Двете бивши френски колонии Алжир и Мали влязоха в световните новини, които в последните месеци идваха от други части на арабския и ислямския свят - Египет, Сирия, Ирак, Иран, Афганистан, Пакистан т.н. Няма нищо чудно: след като западните съюзници унищожиха Либия, а преди това Ирак и сега се опитват да направят същото и със Сирия, "Арабската пролет" се пренесе и на запад и даже на юг.

Този път обаче това става с обратен знак - застрашени са режими, които всячески се стремят да угодят на бившия колонизатор - Франция и на другите богати спонсори от двете страни на Атлантическия океан.

Всъщност, специално в Мали не е ясно кой на кого иска да угоди - там в последно време картите са много разбъркани и могат да се очакват всякакви изненади от бившите, настоящи и бъдещи управляващи. Ясно е само едно - изгонените от Либия туареги (в превод "забравени от Бога") не могат да простят издевателствата и убийството на техния патрон Муамар Кадафи и тепърва предстои да си отмъщават.

Това, на което могат да се надяват французите, е най-вече възможността от възникване на разногласия сред малийските въстаници, които е твърде вероятно да завършат с междуособица. Тогава задачата за тяхното обезвредяване ще стане много по-лека.

Междуособицата може да избухне във всеки момент, защото две от въстаническите организации са ислямистки (свързани с "Ал Кайда"), а други две - сепаратистки, борещи се за независима държава на туарегите. На последните явно им е омръзнало да са разпръснати между няколко държави, да ги гонят из Сахара и да са наистина "забравени от Бога". Затова напомниха за себе си, включително и със завземането на газовата платформа Ин Аменас в Алжир, на либийската граница. Няма съмнение, че това са бивши въоръжени бойци на либийския режим, които още далече не са привършили своите резерви от хора, оръжие и муниции.

Затова няма как да не се съгласим със заплахите на мавританеца Мокхтар Белмокхтар (наричан още "принца" и "неуловимия"), че това е само началото и светът тепърва ще узнае за войната в Западен Магреб. Самият Дейвид Камерън призна, че "опасността е по-голяма, отколкото можехме да предположим и за в бъдеще ни очакват лоши новини".

Затова е странно, че на Франция се оказва само логистична помощ и с транспортни средства, а не с жива сила. И няма как френският външен министър (бивш министър-председател) Лоран Фабиус да не бъде разочарован. Защото логистична помощ и транспортни средства Париж получава дори и от Москва, която остава основен противник на НАТО, въпреки партнорските отношения.

Не е трудно да се досетим за какви транспортни средства става дума - в момента обединена ескадра от Северния, Балтийския и Черноморския флотове на Руската Федерация провеждат най-голямото от времето на разпадането на СССР военно-морско учение край сирийските брегове. И нищо чудно сред корабите, които ще бъдат изпратени да помагат на французите, да бъде някой от "Мистралите", закупени от Франция. Тоест, отношенията между Москва и Париж вече в никой случай не са антагонистични, а по-скоро съюзнически. И това дава шанс на французите да усмирят бившите си колонии.

Естествено, в новата ситуация не може да става и дума за интервенция в Сирия: първо поради липсата на военен ресурс от страна на Франция, Великобритания, Италия и другите европейски партньори от НАТО (за Турция и дума не може да става, а Германия също няма да иска да се включи); второ, поради нецелесъобразността да се дразни Руската федерация в момент, когато нейната помощ е нужна на друго място. И може да потрябва още кой знае къде, например в Афганистан.

Прави впечатление, че Франсоа Оланд разсея опасенията на френската десница, че ще бъде по-миролюбив при наличието на външни предизвикателства за националната и европейската сигурност и по-малко решителен, когато трябва да се изпращат войски зад граница. Освен това, успя да установи с Барак Обама, Ангела Меркел и Владимир Путин (неговите основни външнополитически партньори) не по-малко топли отношения, отколкото предшественика си. Така че може да се предполага, че повече или по-малко успешно "ще ожъне бурите" в Мали и Алжир, след "посетите ветрове" в Либия от Никола Саркози. Естествено, това ще стане с помощта на стратегическите съюзници.

Навремето, през периода на "Студената война", Африка беше поле за съперничество между двата блока и извличаше предимно полза от него. Тогава в новите независими държави на континента се строеше съвременна инфраструктура, рязко се повишаваше образователното ниво, полагаха се основите на съвременното здравеопазване.

Сега от всичко това не е останало много. Гражданските и племенните войни унищожиха следите от европейската цивилизация. Интеграцията с останалата част от света отстъпи място на етно-религиозните конфликти и зверската експлоатация на природните ресурси на континента. Както видяхме на картата, показана от СNN, от алжирското газово находище Ин Аменас, където бяха държани заложниците, тръгват 5 тръби - 1 към Тунис, 1 към Мароко и 3 към средиземноморския бряг, откъдето захранват Европа. Както признаха и алжирските политици, и авторитетите в сферата на добива на нефт и газ, "това е удар не само по алжирската икономика, но и по петролната и газовата индустрия в целия свят".

Някога именно Алжир беше витрината на африканските страни, тръгнали по пътя на социалистическата ориентация. Бен Бела, а по-късно и свалилият го с преврат Хуари Бумедиен бяха установили близки лични отношения с Никита Хрущов и после с Леонид Брежнев, а също и с Тодор Живков. Спомням си, че Бен Бела дори беше награден със златната звезда на "Герой на СССР" и присъстваше на един от първомайските паради на трибуната на Червения Площад.

А Хуари Бумедиен беше особено разположен към българите - баща ми беше с най-добри впечатления от двете си срещи с него, по време на командировките си в Алжир.

Берберският (или може би туарегски?) лък със стрелите с метални острия, който ми беше донесъл оттам, беше предмет на завист от страна на момчетата от квартала. Сега може би тази страна е изправена пред началото на разрухата. От Либия сигурно ще продължат да нахлуват ислямисти и сепаратисти, а Мароко ще се възползва да реши окончателно в своя полза въпроса със Западна Сахара. Западът пък ще източва нефта и газа за жълти стотинки. Иначе казано, Франция ще си върне Алжир.

Една толкова богата на нефт и газ страна едва ли ще бъде оставена сама да решава съдбата си. Защото, ако "синият поток" оттам пресъхне, Европа изпада във фатална зависимост от Русия. Липсата на алтернатива автоматично ще качи и цените на газа.

Ще го допусне ли Брюксел? Най-вероятно не: в близко бъдеще можем да очакваме повторение на иракския и либийския сценарии. За разлика от Сирия, Русия няма да може да се противопостави.