашните украинци трябва да се гордеят, или срамуват заради предците си. И тогава, и сега, времената са достатъчно сложни. И изборът на кауза не винаги е верен.

Росен Плевнелиев призова и за освобождаването на Надежда Савченко, която тези дни получи 22-годишна присъда. Така се включи в грандиозната дезинформационна кампания, която цели да отвлече вниманието и на украинските граждани, и на международните наблюдатели. На първите, от корупцията във високите (и не толкова) етажи на властта и неграмотното управление на украинската икономика, довело най-богатата бивша съветска република до просешка тояга.

На вторите - от неизпълнението на ангажиментите по Минските Споразумения, реабилитацията на ОУН и дивизията Галичина, съществено допринесли за успехите на Вермахта и СС в борбата с партизанското движение в Западна Украйна, Полша и Белорусия.

На управляващите в Киев Надежда Савченко е нужна именно в затвора в Москва, за да се експлоатира имиджа й на „украинската Жана Дарк” (според руския политолог Сергей Михеев Надежда Савченко е толкова Жана Дарк, колкото Степан Бандера е Махатма Ганди). В момента, в който тя бъде освободена и заеме мястото си във Върховната Рада в Киев, с неуравновесения си характер и непоследователни лични симпатии, ще компрометира цялата постмайданна политическа система.

Не прави чест на българския президент, че излага страната ни, в опита си да угоди на украинския си домакин (който даже се срамува да си признае българския произход). Така компрометира отношенията на София, не само с Москва, но и с Брюксел, където вече се „умориха от Украйна”. А според полския политолог Матеуш Пискорски, поляците се страхуват от украинските имигранти.

Много е лошо, когато президентът си няма понятие от българска история. Което лесно би могло при добро желание да се компенсира със съветници.