Българските и световните медии отразиха събитията в Мукачево и Лвов, свързани с „Десен сектор" еднотипно и без вникване в ситуацията. Сякаш става дума за два равнозначни града, с подобни проблеми, които могат да се разрешат едновременно. В случая подхожда старата поговорка „Нерде Ямбол, нерде Стамбол".

Спомням си как през месец март 2007г. един контрабандист на коли от Мукачево ме натовари за 10 евро от унгарско-словашката граница на Шаторляуйхей - Словенске Нове Место (Кишуйхей) и през Требишов (Теребеш) ме докара до родния си град, откъдето се качих на влака за Лвов. И мога да кажа, че разликата между двата града е от небето до земята, като че ли не са в една държава.

Всъщност, между двете световни войни това е факт. Лвов е главен югоизточен град на Втората Жечпосполита и интелектуален център на възродената полска държава. На всички хуманитаристи е добре известна Лвовско-Варшавската Философска Школа. След Втората световна война, оцелелите й представители емигрират на Запад, основно в САЩ и Великобритания и там продължават нейните традиции.

От миналите векове и междувоенния период е останал имперският блясък на Австро-Унгарската Империя и възродената Полша. До преди Втората световна война градът е заселен 90% от поляци, останалите са предимно евреи. Украинците са били много малко. Населявали са предимно околните села и малки градчета, от типа на Жовква (на полски Жолква, по съветско време Нестеров). Между другото, от там е наистина най-добрата преводачка от български език в Украйна и специалист по българска литература Анна Витальевна Гончаренко.

След войната НКВД започва така наречената „репатриация" на поляците - тоест, изгонването им от Западна Украйна, Западна Белорусия и Литва. Те са заселвани в новите полски предели - в подарените от Сталин бивши немски територии в Източна Прусия, Померания и Силезия.

Новите жители на Лвов - украинците, изобщо не са благодарни на съветското ръководство за това, че от селяни изведнъж стават граждани. При всяко едно мое посещение на града, още във влака започват да ми разказват един и същи виц: „Дядото наглежда внуците си, които играят на двора в лвовските покрайнини (там къщите са едноетажни, с дворове). Изведнъж голямото внуче го пита: Дядо, съседите казват, че си заровил в земята автомата, с който си стрелял по „москалите" (тоест руснаците) през войната. Вярно ли е? Дядото отговаря: Ех деца, какви глупости говорят нашите съседи! Внучето обаче пак пита: Дядо, те говорят, че си заровил там и картечницата, с която си стрелял по москалите. Вярно ли е? Дядото пак отговаря: Ех деца, нашите съседи срам нямат! Внучето не мирясва: Дядо, те твърдят, че си заровил на двора и ракетата! Вярно ли е? Дядото въздъхва: Ех деца, което го нямам, го нямам!" Вицът е много реален за Галичина!

От другата страна на Карпатите - в Мукачево, ситуацията е съвършено друга. След Първата световна война, Подкарпатската Русь остава в пределите на Словакия. Макар че там словаци почти не е имало. Както казва народният министър-председател на републиката Пьотр Иванович Гецко, преобладаващото население са русините - около 800 000 хиляди души. Те отдавна се опитват да се измъкнат от желязната хватка на „майданутите" в Киев и бандеровците в Лвов.

Затова никак не е чудно, че бандеровците понесоха в Мукачево военно поражение и набързо избягаха. Местните момчета са мотивирани да ги откажат от нови „визити" и от опити да задържат със сила Подкарпатската Русь в състава на Украйна. Не е ясно обаче до къде ще доведе противопоставянето между двамата местни олигарси - Виктор Балога (бивш началник на кабинета на Виктор Ющенко и министър на извънредните ситуации при Виктор Янукович) и бившия му покровител Михаил Ланьо (много смешна фамилия - на унгарски това е обръщение към момиче, или дъщеря). Те сблъскаха своите частни армии и използваха и бандеровците за целите си.

Реакцията от Киев закъсня. Петро Порошенко и вътрешният министър Арсен Аваков едва сега се заеха да разоръжат „Десния сектор". И въпреки декларациите на неговите лидери, че прекратява съпротивата, това едва ли ще се случи на практика. Роденият в Баку Арсен Аваков би трябвало да не е забравил, че именно жестокостите от страна на азербайджанците принудиха арменците в Нагорни Карабах да обявят независимост и да я защитават до смърт, а техните бакински сънародници (като него и семейството му) да се пръснат по всички краища на света, включително и във Варна, в района на спирка „Марек" на „Св. Св. Константин и Елена".

Така беше и в Грузия - неуравновесеният президент Михаил Саакашвили приложи сила спрямо Южна Осетия и Абхазия и ги легитимира като нови независими държави. Много е вероятно да подтикне по същия начин бесарабските българи (включително и гагаузите) в Одеска област да обявят отделяне от Украйна.

По същите причини и Подкарпатската Русь скоро ще получи международно признание и Пьотр Гецко ще започне да посещава световните столици, като равен с домакините си. А Галичина ще остане крепост на бандеровщината.

Макар че, ако украинската армия и полиция, освободени от ангажиментите си в Донбас, започнат настъпление, „Десният сектор" ще бъде принуден да отстъпи на Запад, където румънските и унгарските граничари ще ги стрелят на месо. Словашката армия също официално обяви, че подсилва охраната на границата. И ще бъде подпомогната от чешката, както вече обяви президентът Милош Земан.

Остава Полша. Там политиците и общественото мнение са разделени. Прозападните, евро-атлантически сили подкрепят бандеровците и ги използват като ударна сила срещу Русия. Обаче дясно-консервативните клерикали преобладават. А те не са забравили Геноцида над поляците във Волинска област през лятото на 1943г., когато са дадени около 100 000 невинни жертви.

Ако все пак „Десният сектор" се насочи към Полша, вариантите са 2: към Подкарпатското Воеводство, по посока на Премишл, после към Жешув и Санок; към Любелското Воеводство - към Замошч и Люблин. Ако последното се случи, стабилната Полша може да бъде разтърсена от гражданска война.

В заключение мога да кажа следното - като прогноза: вече съм лишен от възможността да посещавам Киев и Лвов. Но без съмнение, ще посетя отново Подкарпатската Русь, по личната покана на министър-председателя Пьотр Гецко (в момента в емиграция в Москва). Също както и Крим, ДНР и ЛНР.