Гибелта на Осама Бин Ладен (най-вероятно нарочно отлагана от специалните служби на САЩ) постави редица въпроси пред анализаторите - специалисти по Средния Изток.

Трите средноизточни държави - Иран, Пакистан и Афганистан, през последното десетилетие бяха зависими до голяма степен от пресилената истерия, свързана с ислямския тероризъм, която водеше до организирана в световен мащаб ПР кампания срещу ислямския свят, като център на международния тероризъм и основна заплаха за "новия световен ред". Сега вече, поне официално, го няма символът на този ислямски тероризъм и нещо трябва да се промени. Въпреки, че ако е вярно че Айман Ал Зауахири е предал Осама Бин Ладен, с цел да заеме мястото му, интензивността на терористичните актове би трябвало да се увеличи, имайки предвид неговите още по-крайни позиции и факта, че всъщност той е истинският идеолог на "Ал Кайда".

Дори той да бъде изместен от 40-годишния либиец Абу Яхия Ал Либи, не може да се каже, че терористичната заплаха ще намалее, имайки предвид радикализма, енергията и интелекта на последния - както боец с доказани качества, така и изтънчен богослов.

Новото е, че имиджът в очите на международната общност на пакистанските управляващи и на цялата държава е тотално сринат от световните, предимно англоезични медии. Въпреки че официалните лица във Вашингтон се въздържат да отправят преки упреци към Исламабад, фактът че "терорист №1" толкова години се е криел на 50-60 км от пакистанската столица, и че местните компетентни органи не са знаели за предстоящата акция за неговото унищожаване, означава, че тази страна няма никакви основания да се ползва с реномето на стратегически съюзник на САЩ (въпреки уверенията в обратното на официални лица и от двете страни) и че дори трудно може да бъде записана в лагера на "борците с международния тероризъм".

До момента в Средния Изток като "държава - парий" беше определяна единствено Иран (разбира се след изтласкването на талибаните от Кабул и по-голямата част на Афганистан). Обаче не трябва да се забравя, че навремето, още през 1979г., един от първите, който поздрави аятолах Хомейни с победата на ислямската революция беше пакистанският диктатор Зия Ул Хак (загинал при съмнителна самолетна катастрофа).

От тогава досега на власт в Исламабад се сменяха военни и цивилни президенти. Най-известната фамилия в страната - Бхуто - даде двама лидери на държавата, прекъснали трагично живота си. Зулфикар Али Бхуто беше екзекутиран от Зия Ул Хак, а дъщеря му Беназир Бхуто загина при терористичен акт.

Като цяло обаче истинските ръководители в Исламабад бяха и все още са шефовете на военните и политическите специални служби. Именно те навремето организираха афганистанската съпротива срещу Съветската армия, а впоследствие създадоха и талибаните. Тяхната визия тогава беше да превърнат Афганистан в една марионетна държава и по този начин да се превърнат в свръх-силата на Средния Изток. Тогава щяха да могат да се противопоставят на Индия, като равен с равен. Всъщност, в сферата на оръжията за масово поразяване, това е така.

Трябва да се знае, че още от дълбока древност по тези земи са съществували държави, които са играели ролята на центростремителна сила за целия регион. Една от тях е била Балхара - страната на част от нашите предци. Един от най-известните български експерти по темата - главният секретар на Световния парламент на българите (оперативен орган на Асоциацията на българите по света) Иван Момчев цитира индийски източници, според които "там е било сърцето на някогашната голяма и бляскава държава - Балхара...

Създателите на тази древна държава били източните ирански народи... Някогашната Балхара притежавала най-старата и развита градска мрежа в Древния Изток...

Тогавашните българи притежавали древни знания и висока култура, които респектирали гърци и македонци. Опитът на Александър Велики да приобщи със сила древната държава към младата си гръко-македонска империя се натъкнал на непреодолими проблеми".

Иван Момчев цитира и най-старата арменска книжнина, според която "царственият Балх е майката на всичките градове. От Балх произлезли могъщи царски династии - арменските Аршакиди, партянските царе, египетските фараони и многобройните техни васали в цяла Азия и Северна Африка".

Всичко това обаче е минало. В момента на териториите от двете страни на пакистанско - афганистанската граница трудно може да се говори за каквато и да било държавност. Колкото и скандално да звучи, за последно такава е имало по времето на талибаните, които все пак са налагали някакъв ред, естествено съобразен с Шериата така, като те го разбират.

Правителствата в Исламабад и Кабул не могат да се оправят в столиците, а какво остава в граничните райони! И там демократичните стандарти на евро-атлантическата цивилизация нямат никаква почва за развитие. Пущунските племена в споменатия регион от хилядолетия си живеят по своите собствени правила и са готови да воюват до смърт срещу всеки, който се опита да им отнеме свободата.

За век и половина там три световни сили си "счупиха зъбите": Великобритания, СССР и САЩ. И няма никакви изгледи нещата да се променят, дори например Китай (от години стратегически съюзник на Пакистан) да се опита след години да повтори техните грешки. Там не помага и тактиката на "изпепелената земя".

Китай обаче, в съответствие със своята специфика на "мека сила", може в близко бъдеще да притегли към своята ос на влияние целия Среден Изток. Освен икономическата мощ, тази страна вече притежава и политически инструмент за тази цел - Шанхайската Организация за Сътрудничество (ШОС). В нея Руската федерация бавно, но сигурно се превръща в младшия партньор, най-вече по демографски причини.

В бъдещото пълноправно членство на Пакистан и Афганистан в ШОС едва ли някой се съмнява. То ще се случи толкова по-бързо, колкото Индия излезе изцяло от зависимостта от руската отбранителна промишленост и се ориентира стратегически на Запад (последният отказ да бъдат закупени руски изтребители е показателен). Номерът с едновременното въоръжаване на Китай и Индия от руска страна вече няма да минава.

И от Москва, и от Вашингтон, и от Брюксел обаче продължават да провокират напрежението между Делхи и Исламабад. Така обезпечават огромните печалби на руските и западните оръжейни концерни. Например, руско-украинският отбранителен промишлен комплекс (който все още в известна степен има единна структура) е разпределил политическите роли - Русия въоръжава Индия, а Украйна - Пакистан. Така работниците във военните заводи в двете най-големи постсъветски републики не стоят без работа. По същия начин стоят нещата и в САЩ и ЕС - политиците и специалните служби провокират напрежението между двата азиатски гиганта и така осигуряват поръчки на оръжейните концерни в страните си (които често са си техни).

Няма да е чудно, ако "студеният мир" между Индия и Пакистан прерасне в "гореща война", за радост на световните производители на оръжие, и на Запад, и на Изток.

След последните събития обаче Исламабад вече се освобождава от "мъртвата хватка" на Вашингтон и заедно с Кабул се ориентира към регионалното сътрудничество.

Тоест, двете държави предстои да се включат в евразийското политическо пространство и да спазват правилата на поведение именно в "телурократичната" цивилизация, а не в "таласократичната". Такава е логичната им перспектива. В полза на нея говорят и бързото нарастване на търговията между Узбекистан и Туркменистан от една страна и Пакистан от друга. Узбекистан многократно увеличава износа си на памук за пакистанската текстилна промишленост, която е много добре развита, а Туркменистан пренасочва натам своето "синьо гориво". А Пакистан плаща добре.

Така че въпреки жертвите, давани сега от международната коалиция в Афганистан, регионът няма да заприлича на Западна Европа. Дори и след гибелта на Бин Ладен.