Нефтено-газовата геополитика и „водородното” бъдеще на България

През последните няколко дни проблемите на европейската енергетика не слизат от устата на всички - от най-авторитетните експерти и политици, да хората от „фабрики и канцеларии", както би ги нарекъл поетът Вапцаров.

След последното посещение на президента на Русия - Владимир Путин, едва ли има човек в България, който да не е чул, прочел и дори произнесъл по няколко пъти понятия като геополитика или енергийна сигурност.

Дори и международни издания, известни със сдържаността си, направиха рядко крайни оценки за „бетонирането на руската хегемония" на европейския пазар на енергоносителите.

По естествен начин възниква въпросът: „Какво мислят и най-вече, какво правят в Европа по повод на възникващата ситуация"?

Отговорът е различен, когато става дума за днешния ден и съответно - за по-далечната перспектива.

В краткосрочен план, Европа се нуждае от огромни количества въглеводороди - нефт и природен газ.
Пак в краткосрочен план, Европа се нуждае от разнообразие на доставките и на доставчиците.
(По-учените от автора на този текст ще употребят термини от рода на „диверсификация на импорта", но аз ще се огранича с по-простички думи ...).

Специално що се отнася до природния газ, особеност на европейския пазар е, че газопреносните мрежи на отделните национални държави в ЕС не са свързани в достатъчна степен.
По тази причина, всеки един проект за газопровод, който доставя скъпоценния продукт да някоя входна точка на европейския пазар, представлява сериозен интерес.

Всичко това благоприятства чертаенето от руска страна на различни цветни линии по картата и евентуалното им превръщане в газопроводи.

На пръв поглед, големите печеливши са руската държава и „Газпром". Настъплението на „цветните линии" по картата и най-вече на газопроводите в реалността носи в този момент големи валутни приходи на руската страна, както и допълнителни възможности, като евентуалното закупуване на земята под газопроводите, закупуването на някои газопреносни мрежи и изобщо разширяване на руското легално присъствие в страните от ЕС.

Хората, които се плашат от руския „газов империализъм" имат формално основание да надигат глас.

От друга страна, „въглеводородната инвазия" (газова и нефтена) не е лишена от рискове за руската страна.
Въпреки лансираните идеи за съзадване на „газов ОПЕК", никой не може да гарантира на Москва, че в един прекрасен миг, някой от останалите значими производители и доставчици няма да „развърти" крана и да срине цените на нефта или на газа в световен мащаб.

Този сценарий вече се е случвал по време на президентството на Роналд Рейгън, когато Саудитска Арабия рязко увеличи производството на петрол и свали близо двойно международните цени на стратегическата суровина.

Цената, заплатена от Съединените щати беше дадената гаранция за целостта на Саудитската държава и за защитата на кралското семейство.

Съветският съюз и страните от Варшавския договор и от Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), понесоха изключително тежък удар, който заедно с още няколко целенасочени действия на американската администрация доведе до окончателното сриване на цялата социалистическа система.

Русия не може, а и не бива да се чувства застрахована срещу някаква форма на повторение на този сценарий.
Освен това, прекомерните инвестиции в огромни и скъпоструващи газопроводи лишава руснаците от възможността да влагат средства в издирването и разработването на нови находища, както и в технологичното обновление на съществущите добивни полета.

Доколко в Москва оценяват подобни вече възникнали рискове си е вътрешна работа на Руската федерация. В Европа обаче вече се мисли сериозно в по-далечна перспектива.

На „Стария континент" достатъчно много отговорни хора си дават сметка, че днешните енергийни и транспортни системи са базирани най-вече на т. нар. „фосилни горива", които постепенно се изчерпват, а и добивът им става все по-сложен и скъп.

Изкопаемите горива трябва да бъдат заменени в малко по-далечно бъдеще с „по-устойчиви" източници.
Все повече, водородът се разглежда като гориво, което предлага редица ползи, като се отчита, че е чист енергоносител, ако е произведен от „чисти източници".

Създаването на голям пазар за водорода, може да предложи ефективно решение както на въпроса за контрола над емисиите в атмосферата, така и на сигурността на енергийните доставки.

Водородът практически няма вредни емисии в момента на крайното си използване. Той е „вторичен енергоносител", който може да бъде получен при използване на който и да е „първичен" енергиен източник.

Но доколкото местните енергийни ресурси на ЕС са ограничени, възниква въпросът, дали не е икономически ефективно и устойчиво решение, производството на водород да бъде изнесено извън територията на ЕС и да се пренася на големи разстояния до потребителите вътре?

На този въпрос отговор дава проектът „ENCOURAGED" (Energy corridor optimization for European markets of gas, electricity and hydrogen), който започва работа в началото на 2005 г., за да установи оптималните от икономическа гледна точка енергийни коридори между ЕС и съседните държави.

В частта си за водорода, проектът „ENCOURAGED" се опира на прогноза за търсенето на „най-лекия елемент" в европейските страни в дългосрочен план.

За да се оценят потенциалните нужди от водород в дългосрочен план са били използвани два сценария - един с ниско потребление и друг с висок дял на навлизане на водорода, като „времевият хоризонт" е 2050 г.

От направените прогнози се вижда, че търсенето на водород ще стане относително високо след 2030 г. Вън от всякакво съмнение е, че засиленият интерес към „водородните коридори", който проявяват иновационно настроените изследователи и „полиси мейкъри" в Брюксел е отражение на все по-голямото безпокойство за енергийната сигурност на ЕС и на страните от Стария континент.

Оценките и сценариите са били разработени в рамките на проекта „HyWays". Името е игра на думи - Highway на английски означава магистрала; в случая е търсено звуково съвпадение между английскта дума за магистрала и съкращението - название на проекта, което идва от „водородни пътища".

„HyWays" е интегриран проект на ЕС, чиято цел е начертаването на „пътната карта" на въвеждането на водорода в европейската икономика.

Направените разработки в проекта „HyWays" и в проекта "Encouraged" са особено показателни, защото до този момент, водородът не беше включен като важен енергоносител в официалния „референтен енергиен сценарий" на Европейската комисия. Очевидно е, че назряват сериозни промени в политиката на ЕК по проблемите на енергетиката.

Съответно в рамките на проекта „ENCOURAGED" са идентифицирани най-евтините потенциални производствени центрове.
На основа на анализа на потенциала и на икономическата целесъобразност на различни варианти на „водородни коридори", идващи от съседни страни, при отчитане на сравнението на разходите за производство на водород в страните от ЕС 25, са направени следните изводи:

- Трасетата за снабдяване с вносен водород определено са привлекателни в дългосрочен план, ако се основават на възобновяеми енергийни източници. Те могат значително да допринесат за постигане на целите на енергийната политика на ЕС, ако се приеме, че устойчивостта е основната цел, като осигурят доставка на енергоносител и едновременно с това ограничат емисиите на парникови газове.
(В момента транспортът не е включен в Европейската схема за търговия с емисии, но неговото интегриране в нея или в други инструменти на климатична политика не може да се изключи. Още повече, че Европейската асоциация на производители на автомобили (ACEA) още през 1998 г. е поискала доброволно от Европейската комисия ограничаване на емисиите от автомобилния транспорт). Водородът може да бъде полезен „енергиен вектор" и за разлика от електричеството, той може да бъде складиран.

- Вносът на водород може да започне по няколко подбрани коридора след въвеждането на водорода като гориво за превозните средства, което се очаква да стане след 2015 г. Основните първоначални източници могат да бъдат в Норвегия и в Исландия.

- Когато бъде достигнато едно сериозно равнище на търсене на водород като гориво за превозните средства (т. е. повече от 10 % от превозните средства в движение се окажат зареждани с водород), ще е възможно и разумно да се премине към сериозно разширяване на източниците от където се доставя водород. Подобен развой на събитията може да се очаква някъде към 2030 - 2040 г.

- От всички възможни коридори, водородът произведен в Исландия с използване на водноелектрическа или геотермална енергия предлага най-ниска цена и най-малки трудности при производството му.
Следващи по ред са възможностите за производство на водород с помощта на водна енергия в Норвегия, Румъния и евентуално - България.
Следващите възможни коридори са обещаващи, но имат определени ограничения - това са възможностите за производство на водород с помощта на вятърна и слънчева енергия в Северна Африка и вариантът за производство на водород на база на биомаса в Румъния, България и Турция.
Северноафриканския вариант е с голям обемен потенциал, но на твърде висока цена, поне на този етап. Вариантът за производство на водород на база биомаса от Румъния, България и Турция е относително евтин, но и той има конкурентни алтернативи.

В крайна сметка, посочените евентуални центрове за производство на водород са както следва: Исландия - ВЕЦ; Исландия - геотермална енергия; Швеция - ВЕЦ; Украйна - ВЕЦ; Украйна - ТЕЦ на лигнитни въглища; Румъния - ВЕЦ; Румъния - биомаса; България - ВЕЦ; България - биомаса; Турция - биомаса; Алжир - слънчева енергия; Мароко - енергия от вятъра.

В заключителния доклад на проекта „ENCOURAGED", както във всеки текст, излязъл през цедката на брюкселската бюрокрация (макар в случая „приносът" й да е минимален, защото става дума за научно изследване в рамките на официален проект) много неща трябва да се прочетат между редовете.

На първо място - ясно са посочени приоритетните „газови коридори". Това са съответно:

- Medgaz (газопроводът е от Hassi R'Mel до Испания, доставчик е Алжир, капацитетът е от 8 до 10 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира в началото на 2008 г.);

- GALSI (газопроводът е от Hassi R'Mel до Италия, доставчик е Алжир, капацитетът е от 8 до 10 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира през 2009 - 2010 г.);

- ITG - IGI (газопроводът е от Гърция до Италия, доставчици са страните от Каспийския регион, капацитетът е от 8 до 10 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира през 2011 г.);

- „Северен поток" (газопроводът е от Виборг до Германия, доставчик е Русия, капацитетът е от 2 х 27,5 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира през 2010 г.);

- Langeled (газопроводът е от Ormen Lange до Великобритания, доставчик е Норвегия, капацитетът е от 22 до 24 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира през 2006 - 2007 г.);

- Nabucco (газопроводът е от турската граница с България до Австрия, доставчик са страните от Каспийския регион, капацитетът е от 25 до 30 милиарда кубически метра и се очаква да започне да функционира през 2010г.).

Необходимите инвестиции в милиони евро са съответно: Medgaz - 1300, GALSI - 1200, ITG - IGI - 950 (само за IGI), „Северен поток" - 4000, Langeled - 1000, Nabucco - 4600.

Очевидно, няма земна сила, която да попречи на изграждането на „Северен поток", поне на този етап. От друга страна, всички останали проекти, които Русия чертае по картата с размах не са дори споменати.

За сметка на това като приоритетни са посочени техни алтернативи - "Nabucco" и "ITG-IGI". Първият от тях да сега закъснява сериозно, но по втория е започнала интензивна работа.

Съпротивата на Естония и Полша най-вероятно ще създаде проблеми за „Северен поток", но няма да попречи на изграждането му.
Твърде необходим е за германската икономика, а и за други страни в Централна и Западна Европа.

Не е случаен призивът за изграждането на вътрешната газопроводна инфраструктура на ЕС - така ще се спестят огромни средства чрез вътрешни трансфери на газ, вместо за всяка входна точка в ЕС да се строи отделен газопровод.

Отношенията с Русия, Алжир и страните от Каспийския регион, които по принцип са обект на разнообразни критики във връзка с вътрешната им политика, отношенията „власт - гражданско общество" и спазването на човешките права въобще, ще бъдат запазени в рамките на добронамереността.

Трябва обаче да се има пред вид, че зад записаната в окончателния доклад на проекта фраза - „необходимо е да се насърчава международния диалог, създаващ стабилни връзки между страните - производителки, транзитиращите страни и страните - вносители", съвсем не е задължително да се подразбират тотални и постоянни отстъпки от страна на ЕС по всички дискусионни въпроси.

Напротив, в много случаи диалогът ще бъде насочен именно към осигуряване на реципрочност в отношенията между доставчици и вносители - в това число и реципрочност във възможностите за инвестиране ва енергийния сектор и в други стратегически области.

На второ място, проекта „ENCOURAGED" още повече официализира идеята за масово въвеждане на водорода в транспортния сектор в ЕС и за съответно преструктуриране на пазара на енергоносителите.
В анализа пише, че условията за преминаване към водород ще са назрели след няма и 25 години. В исторически план това е твърде кратък период и далновидните държавници би трябвало да се подготвят за тази промяна, която наистина ще бъде голяма.

Очевидно е, че пред България е възникнала една голяма възможност да излезе на европейския енергиен пазар, при това не с поредния оспорван атомен блян, а с иновационен, стратегически проект с далече отиващи последици.

Европейската комисия нарежда България между страните, които са потенциални производители на водород. Тъй като презумпцията е, че водородът не е фосилно гориво и за това трябва да се произвежда от ВЪЗОБНОВЯЕМИ ИЗТОЧНИЦИ, очаква се България да ангажира в това производство хидроенергийни мощности и използване на биомаса.

Подаването на подобна „информационна сламка" струва повече от един куп писания по „референтни рамки" и „оперативни програми".

Ако държавата и бизнесът в България не са напълно лишени от разум и чувство за историческа перспектива, би трябвало през следващите години да започне трескава работа по разширяване на дела на възобновяемите енергийни източници в енергийния баланс на страната.

И тук подходът отново трябва да бъде иновационен. В доклада на Европейската комисия е пропусната възможността в България да бъде използувана геотермална енергия за добив на водород.

Всъщност, в министерства и ведомства (най-вече в енергийния „департамент" на Министерството на икономиката и енергетиката) има значителна по обем информация за възможностите, които предлагат термалните води в България.

Както се вижда от финалния доклад на проекта ENCOURAGED, термалните води могат да се използват далече не само за отопление на оранжерии и за спа хотели ...

Вярно е, че България не е Исландия, с нейния колосален потенциал от възобновяеми енергийни източници, но осмисляйки по един НЕдогматичен начин резултатите от направените изследвания, ние можем да дадем неочаквана нова перспектива на цели отрасли в българската икономика.

При това, като направим страната си възлово звено в осигуряването на енергийната сигурност на ЕС, за сметка на приемливи от екологична гледна точка енергийни ресурси.