Че България е парламентарна република днес може да се разбере само по това, че дори когато искат оставката на правителството, протестиращите излизат със своите плакати, знамена и скандирания пред Народното събрание. Поведението на 240-те народни избраници буди сериозно съмнение, дали пък междувременно член 1, алинея 1 от Конституцията не е отменен (Чл. 1(1) България е република с парламентарно управление.)

Изборът на г-жа Кунева за министър на образованието и науката (или нàуката?) е поредното доказателство, че българският парламент – властници и опозиция – е добре опитомено животинче, което никога не хапе ръката, която го храни. И през вторият мандат на Борисов като премиер Народното събрание се изявява като безгласен придатък към изпълнителната власт, покорен узаконител на едноличната премиерска воля.

Поведението на управляващата партия и съуправляващите ù гарнитури не изненадва. Но опозицията? В голямата си част тя е гласовита, шумно-скандална, но ялова. И малко преди вицепремиерът Кунева да бъде овластена да решава и съдбините на просветата, Волен Сидеров го демонстрира. Ни в клин, ни в ръкав той предложи рестарт на проекта „Южен поток”. Ефектно. Със същия успех можеше да предложи прокопаването на тунел Варна-Иличовск под Черно море.

Парламентът – под вещото диригентство на Цецка Цачева – определено предпочита да работи на тъмно. И въпреки опитите на лявата опозиция дебатът по смяната на министър, който предизвика сериозни обществени вълнения, да стане общонародно достояние чрез държавните радио и ТВ, мнозинството отново дръпна шалтера на прозрачността. Може би защото дебат като такъв в това НС не се води.

Липсва политически аргумент, прагматизъм, защита на обществения интерес. Те са подменени от лобистки и партизански филипики, парламентарната реторика е изместена от махленско заяждане и лични нападки.

Че стойността на това Народно събрание непрекъснато спада, се демонстрира и от премиера. Вместо да представи номинираната за министър в Неговото правителство лично, той предпочете да я изпрати в пленарна зала по куриер. Както – между другото – дистанционно помоли предшественика ù да си ходи.

А сглобеното от несъвместимости обединение РБ – което уж излъчи своя кандидатура - отново се държа като придворен лакей, който след прием допива остатъците по чашите, когато си мисли, че никой не го гледа.

ДПС и псевдопатриотите – да съберем в една кошница „Атака”, НФСБ, ВМРО, изиграха своята смешна игра. Кой „въздържал се”, кой не могъл да се въздържи и притичал до тоалетната – точно по сценария, писан не в историческата сграда на едноименния площад. Местан се бори за слънце над мястото си и избра удобния подход на отсъствието.

С какво доверие след подобни грозни спектакли се ползва парламентът е ясно. С какво самочувствие влиза в просветното ведомство Кунева? Осигуреното ù от отсъствие и въздържание кресло се е заемало от Петко Славейков, Константин Иречек, Иван Вазов, Цанко Церковски, Богдан Филов, Александър Фол, Илчо Димитров. Вярно – и от Начо Папазов. Зад тези имена (без последното) стои народна любов и пиетет. Зад нея – парламентарно гласуване „на кантар”, изпазарено с безпринципни процедурни хватки.

И вместо да се самоопределя като новата Тачър, която също била просветен министър, да си спомни за някой, който е по-близо до нейното обкръжение. Дража Вълчева. И тя – министър на образованието.

Вчерашният ден постави още един въпрос, на който едва ли днес ще получим отговор. Защо назначението на поборничката на безпощадния антикорупционен закон (същият, който легитимира анонимните доноси) се свързва с подозренията, че тя отива в МОН именно за да може едни пари да отидат при едни хора. Едни европари при едни наши хора. Но това е друга тема.

И докато подмяната на един министър с друг отново се превръщаше в политически цирк, докато дискусията ескалираше от патриотични изблици до псевдопрофесионални анализи на учебно съдържание, никой не се сети, че в образователната система има един незаобиколим фактор – българският учител. Или новият министър ще се отнася към това съсловие със същото уважение, с каквото се отнасяше председателстващият „седенките” - предполагаемият ù ментор Даниел Вълчев?

И за да завършим жалката картина, няма как да не споменем президента Плевнелиев. Когато Карлово, Сопот, Варна, София излязоха по площадите не в името на къшея хляб, не със сметките от ЕРП-тата в ръка, а с портретите на българите, които и днес ни дават право да се гордеем, че сме българи, със знамето на априлци „Свобода или смърт!”, с трибагреника, с възрожденските песни и „Мила Родино…” на уста, в защита на вековните ценности – изстрадани, измъчени, окъпани в кръв, в името на буквичките, сричани под железния светилник от стотици поколения, него го нямаше.

Но в Буенос Айрес с треперещ глас произнесе: Искам да ви благодаря, защото вие построихте паметници на Васил Левски и на Христо Ботев тук, в Аржентина. Вие носите българските носии, пазите българските обичаи и ги предавате на поколенията. Искам да ви благодаря, защото вие гордо веете българското национално знаме на другия край на планетата. Вие създадохте културно-просветни дружества, издавате книги, милеете за България и българщината…

Коментарът е излишен. Другите излишни работи ще ги махнем на избори.