Преди повече от 8 години излезе книгата на руския военен историк Александър Широкорад: „Полша – непримиримото съседство”. Тогава ситуацията в Източна Европа беше сравнително спокойна (особено на фона на случилото се след това) и авторът на тези редове си я купи не другаде, а в самия Лвов, в университетската книжарница на Лвовския Държавен Университет.

Сега вече тази книга е забранена в Украйна. Жалко – авторът, на основата на полския си произход, има възможност обективно да оцени причините за фаталните противоречия между двете най-големи славянски държави, довели до взаимните опити за унищожение, или в най-лошия случай, за подчинение.

След като я подарих на приятеля ми от детинство – варненския военен историк Мирослав Йовински, той за пореден път направи констатацията, че „ако не беше вековният руско-полски конфликт, ислямът щеше да бъде екзотична секта на Арабския Полуостров”. Руско-полската конфликтна история води точно до този извод.

Сега обаче Москва и Варшава делят единствено териториите, отнети от Източна Прусия след края на Втората световна война. И между нас казано (дано не го прочетат идеолозите на руско- полското противопоставяне от двете страни: пишман-евроазиатци и пишман европейци) там няма никакви проблеми: руският Калининград (Кьонигсберг, Крулевйец) е част от евро-региона между Полша и Литва. Всички калининградски ВУЗ-ове си партнират с полски и литовски и обменят както студенти, така и преподаватели. Заедно добре опазват пруското и балто-славянското културно-историческо наследство. Издават съвместни сборници, в това число и на историческа тематика.

След всичко случило се през последните 2 години - Майданът, връщането на Крим в състава на Руската Федерация, гражданската война в Донбас, възраждането на бандеровщината в Западна Украйна, Русия вече никак не се и стреми да присъства в района на полско-украинската граница.

Когато преди 2 години се върнах от поредната командировка в Киев, нашият управител на жилищния комплекс в Московския „Патрис Лумумба” Александър Завадски (от полски произход) ми заяви „поверително”: „Георгий Иванович, ще видите, че Русия няма да отиде по-далече от Киев, защото вече няма никакъв смисъл – там не живеят наши хора. Докато на левия бряг на Днепър до сега срещаме същия народ, както и в Подмосковието”. Многократно съм се убеждавал, че е прав.

Вековният украинско-полски конфликт вече не е проблем на Русия, а само възможност за Москва да балансира между Киев и Варшава, с цел да използва противопоставянето между тях в своя полза. В случая, това никак не е трудно: безсмислието на взаимните кланета през Средновековието е гениално описано както от Хенрик Сенкевич, така и от Николай Гогол (когото навремето царската „Охранка” сериозно е смятала за полски агент). Апогеят на противопоставянето е в края на 19 - началото на 20 век, когато не толкова на територията на Руската, колкото на Австро-Унгарската Империя стават взаимни кланета.

Основата на конфликта е брилянтно анализирана от канадско-украинския историк Орест Субтелни, чиято книга „Украина: История” през 1997г. беше преведена на български и издадена в София - полското градско население се отнася високомерно към украинските селяни в Галиция и Волин и последните започват актове на отмъщение за натрупаните обиди. В крайна сметка, се стига до кървавите сблъсъци между армиите на Юзеф Пилсудски и Симон Петлюра в края на Първата световна война, съсредоточени най-вече в района на Лвов. Те, в крайна сметка, частично обезпечават победата н болшевиките на територията на бившата Руска Империя.

Украинско-полският конфликт продължава да тлее, като основната му проява е убийството на полския вътрешен министър Перацки, организирано от украинските националисти (аналог на покушенията срещу генерал Ковачевич и Велимир Прелич, от страна на ВМРО). От двете страни падат много жертви.

Ситуацията се усложнява от една акция на съветското разузнаване: убийството на безспорния до тогава лидер на украинските националисти, полковникът от австро-унгарската армия Евхен Коновалец от висшия съветски разузнавач Павел Судоплатов. Предварително е преценено, че на негово място ще дойде излежаващият тежка присъда в полски затвор Степан Бандера.

Резултатът е налице: украинските националисти започват да сътрудничат с Хитлер, срещу Червената Армия и Армия Крайова. В крайна сметка, се стига до клането във Волин, основно през лятото на 1943г.

То е в основата на сегашните полски претенции към Украйна. Разбира се, както и репатриацията на етническите поляци от Западна Украйна, Западна Белорусия и Прибалтика след края на Втората световна война. Тогава, за да избягат от ужасите на бандеровския терор и предстоящата колективизация, от тези райони бягат не само поляци (макар всички да се записват, че са такива).

Полската българистка Анна Булиго-Боровска разказва за богатия дом, който нейните баба и дядо са били принудени да изоставят във волинския град Дубно и да се преселят в отнетата от немците Померания (Поможе). И сега, след победата на изборите на полската консервативно-клерикална партия „Право и Справедливост” и подписването на Договора за свободна търговия между Украйна и ЕС, полската страна започва да предявява претенции за изоставените от полски граждани недвижими имоти на територията на Украйна.

На страниците на полския националистически сайт www.kresy.pl тези претенции се предявяват от самото начало на така наречената „Оранжева революция” в Украйна, когато стана ясно, че тази страна няма никакви шансове да запази териториалната си цялост. Те бяха повече или по-малко срамежливо озвучени по времето на първото управление на „Право и Справедливост” в Полша, когато братята-близнаци Лех и Ярослав Качински заемаха президентския и премиерския постове.

Сега обаче полската страна се възползва от подписаното от Киев споразумение с Брюксел - влизащо в сила на 1 януари, 2016-та и вече на практика предяви официални претенции към обсебените имоти на сегашни полски граждани, повечето принадлежащи на наследниците на починалите или загиналите във Волинското клане.

Тази новина идва на фона на натиска от страна на управляващата във Варшава партия спрямо СМИ и Конституционния съд, който вече предизвиква отчаяната реакция на опозицията. На фона на национал-клерикалната вълна обаче нейният глас се чува все по-слабо. Особено имайки предвид вътрешната слабост на Украйна и раздорите в нейното ръководство, илюстрирани от скандалното видео, в което украинските управляващи се замерят с чаши с вода (или водка, кой знае), а преди това се бият пред парламентарната трибуна.

Последната новина по темата на конфликта е искането на Полша към САЩ да бъде екстрадиран и съден украинският есесовец Михаил Каркуц, виновен за масови убийства на поляци в споменатото клане и герой в Украйна.

Киев (както и Анкара) има проблеми с всичките си съседи. Евроинтеграцията на Украйна може да сложи началото на края на ЕС и да възкреси конфликтите от края на Първата световна война.