Тези дни поляците отпразнуваха 2 тъжни годишнини: на 9 април се навършиха 775 г. от битката при Легница, завършила с пълно поражение на обединената полско-немска армия от монголските нашественици. Тогава 20 000 монголци правят на пух и прах 40 000 елитни европейски рицари.

На 10 април се навършиха 6 години от Смоленската катастрофа, в която загина голяма част от военния и политическия елит на Полша, начело с президента Лех Качински и съпругата му Мария. Те бяха тръгнали да отдадат почит на жертвите от разстрела в Катин и други съветски военнопленнически лагери на над 22 000 полски офицери през пролетта на 1940 г. След дългогодишно прехвърляне на вината върху немците (по време на СССР), най-накрая съветските историци и политици признаха, че престъплението е дело на НКВД.

На 10 април центърът на Варшава беше претъпкан с управляващи и опозиция, както и с обикновени столичани. Всички носеха полските знамена и портретите на загиналите. Чуха се противоречиви изказвания за това, кой е виновен за катастрофата. Лидерът на „Право и Справедливост” и бивш министър председател Ярослав Качински и неговият министър на отбраната Антони Мачерйевич дадоха за пореден път ясно да се разбере, че не вярват на официалната версия за катастрофата и смятат, че става въпрос за атентат, организиран от руските специални служби.

Тази версия не е нова и обслужва политическия интерес на „Право и Справедливост”: на сегашните управляващи в Полша им е много удобно да се представят и в този трагичен случай като „жертва на Москва” и да поискат повече отстъпки от Вашингтон и Брюксел, предвид скорошната среща през месец юли на НАТО на високо равнище във Варшава. Там, както подчертава експертът по полско-украинската проблематика Станислав Стремидловски (етнически поляк, от Украйна) на Полша й предстоят нови, големи предизвикателства. И още не е ясно дали ще се справи с тях.

Направи впечатление колко си приличат масовите акции в Москва и Варшава, посветени на загиналите предци. Тъй като още не си бях отспал след нощния полет от Ереван и нощните пътувания до Краков и обратно за участие в конференцията на полските латиноамериканисти, ми се стори че не виждам добре, или сънувам: единствено бяло-червените знамена отличаваха тази демонстрация от проведената на 9 май в руската столица! Иначе и хората изглеждаха по абсолютно същия начин (братски славянски народи) и портретите на загиналите бяха оформени еднакво, и тишината, подчертаваща преклонението пред жертвите напомняше московската. Явно че ПР-акциите на руските и полските управляващи са прояви на една и съща стратегия, разработена от добри професионалисти: въздейства и на руснаците, и на поляците.

В момента полските политици взаимно си прехвърлят вината за случилото се: Ярослав Качински и Антони Мачйеревич обвиняват бившия премиер и настоящ президент на ЕС Доналд Туск, който се старае да не им отговаря от Брюксел, за да не разбунва духовете; бившият президент Лех Валенса пък смята за виновни братята Качински, които целели набиране на привърженици в предизборната кампания.

Те, от своя страна, му тикат в лицето документа, подписан от него, в знак на съгласие за сътрудничество с полското контраразузнаване, оглавявано навремето от генерал-полковник Чйеслав Кишчак (документът беше намерен в неговия архив след смъртта му на преклонна възраст в началото на ноември м.г.).

Истината е, че покойният президент Качински и друг път се е месил в работата на пилотите, например при кацането си в Тбилиси, по време на войната в Южна Осетия. Тогава се разминава със смъртта. Но както се казва, „един път стомна за вода, два пъти стомна за вода…”. В случая фатална роля изиграва намесата на командващия полските военно-въздушни сили генерал-лейтенант Анджей Блашик. Той решава здраво да се почерпи с колегите си в самолета (лошо няма), след което влиза при пилотите и започва да им дава неадекватни наставления. И ако те вече са били свикнали с неуравновесените реакции на президента, не са могли да пренебрегнат заповедите на генерала.

В момента управляващите в Полша и близките на загиналите постоянно изразяват претенции към руската страна, свързани с почитта към паметта на загиналите и състоянието на паметник в Смоленск. Обаче досега няма данни някой да се е опитал да го осквернява, за разлика от паметниците на армейски генерал Иван Черняховски и други съветски войни във Варшава, Шчечин, Лудж, Краков, Познан, Пйененжно и навсякъде.

Прави обаче впечатление, че атаките срещу съветските паметници в Полша са избирателни. Никой например не осквернява статуите и бюстовете на маршал Константин Рокосовски – етнически поляк, командвал освобождението на Варшава от нацистите и след войната назначен от Сталин за министър на отбраната на Полша. Въпреки че по негово време са най-тежките сражения между Полската Народна Армия и съпротивата, сформирана от оцелелите бойци от Армия Крайова.

Трябва да се има предвид, че именно репресиите срещу пленените офицери от Армия Крайова подклаждат ненавистта в полското общество към генерал Черняховски (заедно, разбира се, с еврейския му произход). В края на краищата, полското правителство взе решение да демонтира всички съветски военни паметници, с надеждата така да реши проблема веднъж завинаги. Острата реакция от Москва не закъсня, в лицето на говорителката на руското външно министерство Мария Захарова. Тя нарече решението „шантаж”. Острата руска реакция вече провокира някои по-умерени полски политици (предимно от опозицията) да дават съвети да не се бърза с демонтажа. Или да бъде извършен постепенно, без много шум. Вероятно, така и ще стане в скоро време.

Още повече, че новата-стара руска провинция Крим вече изяви желание да приеме „всички паметници, които не са нужни на Полша”. Ако това се случи, кримската територия ще се превърне в музей на открито.

Въпреки всичко, в последно време се наблюдават общи позиции на Москва и Варшава по редица международни и вътрешни въпроси. Например, по въпроса за мигрантите, по противодействието на ислямския тероризъм, по ограниченията спрямо абортите. Като цяло, официалната социална политика в Русия и Полша се ръководи от едни и същи принципи. И в двете страни е много силна позицията на двете християнски религии. Православието в Русия и католицизмът в Полша играят голяма роля в политиката. „Право и Справедливост” и „Единна Русия” си приличат както по програми, така и по структури и мащаби.

И последното: и в двете страни общественото мнение е твърдо на страната на арменците в конфликта за Нагорни Карабах. Хората недоумяват как изобщо може да се води в момента диалог с Баку и Анкара.

Дразнители от типа на Катин, Смоленск, Пйененжно винаги ще има в полско-руските отношения. Въпросът е доколко политиците ще се нуждаят от добри поводи за създаване на напрежение. Или ще търсят компромис, в името на добросъседството и общото благо. Повече е общото между Полша и Русия, отколкото различното.

Това отдавна са го разбрали в руския Калининград, където интеграцията със съседните полски територии е всестранна и е пример за другите руски и полски региони. За пример мога да посоча следното: утре започваме съвместна руско-полска конференция, която ще се проведе на Мазурите.